— Пуснете ме.
— А ако не го направя?
— Ако не го направите — каза един студен глас зад гърба му, — ще ви пронижа със сабята си, монсеньор. Пуснете годеницата ми и се обърнете с лице към мен, за да мога да поискам удовлетворение по подобаващ начин.
Брет я освободи и се обърна, учуден, че Годфри не го предупреди, но веднага разбра защо: Раул Ренардьо стоеше пред него с лице, изкривено от гняв, и очи, които хвърляха мълнии. Ренардьо — човекът, който го бе предал, който беше откраднал документите, за да ги даде на вуйчо му.
23
— Наистина, скъпа, избрахте най-подходящия момент — меко каза Раул на Кайла, но очите му не изпускаха Брет. — Трябва ли да бъдете така щедра с присъствието си към слугите, докато други хора жадуват за вашето внимание? Моля да отидете в дома на консула. Мадмоазел Дюфур ви търси навсякъде.
Брет не погледна към нея и не се учуди, когато Кайла отказа.
— Не. Искам да остана тук, Раул.
Явно Ренардьо не бе свикнал на откази, защото грубо изруга на френски и кимна на един слуга да отведе Кайла. Въпреки че тя се опита да протестира отново, никой не й обърна внимание и трябваше да тръгне към къщата.
Брет я гледаше как се отдалечава, леко развеселен, и това сигурно се бе изписало на лицето му, защото Раул Ренардьо направи крачка напред, преди да обуздае гнева си. Той се поклони вдървено.
— Изберете оръжието, монсеньор. Назовете времето и мястото.
— Не бъдете глупак, Ренардьо. Правите нещата твърде лесни.
Раул присви очи и съсредоточено огледа Брет, преди да вдигне рамене:
— Лесно или трудно, аз ви предизвиквам на дуел. Отказвате ли?
— Не.
— Много добре. Ще кажа на секундантите си да се свържат с вас, когато е удобно — той отново се поклони сковано, като погледът му проблесна към Брет, после към Годфри. Завъртя се и се отдалечи.
Всичко наоколо бе замряло и потънало в тишина, единствената музика, която се чуваше, бе тази от къщата отвъд поляната с огромния дъб. Слаби звуци от валс трептяха във въздуха и звучаха абсурдно в този пълен с напрежение момент. Хората бавно започнаха да се отдалечават, а Брет погледна Годфри:
— Не си губи времето, както виждам. Но Ренардьо е прав — тя безпогрешно избира моментите.
Годфри го последва. Брет реши да не се връща обратно в къщата, където без съмнение Раул в момента понася последствията от гнева на Кайла. Проклета да е. Последното нещо, което очакваше тази вечер, бе да я види тук. Той самият нямаше да дойде, ако не му бяха казали, че Ренардьо ще присъства на бала. Сега Кайла е сгодена за него и ще помисли, че го е убил заради нея, а не защото е негодник и предател.
— Взе ли решение?
Бред погледна към Годфри:
— Решение за какво?
— Дали да й кажеш истината защо трябва да убиеш човека, за когото възнамерява да се омъжи.
— Има моменти, когато си прекалено прозорлив, което не винаги е за твое добро.
— Вече са ми го казвали.
— Съмнявам се. Да, предполагам, че трябва да й го кажа, ако ме допусне до себе си.
Годфри се усмихна:
— Ще го направи. Готов съм да се обзаложа.
Сенките все повече се сгъстяваха. Двамата подминаха обширния дом на френския консул и Брет долови зад тях звуци, които недвусмислено показваха, че някой ги следи. Не беше нужно да се обръща към Годфри, за да се убеди, че той също е различил този шум. Този човек бе ненадминат, когато ставаше дума за инстинктивно долавяне на неща, за чието съществуване повечето хора дори не подозираха. Беше наследствено — годините, прекарани в равнините, бяха изострили инстинктите на неговия народ и не можаха да ги изличат дори дългите години на обучение в английските училища. Кръвта на команчите течеше във вените му и наследените от тях инстинкти бяха спасявали живота му безброй пъти.
