Дав вдигна ръце обезоръжен, после се засмя и притисна до гърдите си тази, която съдбата му бе предопределила.
И наистина Кап, щом видя отново Дав, го дръпна настрана и му каза победоносно:
— Ние сме най-богатите хора в Галактиката.
— Какво си открил пак? — развеселен, попита Дав, който поради дългата раздяла проявяваше снизхождение към алчността на Муни.
— Нищо ли не си видял? — възмути се Кап. — Жалко за твоята наблюдателност. И ти си човек, който се хвали, че е първокласен шахматист!
— Не се хваля…
— А името на космическия ти кораб какво е?
— Вече не съм непобедим. Загубих една партия…
— Вече и за шахмат не те бива — избърбори Кап. — Но няма значение. Ти имаш заслуги. Ако Умна не беше ме повлякла да те дирим, нямаше да кацнем на Техом. Така че не е голяма загуба, че са те били. Щом се измъкнем оттук, ще се заловим за работа.
— Каква работа?
— Ще ти кажа, че тук ни чака кой знае откога най-гигантското гробище на космически кораби. Всяка част има огромна стойност. Какво повече да говорим, попаднали сме на истинско съкровище.
Дав беше в толкова добро настроение, че финансово-археологичният порив на Кап не го ядоса, даже, напротив, имаше приятното усещане, че присъства на необикновено природно явление.
— Добре, но преди това трябва да се измъкнем оттук. Как смяташ да решиш този проблем?
— Както излезе ти, така ще излезем и ние. И не ме занимавай с дреболии. Е, навигаторе, я ми кажи, нищо ли не забеляза, когато мина през звездното гробище горе? Нищо ли? Нищо? — възкликна Муни, отчаян от мълчанието на Дав. — Къде са ти били очите? Недалеч от мястото, където кацнахме, се намира… Току виж, че не си чувал за „Сарпаканта“.
— Чувал съм — продума Дав, — как е възможно да не съм чувал!
— Е тогава предполагам, че разбираш какво значи да откриеш космическия броненосец, който преди сто и тридесет години е завладял пет слънчеви системи. Корабът „Сарпаканта“ от втората експедиция лежи там, пълен с богатства, които са на наше разположение. Наградата за намирането му е огромна. Е, какво ще кажеш?
Дав не му отговори, защото отново го заобиколиха пленниците на Ким Керим и го отрупаха с въпроси. Бяха го видели отвъд стената, и сега смятаха, че борбата не е чак толкова тежка, колкото им се бе струвала (още повече че мнозина от тях сега добре познаваха шахматната игра), а пленените по-късно, които никога не бяха надзърнали отвъд стената, бяха убедени, че „ветераните“ прекалено много са изплашени и така всички бяха изпълнени с надежда. Даже и старият КМ Крумх се показа по-смел.
— Поздравявам те! — каза той на Дав. — Доста бързо успя да постигнеш равна игра. В сравнение с онзи, който излезе преди тебе, как му беше името?
— Гутрие.
— В сравнение с него ти игра светкавично. Досадно дълго стоя той там. Докато си тръгна, ми се стори, че са минали години…
— И Ким Керим ми каза, че никой досега не е стигнал до реми толкова бързо.
— Ким Керим ли? Оня страшен шахматист, за когото ми говори? Значи, е жив? И ти разговаря с него?
— Засега само с неговия глас. Може би следващия път ще ми се представи лично.
— Добре е, че не изпадна в цайтнот.
— Цайтнот ли? Какво е то?
— Как, нима не знаеш какво значи цайтнот?
— Знам от прочетеното. Но в практиката не успях да разбера какво е. Впрочем там (и Дав посочи към залата с машината) времето няма никакво значение.
— Я виж ти! А ние тренирахме с часовник в ръка…
— Е, старче, сега ще приемеш ли да дойдеш с мене?
— Още не съм решил. Но ти вече имаш кого да спасяваш от бърлогата на Ким Керим (Крумх посочи с поглед Умна). Опитай се и ако се върнеш пак, ще поговорим.
