създаваше впечатление за архаична чакалня на аерогара.
Забеляза поведението на главоногото, пленено преди него: олюляваше се, сякаш зашеметено от това зрелище.
Стотици погледи се обърнаха мълком към двамата новодошли.
Дав огледа тълпата от толкова разновидни създания. Сред групите от паякообразни животни, прилични на насекоми или кълбовидни, с радост забеляза няколко същества, които приличаха на човека. После зърна нещо, което внезапно учести ударите на сърцето му: край стените бяха поставени… многобройни маси за шахмат!
В този миг Дав Богар беше много близко до това, което за него можеше да бъде щастие. Целият му живот се съсредоточи върху една мисъл, стигнала сега до кулминационната точка.
Дав се бе родил в Космоса и скоро след това остана без майка, която беше заместена с любов и строгост от баща му Грегори Богар. Момчето прояви преждевременно влечение към забавната математика. Докато гледаше как другите играят, той научи правилата на шаха, а на четиригодишна възраст започна сам да играе и веднага победи всичките си противници от „Сперанца“, както се наричаше техният космически кораб. Талантът му беше толкова очевиден, че по неписаните закони на космическите пътувания Дав изведнъж стана най-ценното благо за обикновените експедиции, които имаха за задача да превозят няколкостотин жители на Земята до Струве, удобна планета от съзвездието Касиопея.
Първото спиране при пътуването стана в Хендерсън на планетата Проксима от съзвездието Кентавър. Уулф Муни, командирът на кораба, воден от мисълта за възможна печалба, но и от скрито желание невръстният победител да си намери майстора, извести, че под негова юрисдикция се намира едно дете- чудо. Със съгласието на Грегори Богар Дав щеше да играе — до победа или симултанно — със състезатели от планетата-домакин. От панаирджийско зрелище състезанието много скоро се превърна в необикновено събитие. Изключителният талант на Дав се изяви само след няколко дни. Вестта се разпространи светкавично. Получиха покани от всички континенти, но Грегори Богар беше обещал на свой приятел от детинство да се пресели на Струве, която се намираше на осемнадесет светлинни години от Земята, и понеже, както казват поетите, беше непоклатим, както Полярната звезда, отказа да се засели в Хендерсън, при все че му направиха много примамливи предложения.
Така че тези, които искаха да играят с малкия шахматист, имаха на разположение само осем дни, времето до заминаването на космическия кораб. Детето едва бе навършило пет години и не му разрешаваха повече от две партии на ден. Поради тези условия бе направен решителен подбор сред възможните му противници. В предпоследния ден от престоя им в хотела на космодрума дойде самият Адлен Варалаунис, шампионът на Хендерсън. Самото му посещение беше вече награда. Това бе най-дългата партия от необикновеното състезание, макар че когато Грегори Богар даде съгласието си, заяви: „Но да не продължи много… Утре тръгваме на път.“
Борбата продължи повече от четири часа и завърши с реми. Варалаунис пожела да разговаря с Дав насаме.
— Ти игра превъзходно — каза му шампионът.
— И ти игра много хубаво — отговори момчето. — Досега никой не е успял да изтръгне от мене реми.
— На мене ми се е случвало, а понякога дори съм губил. Но сега, при все че исках да спечеля, не бях в състояние. Може би ме разколеба това, че си толкова малък, но може истината да е друга… Поставях ти клопки, постоянно усложнявах играта, обаче ти винаги намираше най-доброто решение, сиреч най-простия и най-ефикасния ход. Понякога ми се струваше, че имам пред себе си шахматна машина…
— Не можах да спечеля партията с тебе — с учудване промълви момчето.
— Не забравяй, че от двадесет и една години съм шампион на една планета — сякаш се извиняваше Адлен Варалаунис. — Имам много богат опит, но не успях да те победя. Безспорно със своя ум на шахматист ме превъзхождаш. Нещо повече: не вярвам да е имало на света много хора с ум като твоя. Може би само Морфи от планетата Земя… Но макар че печелел почти всички срещи, случвало му се и да загуби по някоя игра и в същност той умрял луд. Или пък Ким Керим от Муре…
— А той как е умрял?
