— Мислех, че и ти като мене смяташ ремито за неуспех.
— Ще имам пред вид и този вариант. Впрочем исках да те попитам, кои от твоите първи ходове доведоха до реми?
— Веднъж след Ka3, четиринадесет пъти след g4 и един път след h4.
— Благодаря! — весело рече Дав. Сега знаеше: ходът (g4 откриваше шестнадесетата партия. Чуха някакъв обезпокояващ шум.
— Спомних си — обади се старецът. — Когато онзи човек, за когото ми разказа, привърши играта, чух същия шум. По-късно, когато излетя с космическия си кораб, звукът беше друг.
— Време е да тръгваш или, по-точно, да тръгвате двамата така, както дойдохте…
— Смяташ ли, че ще успеем и този път? — попита Умна. — Това означава, че ще се измъкнем всички по-бързо. Горя от нетърпение да видя какво е направил баща ми.
— Аз мога да ти кажа. До този миг Кал трябваше да отведе кораба си до моя кораб. Но не го е сторил…
Щяхме да усетим вибрациите при кацането на „Среща“… Засега все още е зает с инвентаризацията на богатствата. Така че до неговото и моето идване ще ни чакате в „Непобедимия“. Разбра ли?
— Да — отговори Умна и се обърна към Крумх: — Стани за миг, за да седна в креслото!
— Може би е по-добре да си тръгнеш сама — колебливо рече старецът. — Аз бих останал още малко… — С нежен поглед се обърна към шахматната маса. После без видима връзка каза на Дав: — След двадесет и третия ход ти имаше безспорно предимство. Защо не продължи да го притискаш?
— И аз мисля, че ти имаше по-добра позиция — намеси се Умна. — Не можеше ли да спечелиш играта? Дав се усмихна смутено:
— Може би е само едно впечатление, макар че… и на мене така ми се стори. — Той прегърна Умна и попита Крумх: — Значи, още ти се играе… — Разбрах — усмихна се Умна и докато се приближаваше до отворената врата, прегърна Дав и му прошепна на ухото: — Този път нещата приключиха добре и отсега нататък вече няма да се разделяме.
Още преди да се затвори вратата след Умна, Дав направи знак на другите пленници да влезе някой от тях, но никой не се появи.
Машината започна шестия рунд, като премести бял кон на c3. Старецът дълго мисли, преди да постави пешката си на с5, после ходовете продължиха в постоянен ритъм: e4 на Kc,6б, g3 g6… След това стигнаха до така наречената позиция „затворена сицилианска“, както е била играна и някога, но с обратни цветове.
По навик Дав хвърли разсеян поглед върху масата. С известно безпокойство той се питаше защо никой не влезе в залата с шахматната машина. Никой ли не се е осмелил или чисто и просто се е намесил Ким Керим, който вече не искаше да бъде мамен? Крумх проумя намерението на машината от първата партия, което до известна степен вече беше разкрито, но тя имаше все още предимство. И все пак белите трудно щяха да оползотворят превъзходството си, ако старецът в желанието си за реванш не беше надценил възможностите си към финала. При тридесет и първия ход той отправи отчаян поглед към безразличния си „секундант“: защитата на Крумх беше съсипана.
— Трябва да ти кажа — рече Дав, когато старецът му отстъпи мястото, — че в моя космически кораб има и за ядене, и за пиене. Но съм принуден да призная, че тук… снабдяването е по-добро. Затова те съветвам да се разположиш до „бара“ и да си поръчаш каквото желаеш. Междувременно аз ще се забавлявам на тази прословута шахматна дъска…
— „Бар“ ли? Така ли наричате вие „продоволствената човка“? — със сериозен глас попита Крумх и се подчини на предложението на Дав. В това време Дав постави пешка на Г5 в отговор на откриването c2 на c3, почти безполезен ход на белите, но съответстващ на тактиката, използвана от машината.
Старецът поиска от „човката“ една задушена патица и докато й се наслаждаваше, си каза, че в залата за игра на живот и смърт вероятно съществува по-умел кулинаротрон, отколкото в другото помещение. Даже му хрумна да остане за цял живот тук, но не знаеше дали това е възможно и със съжаление стигна до извода, че ще трябва да се възползва от предстоящото отваряне на дясната врата. Лакомията, с която яде, му причини гадене. Тогава със страх си помисли за менюто, което го очаква в другите светове, и с носталгия си спомни ястията, употребявани от него тринадесет десетилетия.
