почувствувал след първата партия: в него се беше явило желание за реванш. Осени го странната мисъл, че в същност Ким Керим си отмъщава на някого… Ами ако и той тъгува за реванш, както тъгуваше Дав?
Дав се отказа от безполезните въпроси и седна до шахматната маса. Началото на спора (d3, e5, c4, Ke7, Kc3, Kc6, g3, g6) се вливаше, както при първата партия, във вариант от така наречената „затворена сицилианска“ позиция.
Дав промени намерението си. Въобще способността му да следи и да избира далечни варианти се сля с възможността да организира конкретния план на борбата; обаче феноменалните видения, описани от изчислителната машина, се свеждаха до исторически граници: стратегията и тактиката й зависеха от информацията, програмирана някога от Ким Керим, и от по-новите придобивки, получени от досегашните й противници. Впрочем този път Дав се бореше срещу двойката Керим и изчислителната машина, като се стремеше да бъде на равнището на тяхната шахматна подготовка.
Нещо повече, Ким Керим твърдеше, че да се бориш срещу машината, това значеше да воюваш с него и Дав стигна до извода, че ще трябва да играе така, както ако противник му беше само изчислителната машина. Самото редуване на началните ходове го доказваше. Той реши при първия удобен случай да разбули загадката на двойната игра.
Както в славните времена на шахмата, битката продължи три дни, ако не смятаме, че през това време Дав поспа три пъти. След края на борбата, завършила наравно, той прецени, че е проумял някой от съществените позиции на „чудовището“.
Дясната врата се плъзна послушно. Самото й изчезване беше покана за излизане на свобода. Но на Дав му се стори, че този път бученето, което се чуваше след всяка равна игра, беше по-дълго. Можеше ли да напусне арената сега, когато се решаваше съдбата му? Кап още не се бе върнал, иначе виброфонът би известил на Дав даже когато спи.
— Няма ли да си тръгваш? — чу той гласа на партньора си. Този въпрос ускори решението му.
— Не!
— Тогава вратата ще се затвори и ще започнем нова партия, така ли?
Предложението звучеше като въпрос, сякаш машината искаше съгласието му.
— Не виждам защо е необходимо вратата да се затваря. Но можем да започнем нова партия.
Разгръщането на десетата партия протече вълнуващо.
След началото, което беше изиграно бързо (d4 на d5, с4 на e6, Kc6 на Kf6), по странен начин те стигнаха до началото на осмата партия. Като размишляваше над втория си провал, Дав се укоряваше само за една грешка, допусната в края на двубоя, а противникът му сякаш отгатна мислите му, защото след деветия ход избра друг стратегически похват.
— Защо промени играта си? Нали тогава ме би?
— Победих те на края благодарение на един твой ход, който няма да повториш. За да те победя отново, трябва да усъвършенствам ударите си.
И наистина с един изумителен ход в еволюцията на шаха машината се доближи много до начина, по който организираха нападението си съвременните майстори на Галактиката. А именно „прогресът“ на белите облагодетелства Дав, който беше по-запознат с този начин на борба.
Щом беше изчерпан и епилогът на драмата, чудовището за първи път си позволи да коментира:
— Невероятно явление: когато играх по-слабо, те победих, а сега играх по-добре и постигнах само реми.
Неволният хумор на машината едва докосна Дав, който в момента трябваше да вземе решение: вратата беше отворена, а отгоре проникваха вибрациите на „Среща“… Въпреки отсевките на човечност в гласа на противника му, Дав беше убеден, че думите не бяха изречени от Ким Керим.
Изведнъж стана нещо изненадващо: преди още партньорът й да даде съгласието си за започването на единадесетата партия, машината, желаеща да продължи борбата, премести пешката си от e2 на e3. Същевременно вратата остана отворена.
— Ким Керим — викна Дав и погледна с пренебрежение към галерията, която извеждаше навън, — ако искаш да играем още, кажи!
