Нещо странно ставаше с него: двете чувства не изчезнаха; и желанието да види Умна, и стремежът да играе отново с Ким Керим не го напуснаха, даже се засилиха от гнева, предизвикан от необходимостта да извърви пътя дотам. Изглежда, тези противоречиви чувства му помогнаха да усети сега ясно онова привличане, срещу което се бореше главоногото при идването на Дав. В това настроение той се приближи до фунията, която му послужи като знак за ориентиране. На няколко десетки крачки намери летателния си апарат.
Той се спря, разколебан между две бездни.
При все че за пръв път в живота си претърпя поражение, той не се изплаши от гласа, който го зовеше към глъбините на планетата. Всякога би бил в състояние да постигне равна игра с чудовището, а някакъв глас му нашепваше, че може и да го победи. Защо да се противопоставя на този повик, за чието осъществяване в същност се беше родил? Нали Ким Керим заяви, че в действителност той е играл с него? „Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе“ — чу отново последното желание на Грегори Богар. Обаче пак той му беше казал: „Шахът да бъде средство за твоето усъвършенстване!“ А как ще се усъвършенства, като върви срещу собствената си природа?
Внезапно странно небесно явление привлече вниманието му. През времето, прекарано в подземното царство на Ким Керим, на небосвода на Техом се беше появило второ слънце. Той видя двете слънца едно до друго: еднакви, но и двете по-малки от слънцето, което зърна при кацането си. Знаеше само това, че първото слънце имаше червеникав цвят, докато неговият спътник беше синкав. Бяха като две очи, които го разглеждаха настойчиво… Две очи, които вървяха против природата. „Глупости! — рече на глас Дав. — Ако добре разбирам думите на баща си, природата ми е човешка. Това искаше да ми каже. И наистина беше прав.“
С тези слънца, които гледаха Дав, сега се сливаха тъжният поглед на Щайниц, отчайващият порив към съвършенство на Морфи, ожесточената жажда за борба и примирие в очите на Ласкер. „Умна!“ — като вик го прониза името на любимата жена. С върховно усилие Дав се изтръгна от тяхната магия и се спусна към летателния си апарат.
Познатите вещи в ракетоплана събудиха у човека, роден в пространството, чувството, че е у дома си. Не можеше ли да се закълне, че не се чувствува у дома си в царството на Ким Керим? Ах, ако Умна беше до него, би му било по-леко!
Мисълта за Умна му даде сили да включи двигателя на апарата. След няколко секунди кръжеше над звездното гробище. Потърси проницателните очи, отразени от двете слънца. Техните еднакви кръгове, но различно оцветени, сега му се сториха като знак на безкрайността, в която се сблъскват всички противоречия. „Обещах на стареца да се върна и да му разкажа какво се случи… А струва ли си само за това да се връщам? Той пак няма да иска да ме придружи. Но обещах и на Ким Керим… Е та? С идването си тук му доказах, че не се боя… Да, но той спечели една партия, а ти успя да му измъкнеш само реми…“
Дав се развълнува от този спор и неволно насочи малкото си превозно средство към фунията, която го очакваше. „Борбата не беше справедлива! — Тази мисъл блесна в ума му. Явно условията на срещата бяха в негова полза. Най-големият шахматист на всички времена не е нищо друго освен един жесток маниак, лишен от скрупули.“
Не се боеше да слезе в подземната цитадела, но жаждата за победа вече не го въодушевяваше, както преди.
Даже краткото стълкновение с личността на Ким Керим го караше инстинктивно да се досеща, че налудничавата фантазия на домакина му подготвя и други изненади. „Боиш се да спечелиш, така ли?“ — с насмешка се запита и се загледа в звездния знак на безкрайността. Но сега двете слънца, които сякаш искаха да му се подиграят, се превърнаха в ласкавите очи на Умна. „Мила — въздъхна Дав, — ти си единствената ми родина…“ После реши да отлети до космическия си кораб и да напусне тази планета.
И изведнъж забеляза изплашен, че недалече от фунията се очертава познат кораб Беше „Среща“
Умът на Дав заработи трескаво.
