сурови удари на комбинативните ходове, обградени от напредването на пешките, му напомняха бойно поле, около което се извиваха жълт и зелен цвят, пресечени кога от светли, кога от тъмни линии. Картината на битката можеше след това да му внуши синя звезда с тъмни или ярки лъчи според това дали маневрите бяха по-скрити или по-явни, а може и лилава или тъмновиолетова звезда, показваща с дългите си и тъмни лъчи върховна схватка, която се колебае между крайна блокада и фатална експлозия.
Без да знае, Дав беше съзрял в криволиците на шах мата съответните цветове, които друг един необикновен младеж бе открил в звуците преди векове. Вероятно той никога не бе чувал за Рембо, чиито сонети сякаш затварят в себе си цяла космогония, но за Дав от безбройните образци на царската игра извираха неизчерпаеми музикални сияния.
Обаче усещането на звуците се роди по-късно благодарение на Умна. Двете деца израснаха заедно и силната привързаност между тях растеше непрекъснато. Фактът, че нямаха майки, спомогна за укрепване на приятелството им, а вероятно и строгостта, с която възпитаваха децата си Грегори Богар и Уулф Муни. (Наистина при все че беше втори баща и караше Умна да върши много домакинска работа, Муни не я обичаше по-малко, отколкото Грегори сина си.) Несъмнено нито едно от децата не би могло да си представи живота без другото.
Странно беше, че Умна — както и Грегори Богар — не обичаше шахмата. Тя твърдеше, че за нея по- жива игра представляват музиката и цветята. Момчето беше изненадано и до известна степен се натъжи от тази неприязън, проявена от хората, на които държеше най-много. Но въпреки че се подчини на желанието на Грегори Богар, макар и привидно, към Умна имаше обратното отношение: по време на ваканциите непрекъснато й досаждаше с шахматната дъска. И момиченцето приемаше да играе с него, при все че истинско удоволствие й доставяше не шахматът, а необузданата страст на момчето, шегите и майсторството, които беше в състояние да покаже върху сцената с фигури. Дав играеше шахмат с Умна така, както лъвът нежно се боричка с лъвчето си. И понеже тя беше схватлива, успя да запомни много „тайни“, благодарение на които често успяваше да бие възрастни играчи от „Сперанца“. Все пак шахматът не й харесваше и не пропускаше случай да го каже на Дав. Неговото упорство да застави Умна Да види красотата, както я беше открил той, в същност беше абсурдно. Но Дав не го осъзнаваше и при съпротива от страна на момичето продължаваше да постъпва абсурдно: позволяваше й да печели, дори нещо повече — тласкаше я натам.
Ламб, главният навигатор, даже го дразнеше:
— Мене никога не си ме оставил да спечеля, макар че аз те научих да играеш, а на Умна й позволяваш.
— Откъде знаеш? — почти изплашено попита момчето.
— Тя самата ми каза, след като ме победи — шеговито отговори Ламб и многозначително повдигна дебелите си вежди. — Похвали се, че може да победи всеки, дори и тебе, когато пожелае.
Дав се изчерви до върха на ушите, но не защото накърниха славата му на непобедим, а защото Умна бе издала тайната, която той считаше само тяхна.
— С нея е друго — неясно измънка той. — Тя е момиченце.
— Момиченце, момиченце — промълви навигаторът, — но успя да ме победи.
— Не умееш да играеш, затова те бие.
— Тогава и ти не умееш.
— Не може да се каже, нито че ме е победила, нито че съм се оставил да ме победи.
— А какво може да се каже, моля?
— То не беше шахмат. Беше нещо като игра на игра…
— Игра на игра ли?! — рече Ламб и се засмя с глас. Всъщност чрез чистото удоволствие Дав беше преоткрил обратния мат.
През онези героични времена, когато едва се създаваха несигурните нишки на междузвездните полети, всяко пътуване, което изискваше най-малко няколко години (въпреки светлинната енергия, използвана от мнозинството космически кораби, свръхсветлинните скорости още се срещаха рядко), съдържаше и известен риск. Ако някои от опасностите бяха природни (например метеоритите, едно рядко премеждие, но вероятността да се случи нараства с пропътуваното разстояние), то други се пораждаха от отрицателните последици на техническия прогрес или от контакта на светове, често пъти съвършено различни. Космическото пиратство не беше премахнато въпреки отчаяните усилия на звездната полиция и решенията на Галактическата федерация за осигуряване безопасността на полетите.
