— Не е изключено, но този лъжец все пак е влязъл в умъртвяващото светилище. Е, ще ме придружиш ли?
Старецът не отговори. Гледаше омаян стената зад Дав. Като опарен Дав се обърна, видя, че входът е осветен като екран и се спусна към него. Отвъд стената беше главоногото създание, което срещна при кацането си на Техом.
Дав почука на прозрачната стена, за да привлече вниманието му; после удари силно с един метален предмет; напразно се мъчеше: стената, която разделяше двете помещения, имаше необикновена якост и даже обезшумяваше ударите. Астронавтът с тяло на октопод стоеше с гръб към тях и закриваше шахматната маса.
Смешно раздвижи едно от пипалата си. Хладнокръвно любопитство завладя Дав: пред погледа му се бореха два свята.
По ръцете на астромекотелото (все пак бяха ръце щом принадлежаха на мислещо същество) започнаха да святкат фотоочи. След това странното създание подскочи, сякаш се разгневи от нещо, и се дръпна встрани от мястото, на което стоеше дотогава, а това позволи на Дав да види шахматната дъска. С един поглед прецени нелепото разположение на фигурите… Октоподът не познаваше тази игра!
Отвъд масата беше машината: тя имаше вид на първобитен човек. Глава като куб, туловище като паралелепипед и увиснали ръце. Светещите й сетива, които заместваха очите, също проблясваха някак учудено После нещата се ускориха. Главоногото бързо измъкна от джоба си малък предмет и шибна с лазерен лъч лицето, гърдите и крайниците на машината. В същия миг тя хвърли ослепителна светлина и преди още стаята да се изпълни със зеленикавовиолетов дим, вратата вляво се отвори. После екранът бавно угасна и вече нищо не можеше да се долови от драмата, разиграла се зад стената.
— Разбра ли нещо?
— Една основна подробност — отговори Дав.
— Каква? Че никой не може да победи чудовището?
— Не. Познах шахматната дъска от оникс.
— Ти бълнуваш!
— Напротив! Започвам да разбирам как стоят нещата: машината е дело на Ким Керим. — И като видя изуменото лице на стареца, Дав продължи: — Ким Керим е един от върховете в шахмата, каквито са били феноменалният Алехин или Аруариа…
— Не съм чувал за тях. А откъде познаваш шахматната дъска?
— Във всички музеи, посветени на шахмата, има по едно копие.
— Възможно е и дъската, която видя преди малко, да е копие.
— Да, разбира се, но тази е оригиналът… Е, ще дойдеш ли с мене?
— Да не мислиш, че ме е стреснала сцената, на която присъствахме.
— Но все пак от нещо се боиш…
— От външния свят. Знаеш ли, чувал съм, че когато извадят от дъното на морето някои животни на повърхността, те умират веднага…
— Аз ще вляза… Нали затова съм дошъл.
— Опитвам се да те разбера… Ако успееш, ще се върнеш ли пак?
— Непременно. За да ти разкажа какво се е случило там…
Въображаема залязваща луна надникна в помещението, измамвайки го с недействителна нощ. Дав се усамоти в една от нишите в стената и заспа веднага щом затвори очи. Сънува дълга шахматна партия, сякаш започнала още в началото на света. Никой не можеше да му каже в какво се състои първата награда, но нещо неясно го караше да вярва, че тя е огромна, може би неизмерима…
Докато стъпваше на малката платформа, Дав се запита с тревога дали астромекотелото не е повредило машината. Това би значело да остане в плен; макар че Ким Керим щеше да съумее да поправи машината. После си помисли, че легендарният шахматист е на повече от триста години, двеста от които е прекарал на Техом. Все пак трябва да бъде внимателен! Старците са странни.
Когато стената се дръпна встрани, светилището се показа непокътнато, сякаш само малко преди това там не се бе разгърнала същинска битка.
Дав долови учудения шепот на тези, които останаха зад гърба му, после вратата се придвижи обратно. Той се обърна, но вече не можеше да види хората, останали в голямата зала: входът отново тъмнееше. Дали за да не се разсейват играчите?
Машината (или този, който я ръководеше) заговори. Едно и също нещо произнасяше на различни езици: древноамерикански, староруски и китайски от началото на третото хилядолетие, а после повтори въпроса на галактически:
— Какъв език избираш?
— Галактически — отвърна Дав и съобрази, че стопанинът на тези места е прекъснал връзките си със света най-малко преди две столетия.
— Имаш ли оръжие?
— Да.
— Видя ли какво се случи с другия?
— Видях, но моето оръжие е по-мощно.
Помещението приличаше на древна абсида, строго подредена, но уютна. Стените, подът и таванът, направени от метал и керамика, бяха украсени с един и същ точков мотив, подобен на очичките върху пауновите пера, които изведнъж заблестяха с много цветове.
— Издръжливостта на мислещата машина е десеторно по-голяма от разрушителната сила на оръжието.
— Това не ме интересува, защото моят мозък е оръжието ми.
— Тогава сядай и да започваме! Аз ще играя с белите фигури. Така иска Ким Керим — произнесе машината думите като някаква формула, но те звучаха и като извинение.
„Все пак ми се представи“ — със задоволство си помисли Дав и се настани в креслото до шахматната дъска от оникс. Наредените по местата си фигури имаха опростена геометрична форма: царят приличаше на цилиндър, дамата — на полусфера, топовете — на паралелепипеди, офицерите — на конуси, конете — на пирамиди, а пешките — на малки кубчета.
Машината протегна дясната си ръка и премести кубчето от a2 на a3. Този ход учуди Дав, даже леко го ядоса, защото го прие като насмешливо предизвикателство. Той отговори с e7 на e5 и същевременно се запита кой е истинският му противник. В случай че Ким Керим беше създателят на машината (това вече беше сигурно) и все още беше жив, не би му биле трудно лично да ръководи ходовете в партията, но смелите нападения бяха твърде редки. А скоростта, с която се разгръщаше играта, караше Дав да се съмнява: как успяваше достопочтеният шахматист да се мобилизира толкова бързо? Машината продължи със c2 на c4 и по този начин чрез промяна на цветовете навлезе в защитата, наречена сицилианска, както беше прочел Дав в книгата, подарена му някога от Мер Хлавон. Дав избра продължението K8 на c6, следователно „затворен“ вариант, чрез който искаше да намали до минимум резултата от първия ход на машината.
Непознато досега удоволствие го завладя и това усещане вероятно се породи от своеобразието на събитието. Машината ловко отговаряше на всеки ход на своя противник. Начинът й на мислене беше прост, но ефикасен и на Дав му се стори, че разпозна великолепния стил на Ким Керим, обаче беше по-разгърнат, по-задълбочен. „Не напразно е стоял тук старецът толкова дълго време“ — с възхищение си рече той. Най- после намери ум, еднакъв с неговия.
Откакто се помнеше, Дав никога не бе размишлявал при отделните ходове повече от двадесет–тридесет секунди и многобройните варианти, които можеше да пресметне, го поставяха на недосегаема дълбочина, далече от силата на срещнатите досега противници. А сега за пръв път му се стори, че той приема послание от някаква бездна.
— Колко време имаме за мислене? — ненадейно за самия него попита Дав.
— Колкото можеш да издържиш, без да ядеш — отговори машината.
— Каква връзка има яденето с това?!
— На стената вляво от тебе има автомат за биологично поддържане. За да го използваш,