Само за миг се насочи към входа на бездната; после набра височина и се запъти с пълна скорост към „Непобедимия“.
Космическият кораб си стоеше невредим там, където го беше оставил.
Планът му беше прост: ще се върне и ще извоюва на шахматната маса свободата на Умна и на баща й. Но все пак сега не беше толкова убеден, че хитростта ще му помогне, както беше преди, когато предложи на стария КМ да го придружи. Ами ако? Страшна мисъл прониза ума му. Ако Умна вече е влязла в помещението на чудовището? Каквато е нетърпелива и решителна, би била в състояние да го стори. Дав усети, че го обля студена пот. Умна умееше да играе шах, но не чак толкова добре, че да постигне реми (дори и в партия с безсмисленото откриване g4).
Измъчван от този страх, Дав включи средните двигатели на космическия кораб. Щом достигна височината, която му даде възможност да огледа околността, той насочи „Непобедимия“ към изхода от лабиринта на Ким Керим.
Кацна точно на онова място, където го изведе ескалаторът. После взе лазерния пистолет, метна на гръб реактивната раница и се запъти към входа на катакомбата. По пътя остави следа с изгарящ лъч, която да помогне на Муни бързо да намери гробището на космическите кораби.
Посрещнаха го тържествено. Малцина от пленниците на Техом бяха имали възможност да видят как се отваря дясната врата в помещението на чудовището. Ремито, постигнато от Дав, което за тях се равняваше на победа, им даваше надежда за спасение.
Заобиколен от пъстрата и шумна тълпа на своите неволни привърженици, Дав се мъчеше да открие сред разноликите физиономии любимото лице на Умна. Обаче се озова в мечешката прегръдка на Муни.
— Добре дошъл! — пожела му Кап на ухото. — Да бягаме оттук и ще те направя човек! — Къде е Умна? — трескаво попита Дав и се измъкна от прегръдката на капитана. Видя я до него, беше нетърпелива, щастлива, но и малко притеснена от вълнението, породено от срещата с нейния любим.
Дав се приближи до Умна. Той я гледаше толкова пламенно, че даже пленникът, дошъл от планетата Регулус, където съществуваха пет пола, веднага разбра какво става между тези двама представители на вида XX, дори и той потръпна от силната им любов.
Дав прегърна Умна и я отведе в една от нишите на стената, сякаш бяха сами на този свят.
Никога любовта му не е била по-силна, както в тази въображаема нощ. Чувствуваше Умна много по- своя, отколкото когато и да било. Утрешната среща с Ким Керим пораждаше у него възбуда, въпреки че беше развенчал мита след първия манш на борбата. Може би задоволството се дължеше и на това, че подбудите за срещата би одобрил и Грегори Богар.
— Мила сестричке, не мога да повярвам, че си до мене — каза Дав, когато се събудиха. — Ужасен страх изживях, когато открих „Среща“ между космическите кораби, попаднали тук…
— Нима не ме видя, когато стената стана прозрачна? Бях долепила лицето си до нея…
— Не, вижда се само от тази страна… Боях се да не си се осмелила да влезеш в помещението на… чудовището.
— Ако не бях те видяла, щях да го направя…
— И сега щеше да бъдеш разложена на съставните си елементи.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем сериозно ти говоря. Никой ли не ви е казал какво се случва в подземията на Техом?
— Не сме разговаряли много. Тези разнолики създания говорят на ужасно трудни езици. Разбрах само, че в другата стая се играе шах. После те видях как стана и си тръгна… Освен това баща ми е завладян от една мисъл, която се породи, когато кацнахме тук. Не се тревожи… ще я чуеш от него. Изгаря от нетърпение час по-скоро да се измъкне от тази… дупка. Така че един от нас двамата на всяка цена трябваше да влезе…
— И двамата сте луди! Ако не постигнехте реми, щяхте да…
— Как не бих успяла да постигна реми, мили мой? Забравяш, че съм побеждавала дори Ламб!
