Полученото число беше от няколко милиарда.
Посъветвах се с един приятел, който беше директор на марсовата изчислителна станция. Той обеща да ми помогне, ако му дам снимката на моя герой. Имах няколко сполучливи холографии, направени, преди да го задържат в Управлението на световната безопасност. Останалото беше работа на компютрите, които трявбаше да сравнят снимките с няколкостотин хиляди лица, които си приличаха. Естествено, допуснах и възможността Байконур да си е променил лицето по хирургически път. Тук ми помогнаха неговите биосоциални данни, които които нашето информационно управление бе успяло да вземе преди задържането на Алам. Ако не бяхме избързали, по-късни нищо нямаше да узнаем. Свързаните с биографията на Алам документи изчезнаха, сякаш трябваше да се пази някаква страшна тайна.
Като съпоставихме познатите ни белези с тези на изследваните хора, продължихме да отсяваме и накрая останаха петдесет и девет възможни Аламовци. Осем живееха на Земята, а само един от тях отговаряше на всички данни.
Разпоредихме на филиалите от другите планети да изпратят допълнителни сведения, а аз отлетях за Австралия, където се беше заселил моя герой, единственият, който отговаряше на всички условия, включитълно и на външната прилика. Мина ми през ума смътната мисъл, че един изключително красив мъж (а Алам имаше много изразително лице) ще държи на външността си и няма да я промени. И все пак се излъгах. Алам действително не се беше оперирал, но само защото чисто и просто не му беше минало през ума; той смятал, че промяната на местожителството и параграф седми са достатъчни, за да осигурят неговото инкогнито. „Убеден съм — ми каза той през последния ден от нашата среща, — че ако е могъл, и Микеланджело би си изваял друго лице. Поне за да се забавлява.“
Но да не избързвам, защото си заслужава да ви разкажа как го „улових“. Живееше в един от старинните градове, които като огромна крепостна стена минават по целия континент от брега на Индийския океан до залива Карпентария. Скромното му жилище, състоящо се само от пет стаи, се намираше близо до споменатия залив.
Когато попитах инфробота къде е Бил Маллок (новото име на Алам!), получих отговор, че не е в къщи, ала на обед го видях да се връща, натоварен с някакви странни предмети. Междувременно поръчах да ми построят временно жилище отвъд пътя, срещу къщата на Маллок. Колкото и бързо да вървеше работата, все пак продължи около три часа. Наблюдавах строежа, защото исках малката постройка да не бие на очи, но пък и да ми дава възможност да следя изхода от прозореца.
По едно време се случи нещо, което ужасно ми досади: големи бръмчащи мухи започнаха да се въртят около мене. По вида им прецених, че не са кибернетични насекоми, каквито се използваха обикновено само при сложни изследвания. Напразни бяха опитите ми да ги прогоня. Проклетите буболечки сякаш бяха пощръклели. Те не се приближаваха до мене, но летяха наоколо и непрекъснато бръмчаха. С досада си припомних едно изречение, заучено още в училище: „Мухите са насекоми, които са изчезнали преди двеста години.“ „Тези животинки или не са мухи, или тук, в родината на кенгурото и птицечовката, са се превърнали в мухи — рекох си аз. — Все пак какво представлява цивилизацията — продължавах да размишлявам, — каква полза от това, че сме завладели планети, че сме издигнали невидими градове, че сме способни да пренесем човека на големи разстояния под формата на вълна, щом не можем да направим нищо против докарващите ни до неврастения мухи!“ Понякога става така, че важно събитие в живота на човека се съпътствува от банални и досадни случки и тези две явления остават завинаги свързани в паметта му. На мене бръмченето на мухи, дори когато са кибернетични, ще ми напомня неизменно и неприятно за времето, когато търсех Алам.
Щом временната постройка бе готова, аз се настаних в нея, изкъпах се с лъчи и ми остана достатъчно време да се свържа с моите хора от другите планети. Бях наредил на робота-наблюдател да ми съобщи, когато Маллок излезе повторно. Това стана веднага след обеда.
