Адриан Рогоз
Бяг в пространството и времето
Пясък… кактуси като сгърчени ръце… и все към юг… към юг… капки пот в очите… и това облещено неестествено голямо и изригващо слънце… С всяко вдишване поема нажежен въздух, всяка струйка кръв и слънчев прилив, слепоочията тупат с ритъма на слънцето… Светлината, ах, светлината причинява болка. За Вал тя значеше свобода и щастие, а сега предизвика ненавист. За Вал, роден във влажните и студени гори на Севера, слънцето олицетворяваше райско щастие. За Вал, строгия физик и изследовател на абстрактни ма тематически формули, в чиито размери се съдържа светът на явленията, светлината беше символ на върховна мъдрост. А ето сега бяга със сетни сили от бремето на слънцето и едва се сдържа да не вие от болката, причинена му от светлината.
Едва сега разбра Вал какво значи да бъдеш преследван. Винаги е ненавиждал постъпките, които могат да унижат човека, но това чувство по-скоро беше едно неопределено и неизживяно душевно състояние. Едва сега усети, че между него и един туземец, преследван от южноафриканската полиция, или една подгонена от ловци газела няма никаква разлика…
Биографията му беше твърде праволинейна.
Като завърши блестящо Физико-математически факултет, веднага беше приет на работа в един консорциум, чието производство обхващаше широка гама от свръхумалени предмети за домашна употреба. Още в началото на Вал му казаха, че ако докаже способности през изпитателния срок, ще може да продължи изследванията си, започнати още през студентските години: голямо проучване върху структурата на материята. Вал прие с радост, но и с учудване. Отговориха му, че няма защо да се изненадва, тъй като концернът, в който е постъпил на работа, е толкова мощен, че може да си позволи щедростта да финансира едно научно изследване.
Проверката продължи няколко месеца. В същност ставаше дума за някакви изпити, ръководени от известни специалисти, които трябваше да кажат мнението си по разработките на Вал. Като в приказките той убедително оборваше един след друг доводите на противниците си. Най-трудно се справи с един стар математик, чиито възражения изглеждаха толкова обосновани, че Вал бе зашеметен като боксьор след нокаут. Все пак старият Ян даде на младежа благоприятна оценка. От тази странна битка между тях двамата се създаде нещо като приятелство.
Скоро след това ролите се размениха, тези, които го изпитваха, му станаха помощници. По този начин изминаха като вихрушка три години, през които Вал изкачи с присъщата за младостта енергия най-високите върхове на съвременната физика. Работеше с такова настървение, че не забелязваше нито лукса, който го заобикаля, нито пък „малката“ подробност, че техният дворец на науката се намира сред отчайваща пустиня.
Към края на тези упорити усилия бяха постигнати няколко положителни резултата, които поставяха въпросителен знак върху основите на физиката, познати засега. А по-нататък? Тези, които работеха с Вал, бяха убедени, че пътят им върви нагоре, но никой не подозираше докъде ще стигне.
Все едно че се изкачваха по планински масив, потънал в мъгла. От време на време на Вал му се струваше, че вижда пролука сред облаците, които затъмняваха пътя, и като че ли тогава неговите предположения се потвърждаваха. Обаче никой от неговия екип не се досещаше колко много се лута самият той. Може би само старият Ян, но той беше много странен и затворен човек. Дори и след толкова години сътрудничество Вал не знаеше какви чувства изпитва към него Ян. Понякога старецът се държеше така, сякаш го обича, но друг път някаква враждебност засенчваше лицето му. Странен беше фактът, че враждебността на стареца се проявяваше именно в моментите, когато пътят, посочен от Вал, се изясняваше.
По едно време Вал помисли, че старецът изпитва завист. Но колкото повече работеха заедно, толкова по-добре опозна мисленето и душата на Ян и, естествено, пропъди съмненията си, че би могъл да завижда някому. Вал щеше да открие причината за това странно поведение в деня на голямото откритие на антипространството. Беше като някакво прояснение — скок след незабележимото натрупване на знания от няколкогодишния им труд.
