Дебора и Хана Вейн. Фамилното име много им подхожда15, особено що се отнася до Дебора. Тя им е предводителката, почти на една възраст са с Ребека. В закръглеността на Дебора има известна привлекателност, а днес си е изпощипала бузите, за да порозовеят и е изпохапала устните си до червено. Яката й бе освежена с парче дантела около врата, а черното й елече бе изчеткано и обрамчено с коприна. Украсата е едва забележима и внимателно премерена, за да бъде на границата на допустимото. Сресала е и червеникавата си коса така, че да се измъква от ограниченията на бялата шапчица и да се спуска на идеално оформени букли, обрамчвайки лицето й.
Сестра й Хана е по-малка, по-ниска с цяла глава и има остри, подобни на невестулка черти. Червеният цвят на косата й е разводнен до някакъв пясъчен нюанс. И нейната коса се измъква непокорно от бонето, но виси на къдрави спирали, като разплетено въже. Очите са кафяви като на сестра й, но тъмни и лъскави като въглени. Цялата хубост се бе паднала на Дебора.
Сестрите са неразделни. Лицето на Хана е постоянно извърнато към Дебора, тя се вслушва с наивно благоговение във всяка дума, която последната изрича. Елизабет Денинг и Сара Гарнър също й се подчиняват. Дебора властва над всички тях. Винаги са заедно, кискат се и шепнат. Не ги харесвам. Докато бяхме на кораба, ме гледаха злобно и явно говореха за мен, прикрили устите си с ръка. Днес отново се престориха, че не съществувам. Искаха да видят Ребека, затова ни кимнаха да се приближим, но не се интересуваха от майка й или невръстното й братче. Искаха да научат нещо повече за Тобайъс.
— Как е господин Морз? — попита Дебора. Лицето й остана безизразно, но в кафявите й очи проблесна искра, а въпросът й предизвика пристъп на кикот у останалите.
— Възрастният или младият? — Поиска да узнае Ребека, въпреки че прекрасно знаеше от кого се интересува Дебора.
— Младият, разбира се, гъско такава — възкликна Хана и избухна в нов пристъп на кикот, този път за сметка на Ребека.
Ребека стисна зъби. Определено не й се нрави да я прави на глупак някой, който има по-малко мозък и от патка.
— Твърде добре е.
— Днес не е с теб?
— Днес има друга работа. С баща ми е.
Това отново ги накара да се разхилят.
— Неговият баща също е с тях. Трябва да се погрижат за бъдещето ни…
— За общото ви бъдеще? — попита Дебора с усмивка. Останалите момичета вече едва се сдържаха. Ребека се опитваше да изглежда равнодушна, но бледата й кожа започна да почервенява от наглостта на Дебора.
Не ми е говорила нищо по този въпрос, но между нея и Тобайъс съществува близост. Нищо толкова открито, че да бъде наречено ухажване; все още само разменят усмивки и погледи, но напоследък прекарват доста време заедно. А това не остава незабелязано от Дебора и другите. Усмихнатите й устни се свиха и тя усмири с един поглед другите момичета. Блясъкът в кафявите й очи се бе втвърдил и превърнал в нещо друго. Тобайъс би бил добра партия за всяко момиче. Той е хубав и снажен, силен млад мъж, а и е дърводелец — притежава умение, което високо се цени в този свят, изграден от дърво. Ребека си има съперница.
Изведнъж Хана изпищя и се отдръпна, хващайки се още по-здраво за ръката на Дебора.
— Какво има? — каза Дебора, докато се опитваше да се откъсне от все по-затягащата се хватка на по- младото момиче. — Какво има?
— Погледни! Виж ей там!
И Хана посочи с треперещ пръст в тълпата. Другите момичета погледнаха в същата посока, очите им се разшириха. Зениците им се уголемиха сякаш нещо диво и опасно бе излязло от гората и бе застанало право пред тях. Другите хора гледаха също натам и се отдръпваха, поемайки си дълбоко дъх.
Тълпата се раздели на две, докато двамина от местните жители преминаваха през пазара. Местните не им обръщаха внимание, сякаш присъствието им беше ежедневие, но останалите, които току-що бяха слезли от корабите зяпаха от страх и почуда.
— Диваци! — изпищя Хана. — Ще ни избият на място!
