Техом не преставаше да мисли. Дав бе обзет от трескаво нетърпение. „Трябва да се измъкна по-скоро оттук“ — прониза го тази заповедна мисъл. Докосна с ръка лицето си и се изплаши: пръстите му потънаха в брадата, която беше забравил да бръсне. Преди много време, когато превъзходството му още не беше сигурно, Ким Керим го посъветва да си върви, а сега, когато беше на път да спечели, мълчеше.
Желанието час по-скоро да победи Техом, като че ли помрачи ума му. Коридорът, който водеше към победата, беше ясен, но изискваше математическа точност, подобно на тази, с която се приземяват космическите кораби. Но черните играеха вяло и отговорът на белите се стовари като гръм, сякаш се бояха, че Дав може да се откаже от последния ход…
В мига, в който на дъската бе отбелязана загубата на черните, всички „паунови очи“ в съседната стая светнаха и затанцуваха лудо. Дясната врата се отвори, но на Дав му се стори, че се плъзна много бавно.
— Трябва да знаеш — реши най-после да се обади Ким Керим, — че никога не съм й дал възможност да помисли, че може да съществува ум по-силен от нейния.
Той не уточни за кого говори, но Дав разбра.
— Защо ми го казваш?
— Не е изключено да ти бъде от полза. Предупредих те, че е непобедима,
— Лъжеш — викна Дав. — Бях на една крачка от победата.
— Но не можа да я направиш.
— Избързах.
— И сега избързваш. Въпросът е много по-сериозен, отколкото предполагаш: той означава самият провал в живота ми… Нашият противник наистина е решил всички варианти на шаха.
— Откъде знаеш? — запита Дав и го побиха тръпки.
— Погледни дъската вляво, там е написано 10 на 107-ма степен… В момента, в който привърши всички възможни варианти, светна виолетова крушка. Това беше знак, че нейната мнимо безкрайна памет беше решила всички задачи.
— За колко време?
— Не мога да ти кажа: нейното време се различава от твоето. Но не това е важното, а фактът, че въпреки фантастичните си постижения, не успя да ме победи. Тогава разбрах, че съм създал съвършена машина, обаче едновремено с това съм променил същността й, като я ограничих да играе само с мене. Разбираш ли?
Дав се мъчеше да разбере, макар нещата да бяха непонятни. Ненадейно усети нещо, за което се досещаше отдавна, още от времето, когато свикна да долавя интелигентността на партньора си по неговите ходове върху шахматната дъска. Усети материализирането на процеса, който се извършваше между тях. Те проникваха един в друг. С всяка изиграна партия чудовището все по-пълно усвояваше методите и схемите му за решения, но и Дав — сега беше убеден в това — заимствуваше от Техом. И именно това усещане — невероятно, но теоретично допустимо от математиците, — че частта може да бъде равностойна на цялото, потопи Дав в замайващи видения.
По време на новата партия Дав сякаш че долови някакви странни „психологически“ черти у противника си, появили се след неочакваната победа. Като по чудо излекуван от неспокойствието си, сега той изпитваше истинско щастие. Последица от това беше, че снабдяването постепенно се подобри, даже надхвърли очакванията: ако Дав например си поискваше хормоновитаминозен сок, автоматът му предлагаше и бутилка згромб. Може би това беше белег на насмешлива любезност, или пък се дължеше на повреда в автомата, но и в двата случая се долавяше странно очовечаване на планетата, ако изключим предположението, че изразител на това поведение беше Ким Керим. Но Дав бе склонен да вярва, че той няма никакво участие в това. Напротив, неусетно стигна до убеждението, че в същност старецът желае да победи чудовището с помощта на смелия посетител.
Скитаха из една „холандска“ партия, каквато бяха играли и по-преди, но тогава си бяха разменили цветовете… Подземното бучене и скърцане поутихна, чуваше се само далечното и сънливо мъркане на компресорите на климатичната инсталация.
При един от ходовете на черните Техом се обади със смешен глас, който се стремеше да бъде безизразен:
— И друг се опита да ме измами по този начин… но не успя.
Дав едва сдържа усмивката си, като си спомни, че този безличен „друг“ беше той самият. Сега вече не съжаляваше за последната си загуба, защото предполагаше, че сътресението, което преживя, е отекнало и в Техом. После се замисли върху причините за трите загуби. Размишляваше с хладнокръвието на човек, който наблюдава зарасналите си рани. В началото на борбата Дав загуби, защото не знаеше нищо за същността на изключителния си противник и нямаше последователен план. Втория път сгреши, защото смяташе, че играе с Ким Керим, тоест с човек. Третата грешка произлизаше от предположението му, че противникът му е една съвършена машина. „Психологическите“ криволици на Техом опровергаха и това предположение. Вероятно истината се намираше някъде по средата или, по-точно, на границата…
Белите играеха непринудено, великолепно и твърде предпазливо, а черните, които вече не си поставяха за цел победата, успяха на края да постигнат реми.
На таблото беше показано започване с g3. Тази непоследователност (естествено беше Техом да играе Kf3) стимулира въображението на Дав. Като дебнеше следващата игра, при каквато първоначалната слабост беше позволила на предшествениците му да постигнат реми, Дав се запита дали не е необходимо да играе по-слабо, за да заблуди противника си. Но веднага се убеди в безполезността на това намерение: в играта на флип-флоп беше допускал, но в шаха му беше невъзможно да играе по-слабо. Както при болестно състояние, ръката му се подчиняваше само на определени центрове в мозъка… Отказа се. Впрочем всяка хитрост щеше да събуди подозрителността на Техом. Едно плавно уравновесяване на силите беше най- подходящият път.
Никога Дав не беше изчислявал толкова стремително вариантите си, но и никога не беше се бавил толкова от един ход до друг. А противникът сякаш му подражаваше, той също играеше мудно. Като че ли Космосът беше изчезнал в лабиринта на безброй успоредни комбинации. Броят на изчисленията растеше в геометрична прогресия и от само себе си, като разкриваше непрекъснато все нови и нови поводи за неизчерпаемо задоволство, така че ходовете се редуваха от чисто външно предизвикателство и постоянно бяха възможни хиляди премествания, еднакво добри. Както в прастария билярд една нишка от сукното можеше да отклони бялата топка от траекторията й, така сега една дума или само нейният звук, някакво странно шумолене или предполагаемо колебание на противника, едно незначително трепване се превръщаха в случаен взрив за фантастична надпревара: едно движение превръщаше позициите върху шахматната дъска в космодрум за нов полет в безкрайността.
— Не се решаваш да играеш повече — прогърмя в дълбоката тишина шепотът на Ким Керим.
Може би мина доста време, докато Дав му отговори:
— Започна да губиш търпение, така ли?
— И аз съм изненадан, но се случва: забелязах, че започвам да се десинхронизирам. Знаеш ли от кого?
— Значи, между вас съществува нещо като симбиоза?
— Донякъде. Бяхме свързани, така да се каже, като полусъвпадащи величини. А ето че сега…
— Аз ли съм причината?
— Да. До твоето идване нашите биоритми съвпадаха…
— Биоритми ли? Да не би да искаш да кажеш, че си научил планетата да се подчинява на различни биоритми?
— Наистина я научих, но то е временно явление. — Старецът се изсмя и смехът му, който отекна в глъбините на Техом, се превърна в продължителен грохот. — Сам помисли — продължи гласът на Ким Керим, — тук са кацали създания с различни биоритми: например зенонийците живеят толкова мудно, че в
