включват твоите планове за този месец?
Лора му отвърна с дяволита усмивка, подчертала трапчинката на брадичката й.
— Обичайното, което ми доставя радост, разбира се! Но този път няма нужда да се безпокоиш, чичо Пиер! Мисля, че малко, съм поулегнала!
— Е, слава богу! Значи никакъв канкан повече? Никакво бесуване по сцената като Ла Гулю, така че всички да видят бельото ти?
— О, не! — благопристойно отвърна тя, хвърляйки му бегъл поглед изпод дългите си мигли. — Научих се да танцувам канкан, само за да докажа, че мога да го направя — с шпагата, премятания и всичко останало! Не, реших този сезон да се отдам на кючека. Чух, че бил доста на мода, а освен това е полезен за фигурата!
Пиер Дюмон взе мъдрото решение да не споменава пред жена си за уроците по кючек. „Лорна не би го намерила забавно“ — със съжаление мислеше той, питайки се дали Лора говореше сериозно, или просто се опитваше да му направи впечатление. Тя все повече му напомняше, за неговата също толкова лекомислена и твърдоглава братовчедка Жинет, която никога не си бе правила труда да се съобразява с общоприетите правила!
Мислите на Франко Морган не бяха много по-различни от тези на чичо му Пиер. Кога, по дяволите, сестра му щеше да престане да следва всяко свое неразумно, егоистично настроение, без да си дава сметка за последствията? Преди всичко останало Лора трябваше да се научи на самодисциплина… за свое собствено добро, ако не заради другите, които истински я обичаха. Бе се опитал да сподели всичко това с родителите си, преди те да отпътуват, но както сега със съжаление си спомни, му се бе удало единствено да ядоса майка си. Франко бе споменал, че Лора най-сетне би трябвало да започне да се държи като дама!
— Ах, наистина ли? — хладно бе отвърнала майка му с присвити очи, разменяйки поглед с мъжа си, който само бе подигнал едната си вежда. — Питам се, сине, какво ли в такъв случай мислиш за мен. Никой не може да ме упрекне, че особено се съобразявам с общоприетите норми или, за да използвам твоите думи, че съм дама! Ако бях такава, каквато желаят и очакват да ме видят хората, не би стоял в този момент пред мен, говорейки като някой многознайко и дребен буржоа, така че… да ме е срам заради тебе!
Споменът за този разговор все още изпълваше Франко с неприятно усещане. Той обичаше майка си и дълбоко й се възхищаваше, така че трудно можеше да понесе гнева й, какво остава за нейното презрение. Тя имаше навика да се отнася със сина си като с хлапак, да събужда у него желанието и потребността да получи признанието й, въпреки че като всеки мъж не би си го признал никога. Тя бе искрена както винаги, но понякога Франко намираше прямотата и малко обезпокояваща!
Не беше забелязал, че неспокойно кръстосва стаята, докато вниманието му случайно не бе привлечено от неговото собствено навъсено отражение в огледалото.
„Проклятие, вече разсъждавам като някое влюбено говедо“ — мислеше Франко. Но как бе възможно той или който и да е друг да устои на чара на Хелена? Бе се влюбил в нея почти в същия миг, в който сестра му ги бе запознала. Той, който се перчеше с хладното си сърце и цинизма си! Знаеше, че е единственият мъж, успял да разчупи хладното, вежливо безразличие, което Хелена си бе изработила, за да защити чувствата си. Под леда Франко се бе натъкнал на скрит огън.
Почти с чувство за вина трябваше да си признае, че на Лора дължеше отговора на загадката, която представляваше за него Хелена. Ако още от самото начало между тях двете не се бе завързало искрено приятелство и сестра му не бе успяла да спечели сърцето на Хелена, Франко едва ли би преодолял недоверието и предпазливостта на младата жена.
