„В края на краищата защо ли да играя — запита се, учуден от очевидността на тази мисъл, — защо да играя, ако не мога или не искам да го победя!“
Истина е, че както някога приемаше равните игри за загуба, сега, като имаше пред вид противника си, ги смяташе за победа. Но не за такава победа мечтаеше той. Продължи да прави внимателно изчисленията си, защото не искаше в никакъв случай да загуби още една партия.
Познатите вибрации на „Среща“ го изтръгнаха от мислите му.
— Покажи ми картина от външния свят — заповяда Дав.
Върху светлия екран се показаха двата космически кораба. След малко от единия слезе Кап.
— Достатъчно — промълви Дав, внезапно развълнуван.
Значи, не разполагаше с много време. Ще го почакат няколко дни, но той трябваше да бърза и тази мисъл предизвика у него остро недоволство. Завладя го силен копнеж по Умна и някакво отвращение от всичко, което правеше тук, в бърлогата на Ким Керим. И същевременно съзнанието за това отвращение жестоко засили усещането, че съществуването му беше загубило своя смисъл. Никога, дори и тогава, когато Грегори Богар бе го помолил да не играе, Дав не беше чувствувал такава мъка. Но и никога не беше пронизвай до такава степен от усещането за човешката уязвимост.
Вероятно в тези мигове той е проумял, че приближава краят на една безумна кариера, че любовта му към Умна — в същност желанието да превърне жаждата си за съвършенство в един нормален живот — ще победи. Но пак тогава разбра, че докато болест, старост или някаква друга страст не бе отклонявала от пътя им големите световноизвестни шахматисти — с много редки изключения, като например Ботвиник, — те са преследвали една единствена цел.
— Откакто играе с тебе, Техом страшно много напредна — стресна го гласът на Ким Керим. — Преди много трудно се съвземаше от сътресенията след равна игра. Сега забелязвам, че се възстановява по- лесно…
В гласа му се долавяше странна, почти злобна ирония. „Нещо не му харесва начина, по който се разгръща играта ни“ — помисли си Дав.
— И все пак — продължи да гъгне гласът — смятам, че ако бъде заставена да понесе няколко последователни равни игри, машината ще се повреди.
Раздразнен, Дав пипна лицето си и сети, че е брадясал. Обезпокояващ хлад го прониза целия. Навярно думите на Ким Керим бяха клопка, предназначена да приспи вниманието му. Може би съжаляваше, че разкри истинската самоличност на противника си. Както и да е, но това прекъсване попречи на полета на Дав в изчисленията и го тласна, ако не към погрешен, то към не много подходящ ход, който ускори края. Дав изпита неясна, въображаема увереност, че то се отвори покорно, а това значеше ново реми:
— Ти си жесток, безчовечен, Ким Керим, а освен това се подиграваш с противниците си.
— Жесток… безчовечен? Аз се отнасям с бащинска грижа към тях. Мнозина живеят от десетки години в този приют на интелигентността. А само едно реми им отваря вратата към така наречената свобода.
— Видях какво направи с онова главоного, което…
— Не само че не умееше да играе шах (могло е да се научи, преди да влезе в светилището), но беше и нападателно. Ако бях в залата, където пусна лазерните лъчи, щеше да ме унищожи.
— Беше в цугцванг, следователно в законна защита. Както и да беше постъпило, пак щеше да загине. А в същност ти си го примамил в тази клопка.
— Аз ли? Още по мое време върху звездните карти на Техом имаше знак за забрана. Какво е търсило тук?
— Кацането му на Техом може да е било предизвикано от някаква катастрофа…
— Подобни злополуки се случват рядко. Но дори така да е, не трябваше да се държи глупаво и предизвикателно. Ако беше постъпило като цивилизовано създание, щеше да си остане живо. Не, това, което издрънка за моята жестокост и безчовечност, е неоснователно. А откъде измъкна упрека, че се подигравам с противниците си? С тебе например подиграх ли се?
— Целият маскарад, който организира, беше една подигравка.
— Засега чувам само хули, но не и аргументи.
