— А твоят хронотрон как работи?
— Не ми задавай такива отегчителни въпроси. Техниката винаги ми е била непоносима. Аз имам влечени към историята.
— Дори и принципът, по който работи машината, не ти е известен, така ли?
— О, това го знае всяко дете: еквивалент между пространство и време. Но само с това не би могъл да поправиш тази таратайка.
— Историко, спомни си кога е бил открит този принцип!
— Не викай, ще ти кажа веднага. Само да попитам паметта си. — Аст взе от рафта някаква касетка, състави едно число и отговори: — През двадесет и първи век.
— Много добре! — въздъхна Вал.
— Така че твоята идея умря заедно с тебе, но възкръсна — усмихна се загадъчно Аст.
— Откъде знаеш? Да не би да четеш мислите ми?
— Не в момента, но докато спеше, изследвах ума ти и научих най-същественото за тебе.
— О! — удиви се Вал.
— Ще ти предложа нещо. Едно интересно изпитание. Опитай се да поправиш таратайката ми.
— Аз?!
— Ако успееш, хронотронът ще бъде твой.
— А ако не успея?
Аст помълча, после се засмя:
— Тогава няма да бъде твой.
— Какво безумие! — викна Вал. — Как си тръгнал на път, като не умееш да направляваш апарата?
— Мога да го направлявам, но не умея да го поправя. Не обичам техниката. Но ти си сръчен и вещ младеж…
— Аз съм физик — отвърна Вал, леко обиден.
— Не се сърди — рече Аст. — Ти си един от неизвестните откриватели на принципа, следователно го знаеш. Ще ти дам запаметяващото устройство, за да проучиш схемите и всичките щуротии на хронотрона. Така че залавяй се за работа…
— Добре — спокойно каза Вал. — Приемам. Нямам друг изход. — Той беше убеден, че няма да може да поправи „таратайката“, но докато Аст беше с него, все още можеше да се надява…
Минаха няколко седмици. Вал се научи да използва кристалното запаметяващо устройство, което се превърна в истински учебник по хрононавтика. Самото устройство беше една удивителна машина. Цялата информация за над петдесет века беше затворена в една касетка! Много скоро Вал проумя, че, изправен пред планината от нови познания, той е като дете. Дори в началото не се осмеляваше да пипне уредите в летателния апарат. Но след това с помощта на учебника постепенно разбра конструкцията, значението и начина как да борави с тях.
И един ден на Вал му се стори, че е открил повредата. В същност дреболия — едно реле беше престанало да действува. Съществуваше възможност да премахне повредата и да провери направеното, без да пусне двигателя на летателния апарат. Но решителната проверка можеше да се направи само в момента, в който хронотронът полети във времето.
Вал и Аст разговаряха навън, седнали върху някаква странна мушама, която излъчваше прохлада. Единствено звездите светеха.
— Ще ми позволиш ли някой ден да изследвам ума ти? — попита Вал.
— Какво искаш да научиш? — засмя се Аст.
— Твърде малко неща ми каза за себе си.
— Ти си едно… дете.
— Не е любезно да говориш така. Защото това дете ще поправи хронотрона ти.
— Вярваш ли?
— И какво ще стане, ако го поправя?
— Вече ти казах: ще бъде твой.
— Но знаеш, че апаратът е едноместен. Какво ще правиш сам… тук?
— Ще се оправя някак си. Ще си взема няколко „играчки“ от кабината, а по-нататък ще видя.
— Но ние сме в пустинята. Няма да мъкнеш на гръб резервоара с водата.
— На борда на летателния апарат няма… резервоар за вода, а само един бидон с няколко литра вместимост.
— А вече пием няколко седмици.
— Казах ти, че си дете. Всяка нощ, докато ти спеше, аз правех вода за следващия ден.
— Правиш? От какво?
— От въздух. В използвания от мене съд има видоизменящо вещество… Не се плаши, получената вода не е радиоактивна, защото времето за разпадане стига до нулата едновременно с края на реакцията.
— А какво ще ядеш?
— Същият съд улавя микроорганизми от въздуха, ускорява растежа им, после отнема от тях протеините, ензимите и минералните соли. След това ги прави безвредни за консуматора и ги превръща в малки кюфтета, които ти се усладиха…
— Но ако се развали този апарат?
— Там има още един, резервен…
— Него ще ми го оставиш на мене.
— Ще ти го оставя, но ти говориш така, сякаш вече си поправил хронотрона.
— Смятам, че съм го поправил.
— Браво! Тогава си свободен да литнеш към бъдещето… или към миналото като мене. Но внимавай, ако не си го направил добре, може да експлодира.
— Ще внимавам.
— Приготви се за път.
— Готов съм.
— Тогава да си взема от хронотона няколко „играчки“ и… запаметяващото устройство.
— То ще потрябва и на мен.
— От двадесет и трети век насам можеш да намериш запаметяващи устройства във всеки склад.
— Така, безплатно?
— Разбира се. Никой не взема нещо, което не му е необходимо.
Разговаряха до зори. През това време Аст му разказа много случки от историята на Земята. На края Вал реши да се върне в двадесет и седми век, основен период в развитието на физиката в метагалактиката.
— Ще се видим ли пак? — попита Вал на раздяла.
— Не ми се вярва, но не е изключено.
— А ти? Как ще се върнеш!
— Ще набера едно число и ще се появи патрулът на времето.
— Като в приказките…
— Не. Чрез телехронопозив. — Аст извади малък клуб. — В кабинета има други, ще ти ги оставя.
— Защо досега не повика патрула?
— Да не съм глупав. За това, което ми се случи, щяха да ми отнемат един талон…
— А сега?
— Ще се справя. Не се безпокой за мене…
— Довиждане! — каза Вал развълнуван.
— Може и да се видим — отговори Аст. — Но внимавай да не стане „сбогом“ още в началото.
— Ние, хората от двадесети век, обикновено се ръкуваме при раздяла.
— Ами да се ръкуваме — съгласи се Аст. — А при нас този, който остава, прави така. — Той сграбчи ръката и главата на Вал, приложи една страшна хватка от джудо и го преметна на триста и шестдесет градуса. — Ето така. Сега върви! Ако наистина си поправил „таратайката“, след няколко сфрилини — мярка за пространство и време — ще стигнеш в двадесет и седми век.