„Марулка, марулка“ — не след дълго бе започнал да я дразни той. За бога! В мига, в който разпусна за него златната си коса и даде воля на всички онези чувства и страсти, за които не бе и подозирала, той бе загубен — жадуваше да я изпие, да открие скритите й тайни, да я има. Дори ако преди това трябваше да убие мъжа й. Хелена, неговата троянска красавица! Как можеше да остане безразличен? Поетът и войнът, циникът и романтикът в него бяха в непрестанна борба.
Фактът, че сестра му се бе завърнала в Париж и бе хукнала да търси забавления, донякъде го радваше! Лора беше всичко, което Хелена не бе — опърничава, своенравна и егоцентрична. Сестра му олицетворяваше новия тип жена, която се забавляваше, шокирайки околните. И все пак имаше мигове, когато той почти копнееше Ена да притежаваше поне малко от самоувереността и куража на сестра му.
Франко Морган не можеше да знае, че в този момент в главата на неговата Ена се въртяха почти същите мисли. Лора, нейната най-добра приятелка, единствената й истинска приятелка, най-сетне се бе върнала в Париж. Сестрата на Франко. „О, боже — развълнувано мислеше Хелена, — защо не мога поне малко да приличам на Лора? Толкова силна и непокорна!“
Хелена беше графиня Седжуик. Съпруга на Арчибалд Айър, граф Седжуик, който в замяна на милионите на баща й я бе въвел във висшето общество и й бе дал титлата си.
Тя копнееше отново да си бъде просто Ена Дрискол, дори ако това означаваше отново да живее в колиба като онази, в която бе израснала, преди баща й да натрупа състояние в сребърните мини в Комщок, а майка й да реши, че дъщеря им трябва да бъде възпитана в Лондон, Париж и Виена и да бъде въведена в тамошното общество.
Навсякъде бе показвана на алчни за зестрата й херцози, маркизи и графове, докато не се разболя. Накрая, когато нещастието започна да белязва лицето и да стопява тялото й, бе изпратена на лечебните извори в Баден-Баден.
Там една вечер баща й бе довел Арчи, а след това всичко бе режисирано, без никой да се поинтересува за нейните желания или очаквания. Никой, дори и маман — или ма, както тя трябваше да свикне да я нарича, — не я бе предупредил, нито й бе споменал за това. След един безкраен месец, през който тя бе заключвана в стаята си, бита и държана на овесена каша и вода, Ена най-сетне не се бе предала.
Хелена мразеше и се боеше от Арчи, но след като майка му я опозна, изпитваше странна сигурност в присъствието й. Овдовялата графиня беше човек, на който можеше да се разчита — по своя откровен начин възрастната жена я защитаваше от Арчи и й даваше съвети. По-майчински, отколкото някога се бе показала майка й!
А сега Хелена най-сетне бе открила приятелка, също богата американска наследница, която обаче бе толкова различна от нея самата! По-дръзка и независима, отколкото Хелена изобщо някога е била, отхвърляща всяка принуда.
В миналото все още дяволски красивият баща на Лора бил приятел на бащата на Хелена, а сега те двете се бяха сприятелили, защото се харесваха. Дори лейди Хонория, свекървата на Ена, бе принудена да признае, че момичето на семейство Морган й харесва и че не можело да й бъде отречено, че притежава дух и горещ темперамент!
А освен това… там бе и Франко, братът-близнак на Лора. Както винаги, когато се сетеше за него, тя се опита да прогони от съзнанието си смущаващия образ на младия мъж. Франко… гол и красив като някой сатир, какъвто й го рисуваше желанието. Той бе събудил копнежа в нея, бе съживил чувствата й и я бе накарал да открие жената в себе си! Франко я обичаше, отнасяше се с нея като с богиня, толкова нежно и деликатно, преодолявайки защитната стена и студенината, в която се обгръщаше тялото й след всяко изнасилване от страна на Арчи, преди да замине за Турция като посланик на кралството пред Високата Порта.
„Ах, все ми е едно! — в пристъп на непривична дързост си мислеше Хелена. — В края на краищата аз