Осмата партия. След първите ходове, направени бързо (c4, e6, Kc3, d5, d4, Kf6), те навлязоха в така наречения „дамски гамбит“, игран от легендарните Фишер и Спаски в четвъртата партия от техния драматичен двубой.
В акциите на белите Дав разгада с изненада стила на Ким Керим (в изкристализирал вид, но неотразен от летописците), преплетен с нечовешко мислене (както би играл гигантски механизъм, който в областта на майсторството би бил пак един Ким Керим). Всичко беше така зашеметяващо, та на Дав му се стори, че наблюдава палимпсест20, чиито видими пластове непрекъснато се отместват като измамни пътеки. Колкото пъти се бе състезавал с противници, които нямаха човешки вид, толкова пъти беше победил. Борбата с тях беше лесна, но все пак в нея имаше нещо много задълбочено. Ходовете бяха лишени от шлаката на психологизма, значение имаше само дълбочината на гмуркането във водовъртежа на вариантите. Приличаше на безкрайно мелодична музика. Вероятно това беше и стилът на самия Дав.
— Защо вече никой не може да влезе в това помещение? — ненадейно попита Дав.
— При гущерите главата е жизнена, а не опашката — иносказателно отговори машината.
— Е та? Ти два пъти ми позволи да възстановя опашката си…
— Твоите опашки заслужават да бъдат превърнати в елементите, от които са съставени.
— А какво се случи с тези, които излязоха? — ужаси се Дав.
— Те са вече навън.
— Наистина ли?
Вместо отговор на една от стените светна правоъгълник: Дав видя пред „Непобедимия“ Умна до подвижното кресло на Крумх. „Чакат двамата луди от семейството“ — усмихна се Дав, вече успокоен. Партията, за която се върна, беше спечелена от него: постигна реми и можеше да отлети от Техом.
Обаче някакво странно недоволство го завладя в същия миг. Да си тръгне, след като е бил победен?! Това значеше да се поведе по ума на Умна, което в същност и той бе желал цял живот. И все пак не това искаше или поне не по този начин. Не можеше да: се освободи от чувството, че е ощетен. Дори да не беше срещал друг шахматист със способностите на Ким Керим (а и с него ли играеше всъщност?), той не смяташе за убедително едно претърпяно поражение, което не можеше да обжалва. Нима неизменното право на машината тя да започва играта не значеше, че нейният противник по начало е в неизгодно положение? А в същност Дав имаше двувековна практика на шахматист, която отшелникът на Техом, изглежда, пренебрегваше.
Сякаш отгатнала разсъжденията и желаеща да премахне мислите му за подобно превъзходство, машината използва някои слабости в играта на черните пешки и зае позиционна линия, към каквато модерните шахматисти отдавна вече не прибягваха. Дав беше изненадан, защото в нападателния вариант на белите, използван от майсторите на Галактиката, долови новост, която даваше голямо предимство.
Величествените му комбинации изведнъж попаднаха на подвижни пясъци. Безброй пътища трябваше да бъдат обмислени и подбрани, едно титаническо изпитание за човека, което той би могъл да преодолее, макар че противникът му притежаваше същите способности да изчислява, но както винаги изпуснатите предимства рязко завиха към неизбежен провал.
Като загуби партията, Дав си каза, че ще позволи да го измамят; но измамникът в никакъв случай не беше машината, която нямаше представа за плана, насочен против нея. Дав сам се беше излъгал, като приписа на противника си несъществуваща техническа информация. Можеше ли техният двубой да се нарече „психологическа война“, щом като на Дав му се струваше, че мери сили със самия себе си?
Дав лежеше в нишата и беше радостен, че още не е усетил вибрациите от кацането на космическия кораб „Среща“. (Кап не бързаше да се върне, така че Дав имаше още време да постои в подземното царство на шахмата). Преди няколко часа си мислеше, че му е достатъчно едно реми, за да отлети от Техом, но го завладя тъга, че не е победил Ким Керим… И ето го пред втория провал! Сега ясно осъзна какво е