Тръгнах след него. Носеше странни предмети. Понеже се насочи към Арафурско море, предположих, че смята да лови риба. Но за моя изненада той се спря на плажа срещу някакви скали, заоблени от вълните, развърза нещата, които носеше, и ги подреди така, както, предполагам, са го правели някогашните художници. Макар че бях далече от брега, все пак виждах добре през бинокъла как моят човек стои пред статива, как движи палитрата и четките.
Престорих се, че се разхождам по брега, и се приближих до Маллок. Погледнах платното с нахвърлени по него цветни петна и го попитах с искрено удивление:
— Извинявай, че те безпокоя… Рисуваш ли?
Той трепна, сякаш едва сега забеляза присъствието ми, погледна ме подозрително, после се засмя развеселен:
— Да, рисувам!
В плътния му глас долових нотка на гордост, но, общо взето, поведението му беше доста сдържано.
— Археолог ли си? — запитах отново. — Или етнограф?
Засмя се пак, без да ме погледне, и си продължи работата. Вълните се удряха в скалите ритмично, но не еднообразно, а странните многоцветни петна на картината, въпреки че не отразяваха околния пейзаж, събуждаха в съзнанието ми монотонния пенест ритъм на морето.
— Не, не съм нито археолог, нито етнограф — отговори ми след малко и се обърна към мене. Очите му бяха сини, по-сини от морето, което искаше да нарисува. — Играя си на живопис.
— От стотици години никой вече не е рисувал — опитах се да обясня грешката си.
— Не може да се каже, че никой — възрази той с мек, но решителен глас. — Доста хора са рисували. Обаче живописта въобще се смята за отминало изкуство. Това е съвсем друго, но може да се докаже и обратното. — Той се усмихна. — Харесва ли ти? — настоя да чуе мнението ми, като посочи картината.
— Не знам дали това може да се нарече удоволствие — измърморих аз смутен. — Но при всички случаи ми казва нещо повече от отегчителните филмови кадри, които се опитват да пресъздадат на стената действителността.
— Тъкмо към това се стремя — заяви той щастлив и прочетох в погледа му известна симпатия към мене, непознатия, който потвърждава замисъла му. — Искам да кажа нещо повече.
Изведнъж забелязах непоносимите мухи, които ми досаждаха, преди да дойда тук. Сега нападнаха Маллок.
— Знаех, че мухите са изчезнала порода — рекох аз. — Но виждам, че тука още ги има. И то много.
— Странно — промълви художникът и ми се стори, че пребледня. — Преди малко нямаше мухи… Смятам, че дойдоха с тебе…
Помислих, че се шегува. Не ми се щеше все пак нашата среща да се свързва с такава неприятна случка. Затова побързах да се сбогувам с него:
— Съжалявам, че те обезпокоих, докато работиш, но се и радвам, че се запознахме.
— Може би пак ще се видим — отвърна той любезно, но очите му ме пронизаха особено, почти болезнено.
— Може би. Утре пак тук ли ще дойдеш?
— Да — прошепна художникът и без да ме погледне, попита: — С какво се занимаваш?
— Инженер съм — спомних си професията на чичо си. — Търся подходящо място за подводна фабрика, която да преработва водорасли… От няколко дни оглеждам околността.
Докато се отдалечавах, ми се стори, че мухите или част от тях тръгнаха след мене.
На следващия ден ме покани в дома си, защото изявих желание да видя и другите му картини. Тогава разбрах, че и най-стеснителният художник има нужда от публика (дори когато тази публика е от един човек). И да ви призная откровено, засрамих се от факта, че поради други причини, напълно чужди на изкуството, се превърнах в идеален зрител.
В къщи Маллок (още не бях сигурен, че е Байконур, макар странното му поведение, засенчено от тъга, да ме караше да вярвам, че е той) ми показа картината, нарисувана до скалите, в които се разбиваха вълните. Не приличаше на познатото ми място, но се долавяше някакво абстрактно люлеене на линии и багри. Гледката по-скоро беше космическа, отколкото океанска; най-много ме удиви монотонният пенлив ритъм на вълните, които чувах много ясно.
