сравнение с тях дърветата изглеждат по-деятелни. За тебе мога да кажа, че имаш по-бързи реакции, но жителите на Дедекинда мислят стотици пъти по-живо от нас, представителите на така наречения тип XX…
— И все пак никой не е успял да я победи…
…Но можеше ли Техом да бъде победена? При отрицателен отговор Дав нямаше какво повече да чака там. Годенка! Това име блесна в ума му. Дали си го спомняше и планетата. Ето една съществена подробност, от която зависят бъдещите му усилия.
— Знаеш ли кой е Годенка? — ненадейно рече Дав.
— Разбира се — спокойно отговори Техом. — О’Тенг е знаменит шахматист от планетата Евдоксия…
— Благодаря за положеното усилие — засмя се Дав, — но аз не те питах за О’Тенг, а за Годенка. Може би си чувал ти, Ким Керим…
— Не си спомням. Къде и кога е живял?
— В Канторела, между годините 583 и 704 от ерата на иредентизма22.
— Не съм чувал и за Канторела. Вероятно е някаква планета, която е влязла в Галактическата федерация след моето настаняване тук.
— Така предполагам… Значи, след твоето легендарно изчезване ти не си се опитал да следиш новостите в света?
— В началото го правех, до първите постижения на Техом. После се отказах. Право да ти кажа, оттам нататък ме вълнуваше само нейната съдба на шахматист, която ми се струваше пленителна… А кой е в същност Годенка?
— Един математик.
— И каква връзка има той с това, което става тук?
— Този човек е създал машина на времето, но никой не знае дали е работила, или не. Вероятно за да накара следващите поколения да повярват, че тя е действала, се затворил на стари години в нея подобно на древния Емпедокъл23, който скочил в кратера на вулкан, за да накара бъдните поколения, изненадани от тайнственото му изчезване, да го смятат за безсмъртен. Начинът на живот на двамата мъже си схожда и по смешния край на легендата: както нажеженият кратер изплюл сандалите на философа-самоубиец, така и хрономашината на Годенка изхвърлила навън изкуствените му очи…
— Защо ме занимаваш с тези глупости?
— Ти поиска да ти кажа защо съм се сетил за Годенка. Стори ми се очебийна приликата му с тебе.
— Не е изключено да прилича и на тебе — с дълбоко презрение се засмя Ким Керим.
Дав изпита неприятно чувство повече от ехото на този смях, отколкото от съдържането на произнесените думи.
За миг щеше да признае на противника си причината за асоциацията на мислите му, но се отказа. А това беше съществуването на величината Fc, която беше открил и поставил в основата на неформалното смятане24 Годенка, и тя създаваше възможост за победа над Техом!
След новата равна игра Дав си поръча порядъчно количество згромб. Никога не беше изпитвал страх по време на игра, обаче сега го усети с цялото си тяло подобно на спортист, който за първи път долавя, че навлиза в старостта. Страхът му беше неоснователен, защото преместването на g4, което трябваше да последва, при все че беше безцветно, тоест недостатъчно активно, нищо не значеше. И Техом не се чувствуваше добре, защото от дълбочините й се понесе дразнещо бучене.
Без да е помолил, изведнъж екранът показа външния свят и Дав видя прозрачния саркофаг, в който лежеше Умна.
Седящият в подлудяващата ниша човек, затворен там по собствено желание (тъй като вратата беше постоянно отворена), нададе почти нечовешки вик. Той почувствува безкрайно съжаление и към собствената си съдба, и към любимата жена, даже към непознатия, който го беше примамил там. „Почвам да оглупявам“ — помисли си той, а после попита:
— Защо го направи, Ким Керим?
— Не съм аз — с искрено удивление изрече старецът.
— Аз го сторих — изкикоти се с металически глас Техом. — Помислих си, че искаш да знаеш какво става навън.
— И защо тъкмо сега ти хрумна тази мисъл? — Техом не отговори. Само образът на екрана се приближи и позволи да се види прахът, настлан от времето и вятъра върху капака на металокерамичния саркофаг. — Спри! — викна Дав. — Загаси го и да играем, безсъвестна плането!
В същия миг Дав трепна: върху шахматната дъска бял кон се премести на квадрат f3!
Почувствува дълбоко отвращение. Колкото и да е невероятно, това отклонение от правилото предизвика у Дав безсилие и той потъна в бездните на безполезното. Отдавна се беше превърнал в надживял времето си автомат, за когото крайъгълният камък на живота се сливаше с първите ходове на тези оспорвани партии.
Постъпваше досущ като творец, повлечен от водовъртежа, който е предизвикал в Космоса. От дълбочините се надигна весело, измамно жужене. „Похабих целия си живот, за да премеря силите си с един луд разбойник, с един безумен гений“ — проплака у него частица от съзнанието му.
Даваше си сметка, че макар и да не играе слабо, комбинациите му бяха отвратително сиви. А Техом, напротив, постъпваше обезкуражаващо добре и напредваше стремително.
По време на тази проклета партия безброй пъти го прониза мисълта да си тръгне. Плуването в този натежал като живак от варианти океан го задушаваше. „Да си вървя!“ — рече си пак. — Да се махам още сега! Какъв смисъл има да се боря с тази коварна планета! Защо по време на това странно очовечаване Техом трябваше да прибегне и до измамата? Ами ако при следващата партия започне все пак с g4? — блесна в ума му неприятна мисъл. Ах, този незначителен ход, който непрекъснато му създаваше илюзията, че е съзвездие с определен смисъл! И ненадейно сивата картина се оцвети… Гласът на Техом прозвуча като тръба:
— Краят ще бъде победоносен след седемнадесет хода. — После планетата продължи снизходително: — Би могъл да постигнеш реми само със силни нападения. Ти искаше да приключиш, борбата по чисто технически път, но и това не можеш да постигнеш с мене.
Следователно поражение! Обаче отзвукът от него беше почти заглушен от поразяващия извод, че противникът му СЕ СТРАХУВА! И като върховна радост Дав видя как плъзгащата се дясна врата се отмести бавно и нерешително, после се спря на една трета от пътя си. При все че беше победен, Дав имаше разрешение да напусне светилището! ТЕХОМ СЕ СТРАХУВАШЕ!
Тази мисъл колкото достоверна, толкова и предполагаема му вдъхна сили да броди из ужасната пустиня на следващите партии и да прекоси отчайващата й необятност. Един ход пораждаше друг подобно на зловеща мълния, проблеснала между две успоредни огледала, разделени от безкрайността. Когато единият нападаше в определено място на шахматната дъска, другият създаваше допълнителна защита, после ролите се сменяха, играта се подновяваше и протичаше в съвършена и еднообразна симетрия. Подобно на церемонията при неоснователен дуел на един механичен и зашеметяващ танц, изпълняван от два метални глобуса, които се въртят във въздуха. И двамата изпълняваха с тиха и неумолима страст досадното задължение: вероятно Техом поради самата си конструкция, а Дав, ръководен от вариантите във въображението му.
Дав отдавна вече не спазваше разумното редуване на времето за игра, за хранене, за бръснене и почивка, отдавна не държеше сметка за това. В началото на далечните му спомени неговата брада растеше неудържимо, така че трябваше да я бръсне често. По-късно забеляза, че макар и да не беше много голяма, тя престана да расте. Заряза я и се спаси от грижата да се бръсне.
