превърна в нещо като слугиня, а това никак не ме блазни.
— Помисли си — очите й изпод шапчицата се впериха в дълбините на огъня. — От Марта научих известна част от историята ти, за другото сама мога да се досетя. Тук може да е по-сигурно за теб. Смятам, че се досещаш за какво говоря.
— Откъде разбрахте? — попитах тихо и уплашено се озърнах. Бяхме сами в осветената от огъня стая и наоколо нямаше жива душа, но самото споменаване на подобни неща ни застрашаваше. Ако тя бе познала вещицата в мен, навярно и други щяха да го сторят. Буца заседна в гърлото ми, а косъмчетата по тила ми настръхнаха. — Толкова ли е очевидно?
— Краставите магарета се надушват. Дали е дарба или проклятие, не знам, но зная, че това не зависи от нас — все още не ме беше погледнала, но от думите й разбрах, че е една от нас. — Предупредиха ме, че ще дойдеш.
— Кой? Как?
— Не ти трябва да знаеш — сега беше вперила погледа си в мен. Във всяка от зениците й гореше по едно малко огънче. — Но където и да отидеш, трябва да се пазиш. Особено тук.
— Тук? Защо тук? Смятах, че всички ще започнем нов живот. Мислех, че…
Тя се закиска по своя си начин:
— Бог да те пази, дете мое. Тук е още по-лошо! Хората пренасят през океана и своите суеверия. След като веднъж стъпят на този бряг, виждат, че са заобиколени от гора. Няма човек, който да знае докъде се простира тя и какво има в нея освен туземци. Вярата им е като бледа искра сред безбрежна тъма. Страховете им растат и задушават всичко, подобно на кукувича прежда.
— Ще внимавам. Мога да се грижа за себе си.
Тя се изсмя отново:
— Съмнявам се в това. Но не говоря само за теб — тя се наведе напред и изля чайника над овъглените пънове. — Марта е добър човек и се е отнесла добре с теб.
Съгласих се с нея.
— Пази се тогава, малка моя умнице. Умът ти реже като бръснач, а си и своенравна. Възпирай езика си или ще вкараш и други в беда покрай себе си. Задръж съветите за себе си и пази гърба си.
Запис тридесет и пети
Заминаването ни отново се отложи. Дните минават, а нищо не е решено. Жителите на Салем ни съветват да вземем за водачи туземци, но отец Корнуел и старейшините не дават и дума да се издума за това. Казват, че те са езичници, синове на дявола, а ние трябва да се уповаваме на Божията ръка, която ще ни води през пустошта, тъй както Мойсей е повел своя народ. Не всички споделят това мнение, има разногласие дори и сред старейшините. Джон Ривърс се върна вбесен от последното събрание. Мърмореше, че Елиас Корнуел може да говори колкото си ще за Мойсей. Народът Израилев е бродил четиридесет години из пустинята. Твърде много време, което да изгубиш в лутане и без подслон. Бог е взел своето, преди да ги избави.
Жителите на Салем не искат да тръгнат наникъде без туземците. Казват, че сме се отправили към непознати земи и без помощта на местните сме загубени. А Джон Ривърс твърди, че какво и да са си наумили старейшините, няма да минем без помощта на жителите на Салем. Нямаме нито достатъчно коли, нито достатъчно животни, които да носят нещата и хората ни. Салемците са хитри и практични хора. Няма да ни заемат ни коли, ни волове, ни коне, ако не са убедени, че ще си ги върнат.
Джон Ривърс и поддръжниците му победиха с доста убеждаване. В края на краищата се реши да ни водят туземци. Но се надига нова вълна на негодувание. Наемането на коли и волове ще ни струва скъпо, а никой не иска да се раздели с конете си. Смятат, че те са прекалено ценни, за да ги жертват в толкова рисковано начинание като това.
