които бяха тук преди тебе, убедена съм, че ще ги спечеля.
— Така ли? — засмя се Дав. — Нека тогава и аз да ти призная, че също научих нещо от тебе…
— Какво именно?
— Че и много фантазия да имаш, не е полезно. — След това се затвори в нишата си и продължи да обмисля партията, но в нов вариант.
Дали мисълта да съсредоточи вниманието си върху дясната страна на шахматната дъска беше плод на гениалността му, или се дължеше на навика да изрежда всички начални ходове, придобит от дългото съжителстване с планетата? Положително беше само това, че като си спомни вариантите на започването, откри възможности да продължи борбата. Но това откритие беше мъчително, то сякаш преобърна вътрешностите му…
…Ако започне играта със саможертви по пътя на пешките, може би по-късно ще ги тласне напред. Въпреки привидната неизбежност на многобройните варианти, извиращи от тази мисъл, те имаха странния недостатък до такава степен да пресекат възможностите на двата лагера, че Техом да успее със страшните си противоудари да наложи „пат“. Затова промените с пешката на „b“ не трябваше да засегнат короната на царицата, а фуражката на офицера. Но и за това поразително превъплъщение белите имаха чудесен отговор. Единственият начин за привършване на борбата се създаваше от напредването на втора пешка по вертикала „b“ и — о, ужас на ужасите — превръщането й в офицер върху бяло поле. Именно „спасителната“ жертва, дадена от Техом, която удвои черните пешки във вертикала „b“, породи това странно положение. Видението на предстоящата победа предизвика в душата на Дав странна реакция: стигнал до края на одисеята си, той изпитваше мъка. Нима подчиняването на безграничния ум на Техом можеше да бъде постигнато само по пътя на това невероятно и нелепо изключение? Остатъкът от човечност за миг го примами да поднови с дългогодишния си партньор великолепното приключение, което се простираше в безкрайността, с надеждата да постигне един безсмъртен финал. Обаче преди още да е престанал да мечтае, ръката му направи първия ход в решителната комбинация. Шахматната му гениалност го водеше непоколебимо към първоначалната му цел.
Когато с напредването пешката на Дав беше заместена с офицер, се чу един забравен глас:
— Два черни офицера на бели полета? Стремежът ти към удвояване не подсказва ли, че си се повредила?
Техом се изсмя с почти човешки глас, извърши „спасителния противоудар“ и рече въодушевено:
— За първи път разбрах какво значи да те подложат на изпит. Обаче трябва да признаеш, че моите отговори ти доставят удоволствие!
Дав мълчеше развълнуван.
— В скоро време ще си тръгнеш — неочаквано рече планетата с нежен глас. — По-голямата част от живота си прекара тук. С мене позна наслади, несравнимо по-силни от преживените навън. Не искаш ли да отпразнуваме нашата среща? Хайде да повторим целия цикъл… Този път ще ти отстъпя белите фигури… Или ще ти предложа нещо по-вълнуващо. Ще изнесем шахматната маса и ще изиграем хиляда симултанни партии. Ще бъде състезание, достойно за нашата гениалност. Приемаш ли?
— Вие и двамата сте се побъркали — намеси се Ким Керим, силно разгневен.
С пресъхнало гърло Дав хвърли последния си коз. Ходовете се нижеха един след друг.
— Безумният смях на Ким Керим поздрави фантастичния плод на въображението на Дав: трети черен офицер на бяло поле!
В светилището цареше неестествена тишина. Стелеше се сива светлина.
После по мониторите на тавана и стените започнаха да святкат многоцветни и възбудени паунови очи.
— Какво правиш? — попита Дав, за когото партията беше привършила.
— Изчислявам — спокойно отговори планетата. — Вече изчислих 1037 хода.
— Е и? — удивен възкликна човекът.
— Още не съм намерила решенията. Стигнах до отстъпването на топа, но ще продължа изчисленията.
— Не изчисляваш ли въз основа на установени системи?
— Така правех някога. Сега искам да видя какво ще се случи с настоящата партия…
— Но така могат да се правят безкрайни изчисления за всеки вариант поотделно.
— Не. Все някога ще свърша и ще подхвана друг вариант.
— И все така ще продължаваш? — ужаси се Дав.
— Броят на вариантите има граница — с налудничава логика отвърна Техом.
— Това значи, че искаш да постигнеш реми с вечно мислене! — възмутено извика предполагаемият победител на планетата, който ненадейно изпадна в парадоксалното положение на Ахил. После се овладя и произнесе натъртено: — Предупреждавам те, че няма да го постигнеш. В шаха не съществува нито вечност, нито безкрайност.
— Само за мене не съществуват — гневно извика планетата, но не и за твоя човешки ум. А сега ме остави да изчислявам на спокойствие или ще приложа гамбита на Цаумин!
Вълна от еднообразна светлина превърна светилището в ужасяваща феерия. От подземията се надигнаха плавни и тихи звуци.
— Значи, не искаш да изиграем хиляда симултанни партии?
Насмешливият отговор на Дав увисна във въздуха. Една фуния, много гъвкава и здрава, го грабна и преди той да разбере какво става, го изтръгна от мястото му, понесе го стремително през галерията с оживените образи на шахматистите и го изхвърли върху повърхността на планетата.
Никога не беше си представял Дав, че най-важната партия, най-важният турнир в живота му, а може би и в съществуването на Галактиката, щяха да завършат така неразбираемо, смешно и опасно, независимо от преживените хубави мигове.
След като го остави до изхода от подземието, странната фуния продължи да се носи и подскача във въздуха, сякаш се радваше, че се е освободила от някакво робство, и изчезна в далечината, след нея останаха перести облаци от прах.
Роденият в пространството Дав Богар, бродил непрекъснато между звездите, е действителен персонаж, макар и по-невероятен от самия Ким Керим, понеже дълго време е живял на планетата Муре и въпреки тайнственото си изчезване е оставил по-дълбока следа в историята.
Настоящите страници са естествено моето виждане за тяхната легендарна среща, макар че съм се стремил да се съобразявам с безбройните тълкувания и документи — кои повече, кои по-малко апокрифни. В проучванията си се ръководех от най-точните и най-приемливите данни.
Епилогът на разказаните събития също е забулен в мъгла, а изобилието от тълкувания (често пъти противоречиви) поражда опасността да се даде коренно различно значение на историята.
За да предам изграденото в съзнанието на Галактиката впечатление от тези двама мъже, ще се спра все пак на няколко от многобройните „развръзки“, запазени в архивите, до които имах достъп.
След като беше изхвърлен от противника си, Дав се озова до саркофага, в който лежеше Умна.
10 на 5-та степен от тълкувателите (следователно нищожен процент) представят следния епилог, от който предавам основното.
Неизразимо съжаление и страшна умора го завладяха едновременно, когато се наведе над капака, чиято прозрачност се беше изгубила под праха, натрупан кой знае от колко време. Съвзе се постепенно като след тежка болест. Прониза го разкъсващата мисъл, че за него шахматът е приключил: в своя кът от Вселената нямаше вече противници. А още по-голяма беше тъгата му по жената, която лежеше безжизнена до него.