При последното кацане, преди да пристигнат на Струве, на Муни му съобщиха, че в тази зона е забелязана космическа фрегата, която нападнала и отвлякла няколко космически кораба. Посъветваха го да изчака, докато полицейската флотилия залови бандитите, обаче командирът на „Сперанца“ продължи пътуването си, защото сметна, че вероятността да се срещне с разбойниците е много малка.
До края на полета оставаха само осем месеца. Дав беше навършил седемнадесет години, а Грегори Богар, когото болестта прикова на легло, се успокояваше с факта, че сега синът му беше помощник- навигатор. Разбира се, той би предпочел друга професия, по-малко свързана с Космоса, но се утешаваше с това, че Дав, благодарение на придобитите познания, все ще може да постъпи в някакъв институт на Струве. А момчето, усещайки, че наближава смъртта на баща му, не искаше в нищо да го разочарова.
И ето че стана нещо, което щеше да постави на дневен ред шахматните способности на младия Богар, но по съвсем неочакван начин. Това, което Муни смяташе за невероятно, все пак се случи, разбойниците препречиха пътя им и ги предупредиха да се предадат. Борбата не продължи дълго, но завърши гибелно за космическия кораб на Муни. „Гепард“, фрегатата-пират, имаше не само по-силно оръжие, но и по- напреднала техника в областта на навигацията.
Разбойниците завладяха „Сперанца“. Шефът им, един великан, който, изглежда, нямаше повече от четиридесет години, заповяда членовете на екипажа и пътниците да бъдат затворени в петте големи зали на пленения космически кораб. Посети ги подред, представи се като държавен глава: Ларн Трети, и ги увери, че ще останат живи, но ще ги изпратят на пиратския планетоид, който се нуждаел от работна ръка.
— Съжалявам — добави той, — че съдбата ви изпречи на пътя на „Гепард“. Но това в края на краищата няма никакво значение. Ще се убедите, че животът ви сред нас няма да е толкова труден. Знам, че с вашия манталитет на „планетни влечуги“4 няма да свикнете лесно с мисълта, че сте се откъснали от така наречения цивилизован свят. Но не забравяйте, че много империи са се родили благодарение на пиратите.
Ларн Трети имаше умно лице, което съвсем не бе страшно, но нещастните хора го гледаха ужасени.
— Както виждате — рече той в заключение, — нашите намерения, колкото и да е странно, не са кръвожадни. Въпреки това по-голямата част от моите момчета са безмилостни, това го изисква трудната професия, която упражняваме. За ваше добро ви събрах, тук и ви съветвам да не се опитвате да бягате.
Докато слушаха Ларн, всички бяха убедени, че са затворени в залите, за да могат „безмилостните“ спокойно да ограбват каютите. Но какво можеха да сторят?
Докато техниците отстраняваха повредите, причинени на „Сперанца“ от артилерията на „Гепард“, други пирати се занимаваха с описване на имуществото, намерено на завзетия космически кораб. Същевременно се правеха списъци на пленниците (откъде идват, пол, езици, които говорят, степен на обучение, професия, какви връзки поддържат с хора от планетите).
Нито Грегори Богар, нито Дав споменаха нещо за играта на шах. Обаче стана известно, че Ларн Трети е научил за таланта на помощник-навигатора. Някои приписваха това издайничество на самия Муни, а развитието на събитията потвърди предположението.
Един ден Дав беше повикан в кабинета на Ларн.
— Чух, че от около четиринадесет светлинни години никой не е успял да те победи в шахмата — усмихнато рече великанът. — Надявам се, че ще приемеш да изиграеш и с нас няколко партии…
— Бих приел — отговори младият Богар, — но съм обещал на баща си, че няма да играя повече…
— Виждам, че баща ти е още жив — каза Лаон и погледна списъка върху масата. — Макар че е тежко болен… Щом си му обещал, пак от него би могъл да получиш разрешение…
