— Не виждам за какво…
— Любопитен съм да знам какво мисли.
— За тази цел не е необходимо да го посещаваш. Мога да ти го кажа аз.
— Ти не си пират.
— Можех да бъда — снизходително се усмихна Муни.
— Не, не би могъл — възрази Дав, а Муни не знаеше дали да се чувствува поласкан или обиден.
— Добре — продължи капитанът, след като помисли малко. — Ще ти направя това удоволствие. Но внимавай да не пострадаш. Човек като него всякога е опасен.
Капитанът му даде един обикновен съвет, но инстинктът не го излъга: свиждането с главатаря на пиратите щеше да се окаже съдбоносно за Дав.
Когато влезе в кабината, той видя пленника, изтегнат върху легло (стъкмено между съдове с цветя от посетените планети, между странни минерали, препарирани или отлети животни и прозрачния саркофаг, в който беше поставена мумията на Хоротоно, космическия конквистадор, обожествен от местното население на Леока). Лежеше неподвижно, но очите му бяха отворени. Дав приседна до него и зачака. Обаче Ларн не му обърна никакво внимание. Дав го гледаше с любопитство и понеже се чувствуваше господар на положението или защото го ядоса безразличието на другия, също не произнесе нито дума. След известно време той се надигна и се запъти към вратата. Едва тогава Ларн наруши мълчанието:
— Предполагах, че ще дойдеш. — След това обърна глава към младия си посетител.
— Какво те накара да предполагаш това? — попита Дав и се приближи до леглото.
— Искаш да проумееш как е било възможно човек като мене да попадне в мрежата на един глупак като Муни… — засмя се той. — Или нещо подобно.
— По-скоро нещо подобно. Интересува ме начинът, по който мислят хората. Колкото до капитана… какво бих могъл да ти кажа! Виждам, че си се хванал на въдицата…
— Той не е толкова глупав, колкото ми се стори в началото, но не е и много умен. А моята грешка е, че не прецених, както трябва, тази малка разлика.
— За тебе тази малка разлика беше гибелно голяма. Така протичат нещата и в шахмата. Този, който съумее да види по-надалече, играе по-добре.
— Дошъл си да ми четеш лекции ли? — ненадейно изръмжа Ларн и стана от леглото.
— Говорех за шахмата, който умея да играя. Но я ми кажи: ако бях спечелил, щеше ли да изпълниш обещанието си?
— Това е детински въпрос. Нечестният човек би ти отговорил „да“, без да можеш да го опровергаеш. А що се отнася до мен, вероятно на края щях да удържа думата си.
— Вероятно? Значи, не си убеден.
— Не съм, защото бих се опитал да те взема със себе си, но ако това се окажеше невъзможно, бих изпълнил обещанието си.
— А защо би искал да ме вземеш?
— Защото хората като тебе са „солта на земята“, както казвали в миналото, а за една малка общност като нашата те са безценни.
Особено след хладното начало на срещата му с Ларн Дав не очакваше подобни изявления. И макар че не можа да потисне задоволството си, той стана предпазлив.
— Досещам се горе-долу каква би била цената ми — ухили се той, като имаше пред вид и сделките, нагласени от Муни. — Щеше да ме накараш да играя с „влечугите на планетите“…
— Ти си глупаво момче! — Ларн тръсна глава с учудване, примесено с гняв. — Нищо не си разбрал. — Той с досада се тръшна на леглото.
Ярост проблесна в очите на Дав; обаче умът му, освободен от влиянието на инстинкта, разсъждаваше спокойно: този укор можеше да бъде клопка, но и искрено потвърждаване на факта, че се е измамил. И в двата случая трябваше да потисне гнева си.
— Искаш да повярвам, че нямаше да ме заставиш да играя за вас, така ли?
Ларн се изсмя кратко и презрително:
— Ето ти доказателство, че си глупав. Ако беше от нашите хора — ако беше приел да дойдеш с мене, щях да те смятам такъв, — несъмнено би играл за нас. Всеки жител на Ларна се труди за нейното добро…
— Сега разбирам… — промълви Дав със засрамения глас на ученик, хванат с ненаучен урок.