Пътешествие трето
Пустошта
Запис тридесет и шести (юли, 1659)
Потеглихме от Салем в една прекрасна юлска утрин, свежа и ясна, също като в Англия. Спомних си за градината на баба ми, изпълнена с уханията на рози и шибой. Отново видях ружите, делфиниумите и едрите камбанки, които блестяха като скъпоценности на слънчевата светлина. Тъгата стегна гърлото ми, когато си представих смълчаната и тъмна колиба, и обраслите, задушени от плевели лехи.
Събрахме се, за да преминем тържествено през града — някои от нас яздеха, други вървяха, а трети се бяха покачили върху натрупаните със стоки и багаж коли. Целият град се изсипа да ни гледа, все едно беше панаир или шествие, каквито е имало по време на празника на жътвата, когато процесиите преминавали през всяко селце и град. Бях твърде млада, за да ги помня, но баба ми бе разказвала за тях. Изпитах тъга, че съм пропуснала онези дни, когато работата е можела да почака и всички са били весели и щастливи поне за кратко.
Излязохме от града и пред нас, под безоблачното небе, се ширнаха зелени поля. Пътят бе хубав и широк, виеше се в далечината през местности, където дърветата или се издигаха сами, или растяха на малки групички. Имаше предимно брези, ясени, дъбове.
Не бях единствената, която си мислеше за дома. Видях по лицата на мнозина да пробягва радостна тръпка, мигновено помрачена от сянката на тъгата. Сякаш в лицето на някой непознат бяха разпознали отдавна изчезнал скъп човек, тъй дълго търсеният, нивга незавърнал се любим.
Напредваме бавно, защото сме голяма група и като че ли наистина наподобяваме племената израилски в бягството им от Египет. Подкарали сме говедата, овцете и козите пред себе си, бродим по пътищата като последни скитници, влачим се зад трополящите коли и тъпчем тревата край пътя.
Не ни гони войската на фараона. Имаме време дори да се спрем и да наберем ягоди. Има ги в изобилие — огромни, лъскави и сочни. Напълнихме престилките си и се тъпкахме с тях, докато устните ни не почервеняха, а пръстите ни не започнаха да лепнат.
Тъй започна всичко. Беше благословен ден, ден на поклонение, в който дори и най-големите неверници сред нас започнаха да се усмихват. Марта беше седнала в колата, а кокошките й кудкудякаха край нея. Сега перушината им е загладена и е възвърнала своя блясък, благодарение на царевицата и остатъците от храна, които вдовицата Хескет им хвърляше. Джона водеше вола и се обръщаше, за да се шегува и да я дразни. Аз вървях заедно с Ребека и Тобайъс, който носеше на раменете си най-малкия от братята й, докато другите тичаха край нас, щастливи, че са свободни от оковите на града.
Денят ни премина в път, по обед спряхме, за да си починем. Хапнахме от храната, която бяхме взели със себе си, насядали на одеялата, докато животните кротко пощипваха трева. Продължихме до залез слънце, когато настана време да си устроим лагер. Елиас Корнуел поведе тържествената служба, незнайно защо благодарствена, тъй като още не сме стигнали гората. Запалихме огньове и се заехме да готвим на тях като в цигански катун. Някои заспаха под навеси от платнища, други под колите или под открито небе, защото вечерта е приятна. Пиша на звездна светлина.
Запис тридесет и седми
Широкият път, по който потеглихме от Салем, се стесни и се превърна в пътека. Пътищата тук са малко. По-дългите пътешествия се предприемат по море или река, но ние избрахме да вървим по суша. Земята край нас все още е открита и преминаваме относително лесно, но плътни тъмнозелени ивици изпъстрят хоризонта. Голямата гора се приближава към нас от всички страни. Дори в най-добрите участъци напредваме бавно, вече едва кретаме. Движим се толкова бързо, колкото ни позволяват тежките коли и влачещите се говеда. Известно нреме дърветата бяха като в мъгла и сякаш не се приближаваха. Гората
