В един голям отвор вляво от себе си Дав видя някакви странни сталактити; когато се отдалечи от тях, те се превърнаха в кехлибарени пръсти на старец, потънал в размисъл. Ръцете-птици несъзнателно се полюшваха като в свещен екстаз, после унесеният човек ги отпусна към земята. Дав се озова направо в легендата за ермита или мита на ЕР, по името на един известен летописец, който през второто хилядолетие е създал тази хипотеза17.
Стъпилият на подвижната лента човек можеше да наблюдава в продължение на две–три секунди всеки отвор (или екран?). Сцените бяха живи като във филм, но не бяха озвучени.
След предложеното му зрелище от няколко „прозореца“, Дав разбра, че пред погледа му се редуват паметни моменти от историята на шахмата. Но какво търсеше тук този човек, облечен с дрехи от времето на Нютон, който дирижираше някакъв оркестър, а над него летяха крака на балерини? И преди Дав да се съвземе от изненадата, се спусна завеса, върху чиито гънки се люлееше емблемата на слон…
В последвалата картина Дав сякаш разпозна двубоя между Стаунтон и Сент Аман; после изплува друга и той беше убеден, че присъствува на схватката между Андерсен и Морфи, първия всепризнат бог на шахматния Олимп. Явно картината е била пресъздадена (тъй като по онова време кинематографът още не е бил изобретен), но беше автентична; налудничав стремеж изразяваха очите на младежа от Ню Орлеан, красив и странен като герой от произведенията на Суент. Този победоносен и печален поглед, устремен към безкрайността, прониза Дав като предупреждаващ знак. Но това не му попречи, когато минаваше край следващия отвор, да познае известната партия между други два титана: Щайниц и Ласкер. Старият шампион намръщено следеше обърканата и властна игра на противника си, който сякаш отделяше повече време да го наблюдава, отколкото да пресмята ходовете си.
Дав със съжаление се раздели с тази сцена, но веднага бе завладян от друга.
На великолепен фон видя двама мъже, в чиито очи искреше ненавист; веднага ги позна по позицията на фигурите, която му беше по-известна, отколкото лицата им на смъртни хора. Играеше се прочутият финал на тридесет и втората партия, в която белите, изтласкали царя си на Г5, сякаш бяха влезли в клопката, но в действителност избираха най-сигурния, най-бързия и най-красивия път за активизиране на свободните пешки и по този начин печелеха петата победа (тя не е последна, но е решителна) над Капабланка. С белите играеше Алехин, който беше символ на шахмата до появата на Ким Керим. Но къде ли е показана борбата между гениалния кубинец и Ласкер? Дав рязко се обърна към другата стена на коридора и задавен от вълнение, успя да зърне гнева и моментното безсилие в очите на божествения лъв, засега наистина ранен; по-късно обаче отново щеше да покаже зъбите си в джунглата на шахматната дъска.
Това скъпернически показвано изкуство (минаващият през галерията не можеше да разгледа подробно картините по двете стени) напомняше пленяващото майсторство, с което са отразени процесиите, охранявани от бикове и дракони, в легендарния Вавилон.
— Това е предизвикателство! — гневно викна Дав, зървайки в „прозорците“ отляво и отдясно Ботвиник, който водеше борба ту с Бронщайн, ту със Смислов, ту с Тал, ту с Петросян.
— Лъжеш се! — чу се глас, различен от гласа, който бе звучал в помещението на шахматната машина. — Не е предизвикателство. — Дав долови авторитетния тон, присъщ на чиновниците в миналото, а в по-ново време — на хората, свикнали да общуват най-вече с компютрите. — Желанието ни беше да предложим на отиващия си гост приятна атмосфера и увереността, че той е майстор; картините с оживелите лица на шампионите е хвалебствено сбогуване. Впрочем — продължи с прикрита насмешка невидимият събеседник — който се измъква оттук, няма настроение да разглежда подробностите.
— Аз имам — отвърна Дав, който не знаеше към кой „прозорец“ да погледне по-напред. На дясната стена видя безсмъртния вариант на така наречената сицилианска защита, с която дванадесетият шампион на планетата Земя победи Робърт Фишер, превъзхождайки го и теоретически. Сцената вляво показваше Яд Гобо в невероятната позиция на цугцванг, в края на която имаше дама и два офицера и беше притиснат от ПРН-32 МХз, който разполагаше само с дама и два коня.