— Не се знае. Легендата твърди, че желаел да намери противник, който да го победи. И понеже продължавал да бъде непобедим, построил огромна машина, на която предал всичко, каквото знаел за шаха. Но и тя не била в състояние да го бие. И един ден Ким Керим изчезнал. Може да се е самоубил, уморен от тази триумфираща самота.
— Какво значи „триумфираща“? — попита Дав и ненадейно шампионът се сети, че пред него стои петгодишно дете.
След като заминаха от Хендерсън, Грегори Богар взе странно, неповторимо решение, което щеше да поощри другите способности на Дав, но криеше и отрицателни последици: позволяваше на момчето да играе на шахматната дъска само след завършването на учебната година (а броят на срещите зависеше от успеха му в училище). Самата шахматна игра се превръщаше в награда. Вероятно знамето на любителския шахмат никога не се е развявало толкова гордо.
И докато мнозинството от ТМИ-исти2 и психопедагози, а да не говорим за заклетите шахматисти яростно критикуваха решението на Грегори Богар, Дав, който беше послушно дете (макар и дързък като баща си), скромно и съзерцателно (макар че сред възрастни хора не губеше самообладание), прилежен в учението (макар че се увличаше и от спорта), сметна „шаха-награда“ за не по-малко законен от другите решения, на които се подчиняваше от време на време. Защото за Дав волята на баща му беше закон. Впрочем той искрено му се възхищаваше: Грегори също имаше феноменална памет (като преводач на кораба всички го уважаваха за няколкото десетки езици на Галактиката, които владееше); обаче не е изключено възхищението на Дав да остане ненакърнено и благодарение на това, че баща му никога не беше побеждаван на шах, защото се бе отказал да играе, смятайки шахмата за хазартна игра поради неизброимите й варианти.
Три години момчето удържа на обещанието си. Учеше добре и не сядаше пред шахматната дъска преди края на учебния курс. Но неговият ум стана основна звездна тема. Много преди всеки полет на борда пристигаха покани и предизвикателства. Когато кратката ваканция съвпадаше с престоите, на Дав му беше позволено да участвува в „малките шампионати“, както ги наричаше той шеговито. Удоволствието продължаваше да бъде безплатно, защото Грегори Богар отказваше да приеме всякаква награда. („Циркаджия ли искаш да станеш?“ — заплашваше той Дав.) Но не се отказваше капитанът на кораба, който скрито „уреждаше“ периодичните мачове, беше натрупал богатство и съжаляваше горчиво, че полетът им продължава само десет години.
През това време влечението на момчето към шаха не намаля. Понеже нямаше истински партньор, започна да играе сам най-невероятни партии. За голямо свое разочарование разбра, че не е в състояние да се победи: неизменно стигаше до реми. Носеше се слух, че все пак някой го бил: едно момиченце, по-малко от него; Умна беше сираче, което командирът на кораба беше взел да отгледа и което му помагаше в домакинството. Но за тези невероятни поражения нищо положително не можеше да се каже, защото нито едно от тях не е останало записано.
Един ден (по това време Дав беше навършил единадесет години) той погази дадената дума. При един престой, по време на който „малките мачове“ бяха забранени, защото изпитите не бяха свършили, Умна дойде при него и му каза, че Уулф Муни го чака в каютата си. Когато Дав влезе, завари капитана да разговаря с някакъв възрастен мъж, изтегнат във фотьойла; имаше умни очи и както се стори на детето, беше много елегантно облечен.
— Дав — авторитетно рече капитанът, — ще изиграеш една партия шах…
— Знаете, че баща ми не ми позволява, освен…
— Нищо няма да му кажем на Грегори — засмя се Муни. — Това е известният Мер Хлавон, един от ръководителите на тази планета. Освен това е шампион по шахмат. От няколко години чака пристигането на нашия кораб. Искаше да се запознае с тебе и ето ще ти направи честта да играе с тебе…
— Не мога да погазя волята на баща си — твърдо рече Дав.
— Да поговорим с него — намеси се гостът. — Ще ми достави голямо удоволствие да те видя как играеш… Впрочем ще ти подаря тази книга — продължи Хлавон, като подчерта умишлено бъдещото
