След първата изненада се засмях, защото си помислих, че хватката му е твърде обикновена.
— Записал си на магнетофон шума на морето… Погледна ме по много странен начин: и весело, и тъжно, и учудено, и подигравателно.
— Би било много лесно. Всяко дете може да го направи.
— Тогава?
Вместо отговор постави в ръката ми малка сфера, чрез която можех по желание да направлявам в помещението силата, посоката и цвета на светлината.
— Какво трябва да направя?
— Опитай сам…
Разбрах, че задачата е по-сложна: колкото повече осветявах картината, толкова повече се променяха и звуците, които сякаш излизаха от нея.
— Наистина е интересно — признах аз.
— Проумя ли го?
— Донякъде. Аз излъчвам тази разноцветна музика…
— Как я излъчваш?
— Предполагам, че лентата със записа е монтирана в системата за осветление…
— Не! И това би било външно решение.
— Искаш, да кажеш, че картината пее, така ли? — възкликнах аз и в гласа ми прозвуча подигравателна нотка, иронията беше непосредствен резултат от недоверието ми.
— Да, самата картина пее. Аз съм първият човек, успял да създаде музика чрез цветовете.
— Това е епохално! — искрено се възхитих. („Дори ако Маллок не е Байконур — рекох си аз, — все пак съобщи необикновена новина.“) — Но не разбрах как си успял да…
— Принципът е сравнително прост, а и приложението му — също, особено за един мезотронист, защото това основната ми професия…
— Не си ли художник? — попитах веднага, изплашен от разминаването с въпроса, който ме доведе тук.
Маллок ме изгледа, сякаш понечи да каже нещо, но се отказа и попита с презрение:
— Кой днес създава изкуство!
— Ти например…
— Е! Само експериментирам една идея, това още не е изкуство.
В същото време продължавах да въртя малката свето регулираща сфера и се учудвах на мелодичните вариации, които възникваха върху основната тема.
— Позволи ми да не се съглася с тебе — отвърнах аз. — Докато си играех с този глобус, ми се стори, че самият аз съм истински художник, а камо ли ти, авторът…
По лицето на Маллок се плъзна бледа усмивка:
— Във всеки случай не така са разбирали изкуството някогашните хора. И въпреки че те са говорили за връзката между звука и баграта и за цветните концерти, това, което правим ние днес, е далече от определението, дадено някога не само на творчеството, но и на ползата от изкуството. За да ме разбереш, трябва да ти открия тайната си…
В същия миг ми се стори, че пропадам в небитието, в светло и прозрачно пространство. Падането ми беше по-скоро плуване, после седнах на невидим предмет. Виждах само собственото си тяло, което висеше необичайно в безкрайното пространство. От опит знаех, че великите хора са странни създания, и въпреки това попаднах в клопката. Ала Маллок ми се стори безобиден човек, така че вместо аз да спечеля неговото доверие, той спечели моето и сега бях във властта му. Наистина имаше няколко души, които знаеха къде съм, но още не бях потърсил помощта им. Когато се разтревожат за мене, ще проверят тук, но може би тогава ще… Изтръпнах. Силен гняв ме изтръгна от мрачните мисли…
— Аламогордо Байконур! — извиках аз, сякаш не той мене, а аз него бях хванал в капана. — Чакам да ми разкриеш тайната си.
— Знаех, че ще дойдеш — чух гласа на Алам, който трептеше леко като отражение. — Зъбите на параграф шести трябва да разкъсат жертвата си…
— Защо не се укри по-добре? — попитах аз, колкото да не мълча.
В същност, както и да беше се скрил, пак щях да го намеря.
— Знаех, че ще дойдеш, но се надявах, че няма да ме намериш.
— И все пак си взел някакви мерки…
— Направих това, което беше възможно — скромно рече той. — И ако положението ми не беше страшно; щях да се засмея. — Като пресъздавах залязлото изкуство — продължи Алам, — се опитах да разбера художниците от миналото. Те до един са били неудачници, но до последния си миг са се противопоставяли на съдбата…
— Следователно аз играя ролята на съдбата — опитах се да се пошегувам.
— Все пак я допълваш. Как се казваш?
— Алфа-Омега — казах му прякора си аз или по-точно псевдонима, с който бях известен навсякъде.
— Чувал съм за тебе — отговори сухо той и добави с лека ирония: — Виждам, че параграф шести е хвърлил големия си коз. — И понеже големият коз мълчеше замислен, Алам попита: — Как се чувстваш?
Откровено казано, не се чувствах зле. Можех да си представя, че съм си у дома, защото продължавах да живея в невидим град. Не се преместихме в някой от градовете на Аламбай само по вина на съпругата ми, която по отношение на урбанистиката е толкова разумна или консервативна, че възприема модата една година след като е отминала. Така че през прозрачните стени виждах само въздух. Но за разлика от помещението, в което се намирах сега, стените на моя апартамент стават невидими само когато пожелаем, а мебелите са обикновени, тоест видими.
— Защо мълчиш? — чух гласа му. — Нали и ти си роден в невидим град?
— Да, в Големия Швайцер, разположен в центъра на Африка.
— Аз пък съм се родил тук, в този огромен стар червей, който се проточва от едното море до другото. И трябва да признаем, че има очевидна социална разлика. Защото това е вярно: аз бях дете на бедни хора. Напразно би било да твърдиш, че думата „бедни“ вече няма значение, да ми изреждаш исторически примери и да ми доказваш, че в сравнение с не знам кой си благородник отпреди няколко столетия съм живял по- добре. Това са глупости. Аз използвам думата „бедни“ в съвременното й значение. Признавам, че днешното човечество има по-справедливи разбирания за разпределението на благата. Всеки посвещава на обществото таланта и труда си, а в замяна на това получава всичко, което му е необходимо лично на него, за да се развие изцяло. Нямам възражения против тази процедура. Тя е естествена и справедлива. Ако един мъж и една жена са посредствени, те си остават за цял живот непридирчиви хора, защото нямат нужда от повече, но ако синът им е гениален, той ще влезе в редиците на именитите личности. Това е една даденост, против която не бива да въставаме. Моите родители се числяха към незабележителните хора.
Гласът му беше спокоен, ясен, но в противовес на изречените думи изглеждаше тъжен и дори съдържаше скрита ярост, насочена по-скоро срещу света, отколкото срещу мене. Запазих самообладание и пуснах микромагнетофона, монтиран в един от зъбите ми; сега слушах с полуотворена уста, за да стане записът по-ясен.
— Ще ми възразиш, че вече никой не страда от глад, от студ, от бури — продължи той едностранния си спор, че тези гигантски градове-гъсеници са удобни и че и най-смиреният простосмъртен на планетата получава срещу скромния си труд безброй апарати, които биха предизвикали завист дори у императорите от миналото. Това е безсмислица! Смяташ ли, че наемният роб от времето на капитализма се е утешавал с факта, че за разлика от него Александър Велики не е имал телевизор, че Карл V не е употребявал сапун, а Наполеон е нямал автомобил.
Тонът му беше саркастичен, но после сякаш под напора на някакъв спомен гласът му зазвуча по- меко:
— В детството ме пленяваше всичко, свързано с живота на великите хора от нашите планети. Чувах, че живеели във великолепни палати, високи хиляди метри, и че благодарение на революционната техника тези метрополии на стратосферата били невидими. Ти, който си се родил в подобен град, не можеш да си представиш какви мисли минават през главата на едно дете от такъв гнусен град-червей. Какво изумително
