Уулф Муни не беше по-лош от много други капитани, наети на работа от Галактическата федерация. Отлично познаваше професията си и изглеждаше доволен, че пътува само между две кътчета на Вселената повече или по-малко завладени от човека. Хората от центъра приемаха това като достатъчно доказателство за себеотрицание: не им беше лесно да намерят необходимите способни капитани, които са съгласни да прекарат половината от живота си в две-три междугалактически пътешествия. Въпреки това и Муни, както и други командири на космически кораби, изпълняваше дълга си не от преданост, а защото скитническият живот според него му даваше свобода, немислима за простосмъртните, които не мърдаха от планетите си. Той беше лишен от способностите и характера на изследователите на нови светове, но нямаше и твърдостта „да скъса с цивилизацията“. Пътуването в Космоса се надзираваше от въздушната полиция, така че и пиратството изискваше определени психически и професионални качества. И понеже знаеше, че не е надарен с такива способности и че няма изгледи да стане „корсар“ от първа величина, с примирение прие радостите от предимствата, с които се ползва всеки командир на дълги полети. Ако не допуснеше нарушение, поради което да бъде уволнен при следващото кацане, никой не се интересуваше от тъмните сделки, извършвани в пространството. Обикновено незаконните печалби на Муни идваха от контрабандата. (Впрочем злите езици нарочно изопачаваха името му, наричаха го Мъни3…)
За него появяването на Дав значеше „изясняване на хоризонта“. И понеже играеше ролята на менажер, му се струваше, че е истински носител на култура, при все че подбудите му бяха долни, както ще се види много ясно по-нататък. В неговите очи на човек с неограничена власт неподчинението на момчето беше равно на бунт и несъмнено трябваше да бъде наказано. Трудната страна на въпроса се състоеше в това, че още имаше нужда от Дав. С вродената си хитрост обаче беше доловил, че момчето изпитва страст към шаха, така че сделките ще продължават…
На следващия ден капитанът разказа усмихнато на Грегори Богар, че за да постави на изпитание душевната устойчивост на Дав, му предложил да изиграе една шахматна партия, а момчето, което в началото се двоумяло, на края паднало в клопката.
Грегори, който от известно време не беше добре със здравето, изглеждаше повече съкрушен, отколкото ядосан.
Дав изслуша вцепенен упреците му. Значи, все пак са го издали. Но по-важно бе Грегори Богар да не научи за съмнителните сделки на капитана.
— Тате — продума на края момчето — трябва да ти кажа, че не беше партия като другите: между нас нямаше шахматна дъска.
— Ти ме плашиш! — възкликна Грегори Богар. — До такава степен ли те е покварила тази игра?!
При все че сърцето му се свиваше, като гледаше изпитото лице на Грегори, Дав не успя да сдържи усмивката си:
— Вярвай ми, за мене това беше като математическа задача. Все едно че не съм играл. — За да разсече гордиевия възел, той добави: — Виж какво ми подари Мер Хлавон!
И му показа книгата.
— Започнал си да продаваш този свой окаян талант! — изстена Грегори, а неговото възмущение зарадва Дав: значи, беше прав, капитанът искаше да го накаже, но и през ум не му е минало да си признае сделките.
— Онзи човек ми даде книгата независимо от това, дали ще загубя или спечеля. Така че не може да става дума за продажба. Той искаше само да види как мисля. Затова се отказах от шахматната дъска: исках да изпробвам ума си. Но ако смяташ, че съм сгрешил, моля те, прости ми. За последен път играх, преди да са свършили изпитите.
Баща му го погледна с тъга, но и с нежност, каквато много рядко проявяваше:
— За твоето щастие и бъдеще мисля, Дав, макар че понякога може да ти се е струвало, че се държа твърде строго. Нали виждаш? Болен съм… Кой знае какво може да се случи. Но доколкото ми позволяват силите, ще се боря да станеш истински човек.
— Тате — продължи Дав — знам, че ми желаеш доброто и ще направя всичко възможно, за да се гордееш с мене. Дори и не подозираш колко лесно мога да уча! Изслушай ме и моля те да не се натъжаваш. Ти веднъж ми каза, че шахматът е хазартна игра. Може и да си прав. В тази книга пише, че не е възможно да се изчисли общият брой на шахматните партии, но се посочва, че той е по-малък от 10 на 107.5 степен. Фантастично число! Човешкият ум е безсилен да го обхване. Но все пак си помисли: аз никога не съм губил партия! Това нещо не може да се случи с нито една хазартна игра. Тук има някаква загадка и колкото много те обичам, толкова силно желая да я отгатна. Не ме спирай, нека го сторя!
