идея, спокойно бих те убил, въпреки че те обичам.
Вал преглътна буцата, която застана в гърлото му. Започна да премисля нещо.
— Толкова ли е страшно?
— Спомняш ли си „Физици“ от Дюренмат? Тези, които са ни приели на работа, не са по-добри от Матилде Занд, завладяна от мисълта да покори света. Вярно е, че нашата позлатена тъмница не е приют, а сред специалистите около тебе няма нито един, който да се представя за Нютон или Айнщайн. Но така наречените твои подчинени са пипала, поставени да изсмукват идеите ти. Ти си Мьобиус…
— Аз ли?!
— Да, момчето ми. Запитал ли си се някога защо Дюренмат е избрал за героя си тъкмо това име? Както откривателят на повърхността с едно лице и на пространството само с две измерения, така и Мьобиус от пиесата живее единствено в абстрактния план на науката и си въобразява, че може да се откъсне от действителното бреме. Той знае, че ако неговите уравнения бъдат използвани от безскрупулни хора, могат да се превърнат в оръжия. И все пак е проявил наивност, като е повярвал, че правейки се на луд, ще реши дилемата. А ти, победителят на времето, би бил еднакво смазан от размерите му.
— Ами ти?
— Аз постъпих по-иначе. Погребах в забравата откритието си. И постъпих тук само с намерението да попреча на другите да стигнат до него. Разбра ли?
— Да, Ян — простичко изрече младежът и стисна ръката на човека до себе си. — Ослепи ме собствената ми светлина… И сега какво трябва да направим?
— Да крием тайната и ако бъдем нападнати, да умрем.
Пясък… кактуси като ръце на удавници… и това убийствено слънце, като очи, които не прощават… Светлината, ах, светлината и тя разкъсва…
Вал тича като преследвано животно. Вече не знае откога. От ден? От два дни? Избяга в мига, в който научи за смъртта на Ян… Изненада се, че не го спряха, както и те бяха изненадани от неговото бягство. Той дори не знаеше, че не се и опитаха да го хванат. За всеки беглец пустинята значи смърт. Даваха му възможност да се върне. Но Вал и това не знаеше. Още се надяваше, че ще стигне до населено място. В началото тичаше през нощта, а през деня се криеше под кактусите. Но скоро след това разбра, че трябва да спи по-малко, все повече да бяга. За щастие спортуването на младини бе закалило тялото му. Ядеше веднъж на ден шоколад и сухар. Жаждата беше мъчителна. Малкото продукти, които беше взел, бяха на привършване… както и силите му. Само пустинята не свършваше…
Вал тичаше на юг и все на юг… Вече на нищо не се надяваше… Струваше му се, че тича към смъртта. Напред го тласкаха само думите на Ян: „Да крием тайната и ако ни нападнат, да умрем…“. Един ден при залез слънце му се стори, че вижда някакво селище… Ала видението на хоризонта изчезна и Вал разбра, че е било халюцинация. Останал без сили, беглецът се свлече на земята. „Способен ли си да умреш за една идея?“ — счу му се гласът на Ян. „Да — прошепна Вал, — способен съм, но аз бягам към смъртта не за да спася една идея, а за да я заровя дълбоко.“ „Така е — отговори гласът, — по същество е така.“ „Значи, не самата идея има значение“ — разтревожи се Вал. „Има значение по-възвишената идея.“ „Добре, може би така трябва да бъде“ — изстена Вал, който забеляза, че нощта се спуща бързо. „Добре — повтори той. — Ще погреба идеята в трупа си, но искам да я видя още веднъж.“ И трескаво започна да пише с пръст върху пясъка уравнението за пространството и времето.
Изведнъж една от появилите се на небето звезди светна по-ярко. Вал я погледна като омагьосан, но като забеляза, че се движи по-бързо по небосвода и се приближава, гневно заличи написаното върху пясъка. „Преследват ме, подлеци“ — скръцна със зъби беглецът и хукна, сякаш бягаше от собствената си идея.