Дебора изквича като глупава млада свиня — приликата й с това животно никак не е малка — и закри устата си с ръка. Елизабет и Сара се притиснаха една о друга, вцепенени от ужас.
— Няма да ви сторят нищо! — сгълча ги Ребека, а кафявите й очи бяха изпълнени с презрение. — Млъкнете! Ще ви чуят!
Дори и да беше така, те с нищо не го показаха. Бяха разгърдени и боси, ако не броим тънките кожени гамаши, прикрепени към коленете. Не носеха панталони или бричове, а къси кожени препаски, които висяха отпред и отзад на тесен мънистен колан. Вероятно това бе причината за изквичаването на Дебора. Бяха обути в меки кожи, привързани с ремъци; носеха елеци от кожа. На главата си момчето имаше украса от пера, обагрени в ярки цветове — синьо и червено — подредени във формата на обърната римска петица. Одеянието им бе оскъдно, но практично. Не се потят в жегите като англичаните.
И двамата бяха високи, добре сложени, гладко избръснати и привлекателни мъже със запомнящи се черти. Държаха се внимателно един с друг, явно бяха роднини, въпреки че единият бе значително по- възрастен от другия. Вероятно бяха дядо и внук. Кожата им е тъмна, но не и червена, независимо от това, че белите ги наричат червенокожи. На цвят по-скоро е тъмнокафява, като добре полирано дърво и говори за живот, прекаран на открито и неограничаван от дрехи. Косите им са дълги и падат до раменете, а тази на младият мъж е черна, със синкав отблясък. Носи я свободно пусната, обръсната от едната страна. Косата на стареца сивее, а от средата на челото му се спуска широк бял кичур. И неговата коса е дълга, но е прибрана в дебела плитка, в която са вплетени пера и мъниста.
Хората замлъкваха, докато те преминаваха край тях. Вървяха сред пълна тишина и човек не можеше да не ги загледа. Джона ми бе разказвал за сбирката от всякакви странности, която е виждал в Лондон. Любопитни, странни и ценни неща, събирани от всички краища на света, за да им се дивят хората. Сякаш експонатите от сбирката на господин Трейдскънт, изложена в неговия дом в Ламбет, бяха оживели и започнали да се разхождат насам-натам.
Не изквичах като Дебора, нито пък се хванах за Ребека като другите. Но не можех да не ги гледам. Движеха се безшумно и гъвкаво, а когато преминаха край нас, долових отчетливия аромат на борови иглички и дървесен пушек, съвсем различни от острата воня на застояла пот и на тела, твърде дълго носили непрани дрехи, която се носи от сънародниците ми.
Младежът гледаше право напред, не отместваше очи нито вдясно, нито вляво. Възрастният оглеждаше хората от двете си страни, но без сянка от любопитство, сякаш тълпата се състоеше от неодушевени предмети или от същества, които не заслужаваха вниманието му. Очите му, тъмни като трънки, бяха дълбоко разположени в гъсто набразденото му, силно сбръчкано около носа и устата лице. Погледът му трепна и спря върху мен. Изведнъж очите му се промениха — станаха зорки и пронизващи. За един кратък миг се взря настоятелно в мен, после отклони поглед и отново го зарея безразлично над тълпата, сякаш виждаше през хората.
Запис тридесет и първи
Бащата на Ребека е угрижен. Не е взето никакво решение, а вече цяла седмица сме в Салем. Не можем да се бавим повече, ако искаме да се подслоним някъде преди зимата. Тази вечер ще отиде в сградата на съвета и ще говори със старейшините. Смята да им каже мнението си относно забавянето. Трябва да потеглим веднага, ако ще тръгваме. Можем да останем и тук, въпреки че по-голямата част от плодородната земя е заета, а и според Джона местните жители ще са по-спокойни, ако потеглим.
Вдовицата Хескет се взря в Марта, присвила очи, и каза:
— Полезна си ми и съм ти задължена за помощта — тя помълча, сетне продължи. — Не е моя работа, разбира се, ти ще сториш това, което ти повелява дългът и съвестта, но вратата ми винаги е отворена за теб. Момичето също е добре дошло.
Кимна към мен и погледна отново Марта. И нейните очи бяха тъмни и непроницаеми под свъсените вежди, като очите на стария индианец. Усетих, че двете жени си казаха нещо, без дори да изрекат и една
