— Много, но никой не се е върнал да разкаже какво му се е случило.
— Говори се, че все пак неколцина са се спасили. Успях да срещна само един от тях, също вече стар човек малко смахнат и пияница.
— Значи знаят за тази планета и не са помислили да ни спасят?!
— Носят се най-различни слухове. Но никой не вярва в тях.
— А ти как си повярвал?
— Нали каза, че съм луд! — усмихна се Дав.
— Луд или не, но се възползва от разговора, за да ме притиснеш — измърмори Крумх. — Ето как ще ти отговоря аз.
— Страшно играеш, дядка! — възкликна Дав. — Защо не си се опитал да се спасиш?
— Може би съм се страхувал — изстена старецът.
— Страх от машината ли?
— От машината, а може би и от външния свят. Умея само да играя шах. Дори да бях се спасил, какво щях да правя? Нищо не разбирам от космически кораби… Горе щях да умра. Тук ни дават и ядене, и пиене, а тези, които са от друга биологическа категория, получават необходимите за дишането газове… Тук имам всичко, което ми трябва, за да преживея. Навърших сто и тридесет години и ще поживея още няколко десетилетия… Започна да усложняваш страшно много играта. Внимавай да не паднеш в собствените си уловки. А що се отнася до този човек, не е изключено да е казал истината. Струва ми се, че четирима от тези, които бяха в плен заедно с мене, успяха да се избавят.
— Какво ти дава основание да вярваш в това?
— Там има две врати.
— Нищо не се вижда.
— Сега не, но щом някой влезе, стената става прозрачна.
— И как може да се влезе в другото помещение?
— Стъпваш на малката платформа пред входа и вратата се отваря автоматично. Този ритуал се предава от поколение на поколение, защото вероятно постройката съществува от няколко столетия…
— От няколко столетия? А тези, които умират?
— Тях ги поставят в онези ниши, ей там, а останалото е работа на машината. Ама че ход! Къде искаш да стигнеш?
Почти през цялото време разговаряха и непрекъснато местеха фигурите. Изведнъж старецът се замисли.
— Каза ми, че там имало две врати — настоя Дав.
— Да говорим по-малко и да играем по-внимателно — изхриптя Крумх. — Така… най-после разбрах… Намерението ти беше нечувано, обаче не прояви достатъчна ловкост. Ако този твой ход не беше толкова странен, щеше да ме измамиш… Ха, ха, ха! — Сияещият старик се размърда в креслото. — Можем да продължим. Да, има две врати. Само четири пъти се е отворила вратата вдясно. След всяка нещастна среща се отваряше лявата врата.
— А ти откъде знаеш как са протекли партиите?
— „Екранът“ свети през цялото време, докато играчът е в помещението, а щом стане от масата, с един поглед мога да преценя как е завършила играта. Всеки път, когато се отваряше дясната врата, борбата завършваше наравно. Какво правиш? Ще загубиш, ако играеш така.
— Подарявам ти тази партия, старче. Ти я заслужаваш.
— Пак ме заставяш да губя времето си с астрономически изчисления.
— Не те заставям, обаче ти не щеш да отстъпиш…
— Наистина ли се надяваш да ме победиш?
— Не знам. Играеш превъзходно и за да спечеля, трябва да атакувам там, където предполагам, че си по-слаб: тласкам те към лабиринта на вариантите.
— Тласкаш ли? Ти ме блъскаш! Но почакай, момче, никой не може да ме принуди да взема топа ти…
Дав се засмя, пригласяха му и зяпачите, които не бяха много силни играчи, обаче разбраха, че старецът не е така самоуверен, както преди малко.
— И после?
— И после — ето! Местя тази невинна пешка…
— Не, аз питах за двете врати, за четирите равни игри и за пияницата Гутрие, който се е похвалил, че е победил машината.
— Лъже! — възмутено извика Крумх. — Никой, не е побеждавал досега машината. Поне от сто и тридесет години насам. Можеш ли да ми опишеш онзи тип?
— Би ли го познал? — Дав извади от джоба си микрофилма, който направи в онова наколно свърталище. Старецът дълго го разглежда, после измънка:
— Мисля, че си спомням мутрата му. Но той лъже.
— Значи, е постигнал равна игра…
— Да. После излезе от помещението през дясната врата и след няколко часа нашата пещера се разтърси като при излитане на космически кораб. И при твоето пристигане усетихме вибрациите от кацането… Пак ми хвърляш прах в очите! Сега ми отстъпваш дамата.
— Погледни добре! Нямаш друг изход, трябва да я вземеш.
— Тъй, изглежда — отвърна мрачно другият, — но ако я взема, ще засилиш атаката и вече нямам шансове за победа.
— Това, което ми разказа, е безкрайно интересно! Приемаш ли реми, старче?
— Приемам, върви по дяволите! През целия си живот не съм играл по-странна партия. Сега какви намерения имаш?
— Да направя това, което ти не си сторил: да вляза в клетката на звяра.
— Казах ти, че животът навън не е имал никаква стойност за мен.
— Липсва ти фантазия. Опитвали ли сте двама души да влезете там? Да речем, ти и още някой, който не умее да играе шах, но може да управлява космически кораб…
— Откакто живея тук, никому не е минало през ума такова нещо.
— Но сега би могло.
— Искаш да влезем заедно?
— Защо не? Аз непременно ще отида. Сам твърдиш, че равната игра отваря вратата вдясно. Не се съмнявам, че ще успея да постигна реми. Зад машината — пак ти ми го каза — стои човешки ум. А досега нито един човек не е успял да ме победи. — Дав се надигна от стола. — Впрочем убеден съм, че и ти можеш да постигнеш реми. Я ми кажи, на колко партии има право този, който се осмели да влезе?
— Не съм ги броил.
— Защо? Би било интересно да се знае…
— Мислиш ли? Защо ли не съм ги преброил?
— Защото си бил убеден, че никога няма да играеш с машината.
— Не само заради това… Не, не поради това. Сега вече знам: този, който играе в „клетката“, така закрива шахматната дъска, че е невъзможно да следиш ходовете му, случайно можеш да зърнеш нещо, когато стане от масата. Само последните позиции можеха да ми подскажат нещо, и то в редките случаи на равна игра.
— Все пак не си ли спомняш? Десет партии играеха ли се?
— Може би и повече…
— Гутрие твърди, че максималният брой на игрите бил двадесет.
— Пак е излъгал.
— Убеден ли си?
— Да. Той не е имал възможност да разбере какъв е максималният брой на игрите. Да предположим, че е постигнал реми при двадесетата партия. Щом като след това е офейкал, откъде може да знае дали други не са стигнали до същия резултат при петдесетата партия?
— А смяташ ли, че някой е изиграл толкова партии?
— Не. Искам само да кажа, че никой нищо не знае и че твоят пияница чисто и просто лъже.