— Дори да е така, няма да разбулиш загадката, като играеш. Решенията винаги се намират много по- дълбоко. Съжалявам, детето ми, но няма да избегнеш учението — добави Грегори с бледа усмивка.
— Тате — викна сияещ Дав, — обещавам ти, че няма да играя шах дори след изпитите.
Трогнат, Грегори прегърна сина си. Дори и не подозираше, че в ума на момчето се мярна демоничният ход, с който слисваше противниците си: защита, която в същото време беше заразяваща атака. Като не играе повече, ще изпълни обещанието си и ще накаже подлия капитан!
Дав с болка забеляза, че здравето на Грегори Богар все повече се влошава. Той сякаш искаше да победи злото с душевните си качества, затова се стараеше с всички сили да облекчи страданията на баща си, като непрекъснато му създаваше поводи за радост. Паметта, умът и усилията помогнаха на Дав да завърши блестящо училището. Всичките учители хвалеха трудолюбието и ума му, но най-много го ценеше главният навигатор:
— Имаш страшен син — рече той веднъж на Грегори. — В него виждам най-добрия си помощник, макар че е на четиринадесет години, а след това ще може и да ме замести…
— Щастлив съм от това, което ми каза — отговори старият Богар, — но не вярвам, че синът ми ще тръгне по този път. Целта ни е да се заселим на Струве, където ни очаква приятелят ми, който ни покани.
Дав също знаеше желанието на баща си, но мисълта, че полетът им някога ще свърши, не му доставяше удоволствие, макар и да не го казваше. За него истинският живот беше звездният. Къде другаде освен в обширното пространство можеш да изпиташ възторженото чувство, че звездите се отдръпват встрани от стремителния ти път? Истина е, че градовете на планетите значеха и „малки мачове“, които бяха толкова забавни, но решението да не играе повече разпиляваше и тази магия.
Обаче решението на Дав да не играе с живи хора не значеше, че не може да играе сам или с големите майстори в миналото. В това отношение подарената от Мер Хлавон книга беше неизчерпаема мина. След като я прочете на един дъх, той си преписа няколко десетки изключителни партии и започна да ги преиграва по оригинален начин. Неизменно избираше победения цвят и търсеше най-последните ходове, от които би могъл да промени съдбата на битката. В партиите, завършили наравно, играеше ту с белите, ту с черните фигури и откриваше победните ходове, най-близки до финала. Като прилагаше този метод, на Дав му се струваше, че пред него седят великаните, разтърсили нявга арената на шахмата. Някои от знаменитите игри, завършили наравно (на Щайниц с Ласкер, на Калабланка с Алехин, на Спаски с Фишер или игрите на Ким Керим с неговия шахматен робот), наистина го караха да мечтае, но изобщо силата на древните колоси не му се виждаше чак толкова голяма.
Ала най-странно му се струваше това, че серии от партии и техни варианти носеха имена, според него лишени от всякакво значение. Все пак можеше да разбере това, че някои начални ходове или гамбити напомняха за майсторите от древността, създали тези конфигурации, макар и той да ги е използвал безброй пъти, без да им знае имената. Но една партия да се нарича испанска, староиндийска или сицилианска направо му се струваше безсмислено! В ума на Дав дори не съществуваха варианти в общоприетия смисъл. В същност това беше най-ужасното откритие, което направи, докато четеше книгата, подарена му от Мер Хлавон. Древните играчи са унищожавали шахмата, защото са го раздробявали на секвенции, несвързани помежду си, или ги присъединявали една към друга съвсем случайно и произволно. Може би само някои от необикновените играчи като Морфи, Алехин или Аруариа са виждали върху дъската с 64 квадрата нещо друго извън подреждането на мрачни и строги структури. За Дав всеки ход на шахматната дъска се свързваше с някакъв цвят.
Започналите партии, в които преобладаваха бързи атаки на двата фронта, пораждаха представата за празно пространство, набраздено от редуващи се светкавици в червено и оранжево. По-бавните, но по-