Дав имаше намерение да освободи първо Умна, но както тя, така и Муни изказаха друго мнение. Умна искаше да бъде убедена, че баща й ще се измъкне от подземната тъмница, а Кал гореше от нетърпение по- скоро да стигне на повърхността.
— Първо ще изляза аз — заповяда решително. — Нямам време за губене. Богатството, което лежи над главите ни, веднага трябва да бъде описано.
— Както искате — съгласи се Дав. — Даже така е по-добре. Ще изведа първо Кап, после Умна и вероятно стареца, с когото разговарях. През това време Кап с моята реактивна раница ще може да стигне до мястото, където сте кацнали. По целия път съм направил с лазера следа.
Когато привърша тук, искам да намеря „Среща“ до „Не победимия“, който съм оставил до изхода от катакомбата. А що се отнася до описването на имането, да не говорим повече. Ще го направиш при друг случай Засега се задоволи с това, че си открил „Сарпаканта“
— Я не ме учи какво трябва да правя — измърмори Муни. — Да се махаме по-скоро, пък ще намерим време за всичко.
Последвалият спектакъл се стори на пленниците истинска премиера. Не бяха виждали подобно нещо.
Дав пръв стъпи на малката платформа, а Муни след него.
— Да видим дали ще ви пуснат заедно — рече някой.
— Защо да не ги пуснат? — отговори друг. — Между нас има и четириноги, и многоглави.
И сякаш за да потвърди това мнение, вратата о плъзна встрани и направи път на двамата мъже да влязат в залата.
— Е, сега какво ще правим? — попита Кап, след като вратата се върна обратно.
— Много просто — отговори Дав. — Ще извоювам свободата си. Онова удобно кресло, поставено пред миличкото електронно чудовище, те очаква.
— А ти каква роля ще изпълняваш тук?
— Ще ти бъда асистент, ще те насърчавам и ако по желаеш, мога да ти предложа нещо за пиене. Какво искаш? Мляко, шира, има двадесет и осем вида еликсир има и згромб… Аз например в твоя чест ще изпия един еликсир… Да видим дали има! Един еликсир, моля.
След няколко секунди от стената се подаде поднос и предложи на Дав поръчаното питие.
— Бре, каква дяволия! — засмя се капитанът и се приближи до хранителния автомат. — Хвърли и на мене един згромб! — Плочката отново се показа и едно приспособление метна чашата със згромб върху Кап. — Полудял ли е? — викна изпръсканият с оранжева течност Муни.
— Нали му поръча да ти хвърли един згромб? — отвърна Дав и едва се сдържа да не се усмихне. — Роботът изпълни желанието ти. — Трябваше да кажеш само: искам един згромб. — Подаде му питието и добави: — Пий и почвай да играеш!
Капитанът разярен изпи чашата и седна до масата от оникс:
— Да, ще играя. Много си важен. Мислиш, че не мога да измъкна равна игра от едно животно! Но какъв е този глупав начален ход? През живота си не съм виждал такова нещо.
След двадесет хода капитанът беше в нокаут, според един израз, останал от древността.
— Дай ми още един згромб! — с мрачен глас каза на Дав. — А след като утоли жаждата си, заяви: — Тази машина играе глупаво… Само луд човек като тебе може да я разбере. И понеже се опита да ми се подиграеш, ще те накажа. Смятах да ти отстъпя наградата за „Сарпаканта“, но размислих. Вземи каквото искаш от гробището, обаче „Сарпаканта“ остава за мен. Сега направи необходимото и ме изведи оттук!
— Виж какво, Кап — заговори Дав със сериозен глас, макар че се усмихваше като дете, което е направило някаква лудория, — не съм ти се подиграл, но трябваше да се убедиш сам, че не е толкова лесно излизането от тази дупка. Помисли: то съществува от векове и само шестнадесет души, а с мене — седемнадесет са постигнали равна игра. А що се отнася до „Сарпаканта“ и до… съкровищата, струпани