— Вярно е — продължи гласът, — че от шестнадесетте твои предшественици ти най-бързо постигна реми. Не играеш лошо. Върни се и ще видиш сцените, които си пропуснал.
— Така и ще направя — заяви Дав, който си спомни, че беше обещал да разкаже на стария КМ преживелиците си.
От картините, които се плъзгаха край него, му направи впечатление странната среща между птицеподобния капелан Зтрънгц и Аруариа, блед като призрак. Видът им беше фантастичен, не приличаха на земните жители от онова време и пред тях нямаше шахматна дъска, само се гледаха съсредоточено. В това състезание от сто слепи симултанни партии победил Аруариа.
— Чакам те — сърдечно изрече гласът, докато Дав минаваше край последната картина: срещата между Ким Керим и огромната машина, построена от него, за да победи себе си.
— Този ескалатор няма ли да спре най-после? — не можа да се сдържи Дав. — Да те зърна поне през „прозореца“, ако си Ким Керим, както предполагам.
Гласът се измя гърлено и лентата под краката на Дав престана да се движи.
— Ето, гледай!
— Значи, действително съществуваш.
— Вероятно, ако това, което ти разбираш под понятието „съществуване“ не е илюзия.
Сцената, която се виждаше през „прозореца“, се стори на Дав комична. Човекът и неговият шахматен робот седяха един срещу друг, обгърнати от странна почти семейна атмосфера. Навярно като присмех над самия себе си Керим бе дал на творението си своите собствени черти. Но никак не е странно, че машината, с която беше премерил силите си Дав и която вероятно представляваше усъвършенстван вариант на шахматния Инт. Орд.18 Хикс-17, по-малко приличаше на човек.
Партията, която играеха, беше прочута: историята я бе отбелязала като последна партия на Ким Керим. Той зарегистрирал на калкулатора Хикс-17 всичко познато дотогава в областта на шаха плюс алгоритмите от стила на Керим. Едва след поредица от бляскави победи, постигнати от робота в срещите с шампиони от различни планети, той добил право да играе със своя конструктор. И ето ги в решителния рунд, който последвал след петте партии, завършили наравно.
На картината прочутият шахматист беше осем-десетгодишен, но не изглеждаше променен в сравнение с портрета от времето, когато е бил на четиридесет и пет години. С несъразмерно голямата си глава върху ниско и набито тяло Ким Керим създаваше впечатление за необикновена телесна и умствена сила, ала тя странно противоречеше на нездравия му вид, който вероятно се дължеше на белите петна от витилиго по ръцете и лицето му.
Финалът върху шахматната дъска подсказваше приближаващо реми. Хикс-17 се беше окопал в коварна позиция, не пропускаше двете противникови пешки, стигнали почти до финала, и заплашваше с варианти, които според всички закони бяха неизбежни. С демоничен блясък в очите Ким Керим прекрачва границата на невъобразимото. Първо превръща пешките си в коне, след което с изключителна бързина постига странния, неповторимия мат с цар и два коня против цар с пешка.
Легендата твърди, че разгневен от тази победа, унищожил робота си и оттогава никой нищо не чул повече за Ким Керим, най-забележителния шахматист на всички времена.
Дав наблюдаваше толкова напрегнато страшния си двубой с Керим, че в първия миг, когато лентата отново се задвижи, той не усети.
— А с тебе кога ще играя — викна към Керим, но в същото време скалата пред него се плъзна встрани и освободи пътя му.
— Там, долу, ти игра с мене — отговори гласът. — Чакам те отново.
Дав напусна катакомбата, обхванат от безумно сладка носталгия: едновременно го прониза силен копнеж по Умна и страшно силно желание да играе шах.
Наоколо се стелеха хълмовете, преливаха един в друг като гънки. Краката на Дав оставяха следи по праха, покрил повърхността, но стъпките на неговите предшественици бяха заличени от вятъра. След като скита повече от час из този лабиринт от хълмове, го прониза унизителната мисъл, че прилича на мишка, която трябва да отговори на тест за ориентиране. Беше убеден, че върви в посоката, откъдето дойде, макар да съобрази на няколко пъти, че се върти на едно и също място.
Най-после, когато беше загубил търпение, зърна зад един хълм огромното гробище на космическите кораби. Но къде беше малкият му летателен апарат?
