необикновена памет, да изпадне сякаш в болестно състояние. Но странно, това вълнение беше външно, теоретично, защото в действителност не се чувствуваше неразположен. Напротив, решението на Кап да отлети и да остави Умна заспала до космическия кораб породи у него чувството, че се е освободил. За пръв път си мислеше с признателност за Муни и обхванат от странно радостно настроение, приписа на Ким Керим благородно намерение, което в същност можеше да бъде само една тактика… За да го задържи ли? Дав се засмя на собствените си предположения.
— Какво ще правиш, тръгваш ли си, или ще играеш? — шибна го безполовият глас на партньора му. — Не разбирам какво целиш. Може би искаш да подхраниш легендата за шаха, който умира от ремита…
— Добре, да започваме нова партия! — реши Дав и при хода e4 отговори с K6, като навлезе в някогашната защита на Алехин. Техом не проявяваше активност, прибягна до позиционна игра. „Много е предпазлива“ — помисли си Дав, а рече на глас с известна насмешка: — Права си, за двама ни ремито е равно на загуба.
Макар и да го вълнуваше странното впечатление, което го караше да мисли, че у противника му се извършва великолепен процес на очовечаване, Дав продължи да играе с максимална предпазливост. В същото време си даваше сметка за нелепостта на антагонистичните им усилия, които на практика взаимно се унищожаваха. Изведнъж си зададе въпроса: „Защо му е била необходима на Ким Керим цяла планета за секундант?“ Въпросът нямаше връзка с това, което ставаше на шахматната дъска, но на него му се струваше много важен, защото можеше да определи различието между тях. Що се отнася до Дав, никога не би му минала подобна мисъл през главата. „Може би защото аз играя с повече чувство“ — каза си той.
Както при едновременна игра шахматистът си представя мислено всички партии, така и силният играч борави (не всякога много ясно) с безброй варианти и комбинации, които този път бяха органически свързани. Предварително се набелязват редица ходове, непрекъснато се сравняват и се избира подходящият в момента на решаването. В това намираме обяснение за огромния брой информативни комбинации, които стремително се изграждат в умовете на някои хора. Тази способност — в същност основана на шахматния талант — е едно интуитивно явление и хилядолетия наред никой не е могъл да го направлява съзнателно.
Изглежда, заслугата на Ким Керим се състоеше в това, че е открил възможността чрез специални тренировки да съумява да ръководи синхронни игри с многобройни варианти (с взаимодействие да превръща в ценност цели групи от фигурите си, както в миналото малцина от големите майстори, например, Алехин, са могли да го постигат в различни партии, но само с една фигура). Затова неговите решения, постигнати с много усърдие, имаха невероятна резултатност в най-сложните положения.
В сравнение с най-добрите резултати на Ким Керим, които той подготвяше старателно, Дав побеждаваше интуитивно, вземаше решение спонтанно. Ето защо в ума му не съществуваха ясни варианти, а редица позиции, богати на нюанси, и ходовете, които бяха най-необходими за победата, избираше не по пътя на съждението, а по много по-първичен начин. В такива мигове на „вдъхновение“ той участваше с всичките си сетива в избистрянето на структурите и поради това чуваше звуци, долавяше миризми, виждаше цветове. Когато си припомняше някоя партия, в паметта му се възвръщаха и усещанията, които е изпитал по време на играта. И обратното, някои от усещанията възкресяваха позиции и комбинации.
Може би стремежът на Ким Керим да внесе рационалност в играта го е тласнал към създаването на великански калкулатори, а след това и на планетата-шахматист. За разлика от него, както за Масао Ямато, гениалния юноша, който се чувствал стимулиран от компютрите, но не се нуждаел от тях, така и за Дав всяка протеза на интелигентността не представляваше помощ, а зависимост.
— Четвърто поред реми — обади се Ким Керим с известен упрек.
— В края на краищата какво искаш? — сопна му се Дав. — И ти не си постигнал повече от чудовището.
— Така е, но аз имам тази заслуга, че съм го създал.
И в същност това исках да кажа и аз: от теб не може да се изтръгне повече. Напразно си губиш времето. Използвай отворената врата. Когато минаваш през галерията, порадвай се на величието и залеза на нашите велики предшественици, а когато стигнеш до мене, погледни ме за сбогом, събуди любимата си и се махнете от тази бездна!
— Предизвиквай ме, колкото си искаш. Ще продължавам да играя така, както намеря за добре…
— Аха, имаш намерение да игреш още?
— Изглежда, това не ти се нрави.
— Не ми се нрави ли? — Ким Керим се изсмя с глас. — Засега ми е само безразлично. Греша, като ти правя тези признания. Но ми стана симпатичен. Отразена симпатия. Нищо не разбра, нали? Не е изключено по-късно дори да се зарадвам, ако победиш. Сега разбираш още по-малко…
Известно време от дълбините се чуваше обезпокояващо бучене („Здравата се налива със згромб“ — помисли си Дав), след това Техом бутна пешката си на f3. Дав игра на e5. Последваха ходовете e3, d5, d4, Kd7, Kc3, Kd6.
Това беше една безкрайна партия. И двамата дълго обмисляха всеки ход. Дав вече не си спомняше колко пъти прекъсна играта, за да се тръшне изтощен в нишата на стената.
— Сега положението ти е по-добро — обади се по едно време Ким Керим.
Така беше. Дав разбра, че когато Техом започва с безцветно или нефункционално откриване, още в самото начало си създава слаби места в структурата и един силен противник може да му докара затруднения. Доказваше го както бръмченето, така и странните реакции, които Дав долавяше от време на време.
Сякаш скритата тревога беше завладяла чудовището, с което играеше. А дали пък не бе видение или отражение на собственото му безпокойство? Може би за пораждането на тази невероятна мисъл допринесе и фактът, че автоматът за хранителни продукти вече не работеше така безупречно. Поръчаните ястия и напитки идваха със закъснение, а някои от тях вече не се появяваха или бяха заместени с други.
— Повредил се е снабдителният ти апарат — оплака се Дав.
Вместо Техом отговори шепнешком Ким Керим:
— Вероятно иска да те изгони оттук.
Дав не можа да разбере дали гласът говореше сериозно, или му се подиграваше. Струваше му се, че някаква страшна тайна витае над тези места.
— Не вярвам в това, което каза — прошепна Дав, сякаш се пазеше от невидим човек. — Непрекъснато очаквам нови изненади и клопки…
— Това са клопки, присъщи на играта, заради която си кацнал на Техом, както сам се хвалиш. Лично аз никакви клопки не ти поставям… Стига в тебе да не е скрита някаква клопка. Настанал е моментът да решиш. Възможно е по-късно да съжалявам за това, което ще ти кажа: колкото се може по-бързо си иди оттук! За благото на всички…
— И за твоето ли?
— Въпросът ти е опасен…
Неприятен шум, който сякаш идваше от глъбините на планетата, съпровождаше сега протичането на партиите. Дав почти бе свикнал с бученето, напомнящо разместване на подземни пластове, в което му се струваше, че долавя усилията на Техом да издържи в борбата…
Партията се намираше като върху острие на нож, с нападения и контранападения, които можеха да бъдат преценени само чрез свръхестествени изчисления. По едно време Дав премести три пъти един и същи кон и го пожертвува в различни точки от позицията на противника, но непрекъснато жертвата му се оказваше неприемлива за белите, които отговаряха по единствения възможен начин. И ето че нежеланият кон се върна на първоначалното си място. Тогава черните започнаха нова комбинация-бумеранг, по чийто свръхнаходчив коридор можеше да се стигне до съкрушителен резултат за противника.
Дав сияеше най-вече за това, че сега Ким Керим се въздържа от всякакъв коментар. „Ако наистина е искал да победя, не е ли този удобният случай да направи преценка на положението ми? Но Ким Керим мълчи. За да не подскаже нещо на белите ли? Какво може да им подскаже, когато е ясно, че почти съм спечелил партията?“
Дав вече виждаше как си тръгва. В ума му изплуваха представи от неизмерими далечини. Чу веселия смях на едно момиче, а около него лежаха цяла грамада пирати… После с възхищение го погледна почти парализиран старец… не си спомняше къде го беше виждал… знаеше само, че е голям шахматист…