Сякаш по команда Брет и Годфри едновременно се разделиха след един завой и изчезнаха от погледа на преследвача. Веднага се притаиха под сенките на срещуположните стени на уличката. Стъпките зад тях звучаха по-ясно и отчетливо и станаха забързани, защото преследвачът се стараеше да ги настигне. Той изникна на няколко крачки от тях и Годфри въпреки гигантския си ръст реагира светкавично като гърмяща змия — протегна огромните си ръце, с едната запуши устата му, а с другата го хвана през гърлото и го привлече в сенките на алеята. Брет извади ножа от ботуша си и острието му проблесна на слабата светлина от уличния фенер отсреща.
— Сега, приятелю — тихо каза той и видя как очите на мъжа се изпълват с ужас, — ще отговориш на въпросите ми…
Беше късно и къщата най-сетне утихна. Кайла лежеше в леглото с широко отворени очи, все още напрегната под напора на чувствата си. Брет тук, в Ню Орлиънс! Боже мой, как я откри? Не я желаеше преди шест месеца, възможно ли е да я желае сега?
Не че имаше значение за нея, защото сега тя не го искаше. Беше я наранил толкова силно, държа се с нея като с нищожество, и тя няма да му позволи да го направи отново. И все пак необяснимо, но осъзна, че си спомня колко нежен и мил беше с нея, след като я спаси от Нортуик. Колко търпелив беше с нея и внимателно й даваше да пие вода или нежно бършеше с влажна кърпа челото й… Трудно й беше да свърже този Брет с другия Брет след това или с образа на мъжа от първата им среща. Но защо се учудва? Той беше хамелеон, който понякога пред очите й се променяше, за секунда се превръщаше от нежен в зъл и безскрупулен.
Не. Не можеше да рискува. Не бива да рискува. А защо продължаваше да мисли за него? Тя трябва да се омъжи за Раул. Да, тя трябва бързо да се омъжи за него, преди отново да е променила решението си, и после никога вече няма да мисли за Брет. Раул поне беше последователен, отнасяше се собственически и доста покровителствено с нея, но не беше жесток или взискателен като Брет. Умът й неспокойно скачаше от мисъл на мисъл и тя се въртеше неспокойно в леглото, докато сенките от дървото в двора танцуваха по стените. Лампите в градината светеха нощем за по-голяма сигурност и понякога й пречеха да заспи. Сега беше благодарна за светлината им, защото вятърът се бе усилил — хлопаше с дървените капаци и издуваше завесите.
Най-накрая сънят надви тревогите й и тя заспа, макар че усети първите капки на дъжда да заплющят по прозореца. Тъкмо се унасяше, когато внезапно я събуди нечия тежест и една ръка запуши устата й — тя се изви на дъга от ужас и се замята в леглото.
— Успокой се — прозвуча познат глас в ухото й, — помогни ми или без да искам ще те удуша. Нали няма да вдигаш шум?
Брет. Разбира се. Тогава осъзна, че го е очаквала, че точно това е очаквала да се случи. Погледна тъмния силует над нея и кимна с глава. Той бавно оттегли ръката си, а тя седна в леглото и ядосано отхвърли косата от очите си.
— Какво правите тук?
— Аз също се радвам да те видя, querida — дори на оскъдната светлина тя можеше да различи ироничната му усмивка и тя още повече я раздразни, още повече, че той не се отдръпна от нея, а остана в леглото. Тежестта на тялото му я изпълваше с топлина и събуждаше живия спомен за неща, които тя упорито се опитваше да забрави.
— Предполагам, че сте дошъл да ми кажете колко се радвате да ме видите отново — каза троснато, но сниши гласа си, когато той й направи знак да говори по-тихо. — Е, добре, недейте! Просто ме оставете на мира. Не виждате ли, че сега съм щастлива?
— Така ли? — той леко вдигна рамене. — Тогава новината няма да те зарадва. Любимият каза ли ти, че ме предизвика?