Знаеше се от по-преди, че така нареченото класическо пространство, тоест „абсолютна празнота“, е едно наивно представяне на действителността. Всяка звездна зона от Космоса е във взаимодействие с другите и дори в нея да няма материя, тя е пронизана от магнитни полета. Следователно всяка пространствена система по своята природа е материална система. А що се отнася до предположението за антипространството, до което беше стигнал Вал, то допълва двойнствената същност на света; както има материя и антиматерия, така има пространство и антипространство.
Разбира се, първият човек, който научи за тази хипотеза, беше Ян; само с него можеше да разговаря Вал като с равен. Старецът изслуша навъсен думите на младия си началник, после го прекъсна остро:
— Глупости!
— Не ти подхожда да говориш така — възмути се — Бих могъл да си помисля, че ми завиждаш. Няма за какво — с мрачна ирония отговори Ян. — Ти ми разви една несвързана теория, от която аз отдавна съм се отказал. Искаш ли доказателство? Ето пълното уравнение, което реших…
Извади писалка и върху един лист написа няколко формули. Пред погледа на Вал се стрелна величествена светкавица.
— Нали виждаш, нещата са много по-сложни — продължи старецът и накъса на парченца изписания лист. Но на Вал той не му беше необходим повече. Умът му още беше озарен от светлината на онези уравнения, които отразяваха собственото му откритие, погледнато от друг ъгъл. На математическата му душа те обясняваха много повече неща за Ян, отколкото цял разказ. Тяхната проста и хармонична връзка беше доказателство, че старецът каза истината: той отдавна ги бе решил.
— Хайде да се разходим по терасата — предложи Ян. Голямата работна площадка беше пуста. От единия до другия край на хоризонта се простираха само пясъци, над които се издигаше огромно и червено слънце. С последователно и ледено ожесточение Ян започна да трупа доказателства против теорията за антипространството. Известно време Вал го слуша с усещането, че присъства на тренировката на някакъв титан. „Самият факт, че сме открили формулите поотделно, доказва тяхната обективност — ликуваше Вал. — А ако неговите са по-красиви, моите са по-задълбочени. Да, в неговите уравнения липсва нещо…“ Изведнъж Вал се ужаси. „Защо той не пожела да види моите уравнения?“
— Какво искаш да прикриеш с тези аргументи? — попита той Ян. — Какво става с тебе, приятелю? Старецът рече уморено и тъжно:
— Ти си млад и вироглав.
— Не — възрази му Вал. — Аз не съм вироглав и ти не си завистлив. Има нещо друго. Някаква страшна тайна… Но още не проумявам каква е… Защо нямаш доверие в мен? Ето, аз ще ти кажа всичко. — Той извади от джоба си един бележник и трескаво изписа една страница. Подаде я на Ян. — Виж — продължи Вал и внимателно погледна стареца, — от общата система на моите уравнения произтичат странни последици… — Ян пребледня. — Съотношението между пространство и време се получи от нелинейното уравнение на системата пространство-антипространство… — Ян се обърна с гръб към Вал и се загледа в слънцето, което се беше издигнало високо над хоризонта. — Ако моята формула се окаже вярна, тя ще има смайващо приложение. — Ян сведе поглед към земята, сякаш слънцето го ослепи. — Даже не смея да си представя това приложение. Изведнъж заключението на Айнщайн се превръща в банален извод… Помисли: времето се освобождава от оковите на пространството, както енергията се отделя от материята! И обърни внимание: в моята формула факторът време може да бъде със знак минус. Разбираш ли какво следва от това?
— Способен ли си да умреш за една идея? — прошепна Ян.
— Защо ме питаш — развълнувано промълви Вал. — Не се ли го разбрал досега?
— Ти си един клет човечец, но гениален фантазьор — тихо, горчиво и гальовно се засмя старецът. — Забелязваш ли какво е около тебе. — Посочи с ръка безкрайните пясъци.
Вал погледна и сякаш за пръв път видя пустинята.
— Какво става с тебе… с нас? — като в сън измънка. Ян го погали нежно по челото и тихо промълви на ухото му вълнуващи думи:
— Синът ми умря на фронта. Ти не приличаш на него. По-скоро приличаш на мене. И аз те обичам като мой син и като себе си. Помоли ме да говоря откровено. Ако не си в състояние да умреш за една велика