— Хвалиш се — прекъсна го другият, надигна се от леглото и присмехулно погледна събеседника си. — Пак не си разбрал.
— Разбрах — въодушевено продума Дав. Разбрах много повече неща, отколкото предполагаш…
— Глупости! Не можеш да знаеш какви мисли минават през главата ми. Накратко нещата стоят така: колкото и добре да играеш шах, печалбата, която бихме получили от твоето умение, е почти нищо в сравнение с богатствата, които донася всеки един от моите капитани, изпратени да пленят някой космически кораб. За това не си и помислил!
— Възможно е — уклончиво отговори Дав.
— А що се отнася до таланта ти на шахматист, не бива да се възгордяваш чак толкова — добави Ларн, който остана с впечатлението, че Дав не го е разбрал. — Познавам един човек, който може да те победи.
— Нима! — рече недоверчиво и същевременно зарадван младият Богар.
— Съмняваш ли се?
— Не, но докато не играя с този човек, не бих могъл да знам кой от нас двамата е по-силен. Бихме могли да го поканим тук…
— Върви по дяволите! — изруга проснатият върху леглото мъж.
Дав стана и отново се запъти към вратата.
— Може би следващия път ще ми донесеш бутилка згромб — със смях викна стопанинът на Ларна. — И един пуловер, по-дебел. Замръзнах в този хладилник, където сте ме бутнали.
И Ларн беше прав, защото го бяха затворили в „Камерата на вкаменелостите“.
След спокойните години, прекарани на „Сперанца“, Дав беше потресен от лавината на събитията през последните дни, които за него бяха необичайни. Промяната, станала с Умна, го вълнуваше не по-малко от срещата му с Ларн. Тяхната почти братска обич се превърна благодарение на Умна в нещо, неподозирано дотогава; а може би предполагано, но теоретично, от видяното в аудиовидеотеката, но не под формата на това приятно вълнуващо, непознато и мило чувство, което изпълваше гърдите му и завладяваше тялото му с нови и силни усещания, които го караха ту да пребледнява, ту да се изчервява само от един неин поглед. Дори и да не познаваше в качеството си на навигатор най-скритите кътчета на „Сперанца“, сега щеше да ги открие и да се уедини с опиянението си от първата любов.
Ако любовта кара някои младежи да пишат стихове, за Дав тя се изрази в нови шахматни варианти. От знойния изблик на чувствата замръзналите дотогава извори се разтопиха и му позволиха да навлезе в свят, вероятно непосетен от никого досега. Макар че притежаваше необикновена сила да се контролира, този нов свят беше за него неизчерпаема феерия от звуци и цветове, с които се възражда природата за сватбата на птиците.
Тези въжделения изглеждаха напразни, защото вероятно само ум като неговия можеше да намери в тях някакъв смисъл, а за Умна те значеха много по-малко от действителните ласки. Впрочем тя имаше за шахмата доста примитивно мнение, но в края на краищата човешко и реалистично. Според нея шахматната дъска представляваше бойно поле. Развълнувана от едновременната игра на Дав с пиратите, тя възприе възхитителните фойерверки, които й предлагаше като цветя на вдъхновения си ум, за доказателство на необходимата подготовка за бъдещото изпробване на силите. И понеже знаеше, че баща й иска Дав да участвува в нови състезания, Умна го тласкаше към това. Обаче той, който още не знаеше какво значи поражение и смяташе, че шахматът трябва да бъде занимание без корист, продължаваше да съчинява шахматни варианти, както гъсеницата създава копринени пашкули, а математиците — техните алгебри и геометрии.
Но това щастие не продължи много. Дав разбра, че баща му изживява последните си дни, и сякаш самата мисъл за тази неумолима раздяла го накара да се почувствува обхванат от съмнения. И не би се осмелил да сподели мислите си, ако Грегори Богар не бе започнал разговора:
