бавно ни заобикаля. Самотните дървета, които изпъстряха пейзажа, стават все по-многобройни и все по- гъсто едно до друго. Струпванията от брези, дъбове и борове се увеличиха, но нищо не можеше да ни подготви за същинската гора.
Дърветата се редяха в накъсана линия. Пътеката, която следвахме, скоро се преплете в нея и изчезна в сенчестите дълбини на извисяващите се дървеса, които превръщаха дневната светлина в полумрак. Кедрите разпростираха огромните си клони. Боровете се извисяваха дотолкова, че върховете им сякаш се преплитаха. Покритите с груба кора дънери бяха толкова дебели, че четирима мъже не можеха да ги обхванат с ръцете си. Наскоро опадалите листа и стара, суха и гнила шума се стелеха в плътен килим по земята.
През дърветата виждахме само мрак. Процесията спря, дори и животните не искаха да влязат. Мучаха жално, извръщайки се, а конете биеха с копита и цвилеха нервно. Децата вече не тичаха и не си играеха наоколо. Отидоха при майките си и се скриха в полите им. Жените потърсиха с поглед мъжете си, но и те се оглеждаха с ококорени очи като децата си. Това беше Дивата гора, много по-голяма от онази, за която ни бяха разказвали в историите край огнището. Да навлезем в нея бе все едно да пристъпим прага на незнайното, а кой ли от нас знаеше какви сили вилнеят из тези тъмни дълбини?
Две фигури се появиха като духове от пределите на гората. Наистина ни заприличаха на привидения, защото изникнаха изневиделица. В един миг мястото бе празно, а на следващия те бяха там. Стояха срещу нас, без да изрекат и дума за поздрав. Това бяха местните червенокожи, първите, които мнозина от нас виждаха. Внезапното им появяване предизвика викове на изненада. Някои от жените започнаха да пищят, а някои от мъжете посегнаха към оръжието си. Наложи се салемци да се намесят. Червенокожите не бяха дошли да ни нападат. Бяха застанали на открито, а лъковете им висяха на гърбовете им. Те бяха нашите водачи. През цялото време са ни следвали, но ние не сме ги забелязали. Появиха се, защото се нуждаехме от тях. Без тях никога нямаше да открием поселището, към което се бяхме насочили. Без тях можеше никой повече да не види и нас.
Водачите ни бяха двамата индианци, които видях на пазара. Момчето и дядо му. Салемци ги познаваха и младежът се приближи към тях и ги заговори. Нашите старейшини също се присъединиха към тях и започнаха да се съветват. За изненада на мнозина момчето говореше английски, толкова добре, колкото всеки друг от нашата дружина. Дядо му не взе участие в преговорите. Стоеше спокоен, без да обръща внимание на любопитните погледи. От време на време тъмните му очи проблясваха към нас, сякаш за да задоволят собственото му любопитство. За един кратък миг усетих как очите му отново потърсиха моите и ги приковаха. Отново изпитах същото неловко усещане, сякаш виждаше през мен. Прикова ме с поглед тъй, както хермелинът приковава заека, след това отмести очи и неловкото усещане изчезна.
Слънцето вече потъваше зад гората, когато приключиха разговора си. Беше твърде късно, за да навлезем навътре. Трябваше да се установим да нощуваме.
Нямам представа къде отидоха индианците. Пиша на трепкащата светлина от огъня. Извън очертания от него кръг всичко тъне в непрогледна тъма.
Елиас Корнуел прочете молитвите преди вечеря. Избра един пасаж от Евангелието от Матея:
— „Влезте през тесните врата, защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях. Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират.“16
Запис тридесет и осми
Навлязохме в същинската гора. Понякога пътят е широк, сякаш за да мине кралско шествие, понякога напълно се губи, препречен от непроходими шубраци. Фиданките и трънаците трябва да бъдат разчиствани, понякога и цели дървета се повалят, за да могат да продължат колите. Колите спират и тогава Тобайъс и още неколцина от мъжете продължават напред, нарамили брадви, за да разчистят пътя. Гората кънти от ударите на метала по дърветата. Почти не напредваме. Под балдахина от листа е горещо, няма и полъх от вятър, а жилещите насекоми са истинска напаст.
Запис тридесет и девети
Изгубих броя на дните, прекарани като предишния. Храна имаме в изобилие, а и горите са пълни с дивеч. Индианците доказаха, че имаме нужда от тях. Ако не бяха те, щяхме да измрем от жажда. Гората, която е тъй непроходима и гъста, за нас е като пустиня, но тези мъже знаят местоположението на всички скрити изворчета и ручеи в околността. Водят мъжете на лов и добавят дивечово месо и диви пуйки към храната ни. Носят и други неща: ядки, плодове и билки.
Всеки ден се придвижваме, докато светлината започне да чезне. Балдахинът над нас скрива лъчите и през деня, но стволовете са голи от една определена височина нагоре. Слънцето прозира между тях в жълто, оранжево и червеникаво, когато започне да се спуска зад хоризонта. Сенките се издължават и разстилат. Това е знак, че трябва да побързаме и да си направим бивак за нощта. Щом изчезне и последният светлик, настъпва непрогледен мрак. Тук, долу, не се виждат нито луната, нито звездите.
С настъпването на нощта страхът плъзва сред нас. Страх от непознатото. Страх от тъмнината.
Достатъчен е да разколебае и най-силната вяра. Елиас Корнуел се моли за защитата ни и за закрилата на всички ни.
— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“17
Дори и неговият глас трепери.
Наистина сме в пустошта. Вой и зловещи писъци раздират нощта. Издават ги зверове, които са ни непознати, изчезнали от Англия преди векове. Мъжете се редуват да стоят на пост със заредени мускети, защото тези заплахи не са напразни. Горите са дом на вълците, мечките и кугуарите.
Дебрите са и царството на сатаната, срещу когото пушките не ще ни защитят. Елиас Корнуел непрестанно ни напомня, че „молитвите ще ни защитят от Лукавия“. Но въпреки богослуженията се разпространяват всякакви истории и хората им вярват. Истории, дочути в Салем за Черни хора и горски духове, истории, донесени с кораба, за елфи и гоблини, и за всякакви други зли същества, които бродят извън защитния пояс на огъня.
Лагерът е разположен в плътен кръг, всички седим с гръб към гората и с лица, обърнати към огъня. Индианците винаги стануват малко по-встрани от нас. Сред черната тъма огънят им е като малка искра. Гората е техен дом. Дори да усещат някаква заплаха около себе си, не го показват. Приготвят си заслон почти от нищо, привеждат жилавите фиданки, за да направят рамка, покриват я с листа, а за легла използват папрат и сухи листа, събрани под дърветата. На сутринта, когато напускат лагера, от присъствието им не остава и следа.
Запис четиридесети
Отраснала съм вдън горите и гората не ме плаши, така както другите. Джона също не изпитва страх. Пътувал е из Русия и Бохемия и твърди, че и там горите са също тъй могъщи. За него в тях не се спотайва нищо ужасяващо. Намира ги за вълнуващи. През нощта се измъква към бивака на индианците. Единствено те могат да му разкажат за растенията, които открива в гората, растения, каквито не е виждал преди. Иска да знае имената, с които ги наричат и за какво ги използват. Джона прекарва много време с тях, а когато се върне записва разказите им в книгата си, като ги придружава с рисунки на дрехите, които носят и заслоните, които си приготвят.
Мнозина от хората тук смятат, че всички индианци си приличат, че всички те са диваци, но Джона им обясни, че туземното население на Нова Англия се дели на различни племена. Те използват един и същи форми на речта и един и същи език, който се различава по определени изрази, тъй както и в Англия. Племето на нашите водачи се нарича пенакук и живее малко по на север от тук. Момчето е образовано от бели хора и това е причината да знае английски толкова добре. Дядо му почти не говори нашия език, но пък именно той е онзи, който посочва имената на растенията и описва свойствата им. Момчето превежда.
Има нощи, в които дори и Джона е прекалено изморен, за да прави каквото и да било, и ляга да спи. Пътуването е тежко. С всеки изминал ден изникват нови трудности: реки, през които да се търси брод,
