Колкото повече се усложняваха комбинациите, толкова по-добре се чувствуваше Дав. Гутрие пресуши още две бутилки, очите му бяха кръвясали (дали от гнева, или от еликсира?) и си казваше, че е дошъл моментът да хвърли в борбата решителния ас.
— Виж какво ще направя сега! — прошушна той на ухото на своя противник сред парите на згромба. И за най-голямо удивление на всички, та даже и на Дав, той построи над магистралата листа на Мьобиус. — Ако попаднеш тук — продължи като в халюцинация, — загубен си: ще се въртиш на едно и също място.
Богар си помисли, че от гледна точка на пластичността флип-флопът навярно е най-красивата игра в Галактиката. И все пак строгите комбинации в шаха, които му напомняха фуга, изпълнена на звезден орган, го привличаха повече.
— Нямаш спасение — задъхано рече старецът. — Нито тук, нито там. Ако загубиш сега, това значи, че си човек с късмет.
— Няма да загубя — отговори Дав. — Мога да загубя само ако аз пожелая.
Покатерени на високите стълби, те си говореха шепнешком, но с нежна враждебност.
— Не виждаш ли? Нарочно изградих тази топологична примка. Изчислих всички вероятности от хвърлянето на заровете. Каквото и да ти се падне, на края пак ще загубиш.
— Така е, ала забравяш, че ми предстои още един ход, с който мога да те обградя…
— Той е без значение. Нямаш право да се връщаш по същия път. Можеш да си правиш фигурите в своя лабиринт… Хайде, примири се с поражението. Ти наистина игра превъзходно, но за твое добро загуби.
— Не — сухо каза Дав. — Имам един изход, за който не си се сетил.
— Смили се над себе си! — промълви старецът, ненадейно обхванат от неспокойствие. — Никой не се е върнал оттам…
— Никой ли? А ти как се спаси?
— Аз… — В очите на Гутрие блесна дяволито пламъче. — Аз победих машината.
— Тогава и аз ще я победя.
— Няма да можеш, защото не знаеш къде се намира.
— Ти ще ми кажеш, когато те победя.
— Няма да играя повече с тебе, стига ми това, което съм спечелил досега.
— Тук се лъжеш. От клопката, в която ме вкара, ще издигна нагоре дълъг и двоен лист на Мьобиус, а при следващия ход ще въвлека и тебе. Така че играта е реми, а згромбът си остава мой. — Старецът се ококори изумен и с трепереща ръка изпи последната бутилка с еликсир. — И не забравяй, че ми дължиш седем бутилки. Така че ще ти предложа изгодна сделка. Кажи ми името на планетата, а аз ще ти позволя да спечелиш.
— Техом! — изрече Гутрие с върховно усилие.
Едва сега Дав сметна, че задачата му на планетата Дриан е приключила и погълнат от мисълта за предстоящата решителна битка в живота му, с твърда стъпка слезе от стълбата.
Думата „Техом“, която нявга вселявала адски страх у един архаичен народ, разпали в Дав Богар висше вдъхновение за предстоящата неумолима битка с бездната.
Подтикван от сходството със себеподобни биоформи, Дав веднага се запъти към една от групите хуманоиди. Посрещна го не много висок човек, облечен в спортни дрехи, съставени от отделни модули, каквито носеха и неговите другари. Следователно в този въздух можеше да се диша.
— Добре дошъл! — рече му той на третия галактически език и в единственото му око без вежда проблесна усмивка, която се стори на Дав подозрителна. Лицето му беше мораво и набраздено от дълбоки бръчки. — Предполагам, че когато си попаднал в капана, не си очаквал да намериш тук такъв панаир…
— Може и да съм очаквал — отговори Дав. — Ти откъде си?
— От планетата Глаф, принадлежаща към системата Саргами…
— Ние я наричаме Прокион…
— Това значи, че идваш от…
— Не, аз съм КМ16, но родителите ми са дошли от планетата Земя.
Останалите хуманоиди също се приближиха до Дав и той видя, че и техните лица са като на старци.
— Изглежда, отдавна сте тук.
— Последният от нас, който попадна в това подземие, дойде преди петнадесет години. Обаче Крумх — ето онзи старец, който седи в креслото — е пристигнал преди тринадесет десетилетия… И той като тебе е един КМ и е тук от малък.
— За него този ад е бил нещо като сиропиталище — ухили се някакъв индивид със зеленикава трапецовидна глава и увиснали уши.
— Защо не съблечеш тези звездни дрипи — попита някакъв дългоран, по чието птиче лице Дав предположи, че е от планетата Капела. — Няма нужда — продължи той, когато забеляза, че Дав проверява своя атмоскоп. — Всички простосмъртни от разновидността XX превъзходно дишат в тукашния въздух. — И докато Дав сваляше шлема си, добави с почти човешко високомерие: — Ясно е, че тази бърлога я измислил някой от нашите!
— Не сте ли опитали да излезете от кафеза? — огледа ги Дав и заговори в техния стил. Не му отговориха.
— Значи, не сте успели. — Всички злобно се изсмяха.
— А тези маси за какво служат?
— Това са шахматни маси. Никога ли не си чувал за тази игра? — отново се засмяха те с някаква отчайваща веселост. Сподавено се изкиска и старецът в креслото.
— Чувал съм — засмя се и Дав. — Именно заради шаха кацнах тук. За разлика от вас аз не паднах в капана, а дойдох нарочно, за да играя шах. Разбирате ли?
Смехът им секна, но след няколко минути отново екна оглушително. По сбръчканото лице на старика се стичаха сълзи, най-после с мъка изрече:
— Този човек е луд!
— Може и да си прав, старче — каза Дав. — Впрочем така ме наричат — безумеца на въздушното пространство.
— Добре, безумецо! — добави Крумх, който имаше вид на мъдрец и от останалите същества с човешки образ най-много приличаше на Дав — Нищо по-лесно от това да опитаме. Отведете ме до масата! — заповяда той.
— Откъде си? — попита го Дав, докато подреждаше фигурите си.
— Епсилон от Еридан наричате вие Слънчевата система, откъдето са дошли родителите ми. Играй ти с белите. Когато съм попаднал тук, съм бил на две-три години. Добре премести, но сме едва в началото на играта. Мога да твърдя, че нищо друго не съм правил през живота си, освен да играя шахмат. Научиха ме да играя както децата по другите планети учат занаят за цял живот. Не мисля, че последният ти ход беше добър. Вероятно умът ми е бил подходящ за такова занимание защото в началото много рядко някой ме побеждаваше а по-късно никой вече не беше в състояние. Добре се справи. Това значи, че си по-опасен, отколкото изглеждаш. Тогава защо не играеш по-агресивно?
— Защото ми прави удоволствие да играя с тебе — усмихна се Дав.
— Да играеш или да си играеш?
— И едното, и другото.
— Не бързай да се радваш. Не си ли задаваш въпроса, защо все пак не съм се осмелил да вляза в залата където се играе на живот и смърт?
— Не, защото засега не познавам правилата на другата игра.
— Спри за миг! Много са ти прикрити маневрите Наистина ли смяташ, че можеш толкова бързо да ме сразиш? Но нека се върнем на нашия разговор. Не става дума за друга игра, а за друг противник: една необикновена машина или човек със страшен ум, защото зад машината вероятно пак човешки ум стои. Обаче никой нищо не знае, защото никой не се е върнал оттам.
Старикът посочи с ръка сводестия вход насред стената в дъното на огромното помещение.
— Много ли смелчаги са влезли да опитат?