— Освен мене кацнал ли е някой друг на Техом, за да се съревновава с тебе?
— Не знам. Не съм ги питал.
— Много добре знаеш. Ако бяха дошли с тази цел, щяха да ти кажат, както направих аз. Следователно всичките ти партньори от самото начало са твои жертви. Сам си се унизил, като си избрал противниците си по този подъл начин. И колкото повече размишлявам, толкова по-трудно те разпознавам. Какъвто и да е животът ти като човек, за мене Ким Керим е бил най-големият шахматист на Галактиката, този, който е унищожил Хикс-17, шампиона на планетата, защото не е успял да надвие създателя си. А сега си стигнал дотам, че избираш противниците си измежду случайни любители. Какво можеш да ми отговориш на това?
— Ще ти отговоря, когато му дойде времето, за да разбереш. А виж, тебе успях да те привлека тук… Ако искаш да знаеш, планът ми беше нещо като гамбит… Саможертвата няма значение, щом в края на краищата постигнах удара, който ми трябваше…
— Аз ли съм ударът, който ти трябва?
— Надявам се. Чакам да започнеш отново играта, за да разбера. Но на тебе повече ти се говори…
— Ставаше дума за твоя начин да обиждаш противниците си — невъзмутимо продължи Дав. — Да оставим настрана неопитните. Да говорим за онези седемнадесет души, които са успели да постигнат реми. Там долу, в галерията, ми говореше за „хвалебствено сбогуване“, а щом ескалаторът ни изведе навън, попадаме като мишки в онзи лабиринт. Ти разполагаш с техника и би могъл да ни откараш бързо до паркинга на космическите кораби.
— Гледаш субективно на нещата — засмя се Керим.
— Не смяташ ли за необходимо да ми обясниш?
— Ще ти обясня и ще се съгласиш, че съм прав. Щях да бъда лош играч, ако не използвах пътя от изхода на галерията до космическите кораби, за да подложа на допълнително изпитание случайния си гост. Щом е бил способен да постигне равна игра, би могъл да реши и тази топографска задача. Впрочем лабиринтът от хълмове, който аз създадох (забележи, става дума не за преднамерено унижение, а за стратегия), е по-скоро тест за характера на човека, не за интелигентността му. Който не е годен да се бори с мене, трябваше да бъде заставен час по-скоро да си обира крушите. Още веднъж постъпвах съвсем човешки.
— Според твоята съмнителна логика аз не съм годен да се боря с тебе. Ако не бях забелязал кораба на жената, която „неотдавна“ пуснах да излезе оттук, не бих слязъл в тази дупка.
— Не бива да влагаш толкова страст в думите си. Може пък наистина да не си годен. А колкото до това какво си направил „неотдавна“, изразът е неподходящ…
Правоъгълният екран отново светна. Дав видя до „Непобедимия“ апарат за анабиоза. През прозрачния капак от металокерамика се съзираше бледото лице на Умна, която лежеше в саркофаг.
— Откакто излезе оттук, минаха седемнадесет дни — обясни Ким Керим.
Несъзнателно Дав погледна автоматичния си хронометър, но с изненада разбра, че не работи. В следващия миг забеляза, че на екрана се увеличава един детайл от апарата: върху неръждаема плочка позна почерка на Муни, който набързо беше написал с лазерна писалка:
„Чаках те две седмици. Не знам какво, по дяволите си намислил, но работата ме заставя да тръгвам. Трябва да грабна наградата за откриването на «Сарпаканта». Обаче безумната ми дъщеря не пожела да дойде без безумеца, в който имаше нещастието да се влюби. Така че я замразих и ще я намериш, когато ти хрумне да излезеш. Ще се срещнем на планетата Марахта или ще ви оставя известие в Интрагал къде се намирам.
Хилавият старец, когото ти изпрати навън, не пожела да тръгне с мене. Каза ми, че предпочита да се върне в проклетия си гроб. Струва ми се, че с изключение на мене всички, които излизате оттам, сте луди. Кап.“
Мисълта, че са изминали толкова дни и с такава скорост, та дори не е забелязал, накара Дав, човек с