— От тебе зависи дали ще играем, или не. Какво искаш?
— Искам с тебе да се преборя…
— С мене се бориш…
— Аха! Без машината не си в състояние…
— Победи ли я, та да имаш претенции да играеш с мене?
— А ти победил ли си я? — ожесточи се Богар. Събеседникът му не отговори. — Тогава ще попитам тебе — обърна се към машината, — някой побеждавал ли те е?
— Никой и никога! — отвърна със смешна, но страшна убеденост чудовището.
— Кой лъже? — продължи Дав. — Защото един от двама ви лъже.
— Много си прибързан в изводите, момко — реши да се обади отново Ким Керим. — Вярно е, че от момента, в който заразих с порока на шахмата тази планета, не съм успял да победя машината (иначе бих я разрушил), но и тя не ме е побеждавала. А ти вече имаш две загуби. Нашите сили не са равни.
— Нищо не разбрах — обади се Дав. — Защо намесваш планетата?
— Значи, ти не си доловил, че играеш с цяла планета? — подигравателно прозвуча гласът.
Сега беше ред на Дав да занемее. Истина е, че сред легендите, разказвани за личността на Ким Керим, имаше и такава, според която той бил „опитомил“ една планета и я научил да играе шах, но никой, даже и Богар, не смяташе „шахматната планета“ за нещо друго освен за едно митично схващане за непобедимостта.
Дав се задълбочи в играта, сякаш от нейната същина можеше да се добере до истината. Той не повярва в казаното от Керим, но все пак преразгледа нещата в светлината на тази хипотеза. Беше явно, че неговият противник не постъпва като човек въпреки необикновения му инсигт21. Не можеше обаче да смята ума й нито за животински, нито за електронен въпреки многобройните автомати, които непрекъснато усещаше: не беше срещал такава дълбочина в изчисленията никога, дори в партиите, останали от Ким Керим.
Какви комбинации, дяволски противоречиви!
Сякаш времето бе спряло и само откъси от неговата безкрайност проблясваха, досущ като риби, останали живи от изчезналата фауна на океан, който е претърпял експлозия…
Да превърнеш една планета в шахматист, това е необикновена, фантастична мисъл! Но как? За да стане шахматист, Техом би трябвало преди това да притежава способността, която се нарича мислене, да има ум или както се разказва в старите предания, самата тя да е един мозък. Едно фантастично създание! А и двете слънца с тяхната смущаваща гравитация… Партиите, които продължаваше да играе, избледняха от завладялата го мисъл за планетата, надарена с разум. Неизброимо много неврони трябва да притежава този колос! Дав усети, че му става лошо и се запита дали щеше да приеме борбата, ако знаеше кой ще му е противник. После изпадна в лудостта, често проявявана от математици, вкопчени в двубой с безкрайността, и си каза, че би се състезавал и с Космоса, ако той умееше да играе шах.
Партията, която анализираше — коя ли подред беше? — се промени изцяло. Шахматното съществуване на Техом сега изпълваше мисълта му и придаваше огромно значение на всеки ход. Сякаш баснословният етер, тази плазма, в която се сливат дискретното и безкрайното, изведнъж стана осезаем, видим, измерим. Дав винаги бе смятал, че борбата на шахматната дъска и „решаването на шахматната игра“ са две различни задачи: първата значи противопоставяне на един ум, който е с ограничени невропсихически възможности даже от математическа гледна точка, а втората, макар по принцип да се стреми към завършек, на практика представлява за човешкия ум една безкрайна игра.
Фактът, че досега беше непобедим, беше доказателство, че притежава ум, който превъзхожда другите естествени и изкуствени мозъци, известни до този момент. Но дали разликата между тях и него е толкова голяма, колкото между него и Техом? Изглежда, така е, щом допусна две загуби. Макар че начинът, по който бе победен, не беше убедителен. И освен това бе постигнал шест равни игри. Следователно в играта на противника имаше места, които можеха да бъдат неутрализирани.