На няколкостотин крачки от Вал се търкулна голямо сферично тяло, което странно фосфоресцираше като дневна светлина. Вал съобрази, че пред него не е кацнало земно тяло. Любопитство и отчаяна надежда го накараха да се промъкне към чудния глобус. Скрит зад един храст, Вал видя как там се отвори някаква врата. Няколко минути по-късно се появи едно човече без скафандър. Беше двукрако и приличаше на човек. Лицето му не беше много приятно: очи като опашчици и две огромни уши като паници.
Човечето огледа околността. Скрит в мрака, Вал помисли, че е в безопасност. Но се изненада, когато чу, че го призовават на няколко земни езика:
— Ти, дето се криеш там, приближи се! Не се страхувай. Нищо лошо няма да ти сторя.
Вал се приближи предпазливо на около десетина метра от човека, който слезе от сферата.
— На какъв език искаш да разговаряме? — попита човечето.
— На английски, на френски, безразлично ми е. Ти какъв предпочиташ?
— О — засмя се човечето, — аз бих предпочел семсид-синсим, но ти не го знаеш. — То свали „очите“ и „ушите“ си, които в същност бяха апарати.
— Какъв е този език семсид-синсим?
— Едно съкращение, което значи опростен семантичен синтаксис…
— Значи, идваш от Космоса…
— Не. Идвам от… Страхуваш ли се?
— Сега не.
— Още един въпрос: в кой век живееш?
— В двадесети век.
— Кое десетилетие?
— Осмото. Но ти не ми отговори.
— Идвам от Земята, от петдесет и четвърти век. Не се пули така. Добре чу. Този апарат е хронотрон, превозно средство, което се движи във времето.
Вал се засмя като смахнат, на пристъпи.
— Смяташ ме за луд, нали? — рече човечето.
— Аз съм лудият! — После попита: — Имаш ли вода?
Другият извади от хронотрона малък съд. Ожаднелият земен жител пи лакомо, щастлив. В мига, в който и последната капка се стече на гърлото му, Вал усети, че съдът изчезна от ръцете му.
— Искам да спя — замаян, каза Вал. — Или да се събудя.
— Имаш ли смелост да влезеш в хронотрона?
— Готов съм да вляза в каквото и да е само да поспя. — Качиха се в твърде тясната кабина на апарата. — Къде мога да полегна?
— Ето тук. — Човечето му показа някаква маса с един крак, над която имаше прозрачен свод. — Това е леглото. Ще бъдеш в безтегловност. Сънят ти ще бъде много приятен.
— А, щях да забравя. Загаси външните светлини. Преследват ме едни злодеи.
— Бъди спокоен. Ще направя апарата невидим. Лягай! Лека нощ.
Вал се събуди отпочинал и гладен. Непознатият собственик на апарата му поднесе три малки странни кюфтета, които бяха вкусни и заситиха глада му, после му предложи някакво питие, което вероятно беше безалкохолно, но имаше аромат на вино и ободряваше като кафе.
— Добре си живеете вие, хората от петдесет и четвърти век! — усмихна се замечтано Вал.
— Донякъде! — отговори човечето. — Сега вярваш ли ми?
— Вярвах ти и преди това, но още не мога да свикна с положението. Я ми кажи, дали всички хора от петдесет и четвърти век имат твоя ръст?
— Повечето да, но има и високи като тебе. В същност това е в реда на нещата. Влечугите пораснаха по обем, човекът се разви умствено.
Изведнъж Вал забеляза, че човечето не си отваря устата, когато говори.
— Къде е поставен предавателят, чрез който разговаряш с мене?
— Тук! — Чужденецът посочи две плочки на гърдите си, прикрепени на блузата му. — Просто, нали?
— Хората от твоя век имат ли имена? — с известна злъч попита Вал.
— Разбира се. Собствено име и една космическа цифра. Аз се казвам Аст 10 на 73-та + 3. Никога не успях да се примиря с тази математическа щуротия, макар и да признавам, че е полезна.
