Извърна рошавата си глава и смръщи черните си вежди към нас, новодошлите.
— Приветстваме ви с добре дошли, братя мои, и се радваме заедно с вас за щастливото ви избавление, но пусти са надеждите ви, че сте оставили дявола зад гърба си. Ако се надяваме на вечно спасение, трябва винаги да сме нащрек. Нима не знаете, че злите сили са неимоверно мощни и лукави? Нима не знаете, че индианците са в съюз с тях и им отдават почитта си в горите? Силите на сатаната се спотайват наоколо и дебнат в засада иззад всеки храсталак. Те са дори и тук сред нас, хлъзгави като змии, коварни и невидими, крият се, промъкват се наоколо подобно на долни твари…
Най-накрая се изнизваме и се отправяме към наполовина построения ни дом. Не можем да работим, но виждам как ръцете на Тобайъс го сърбят да хване теслата и триона. Джон Ривърс също. Джона би предпочел да е в градината си, но тъй като и това не му позволено, се присъединява към другите двама, с ръце в джобовете на панталоните и очи, вперени в недостроената къща и непрекопания участък.
Строим къщите си заедно, една до друга. Като на новодошли ни дадоха земя далеч от центъра, край гората. Най-близкият ни съсед е онзи Том Картър. Ние не строим като него. Строим от дърво, за да просъществуват домовете ни.
Тобайъс и Джон вършат цялата тежка работа — сеченето, влаченето и рязането. Джоузеф, най- големият син на Джон, е тринадесетгодишен, но работи като истински мъж до своя баща. Понякога идват да им помогнат и други. Всички трябва да си осигурят подслон преди началото на зимата. Това е важно за всички поселници. Джона дава съвети по време на строежа. Къщите ни се различават от останалите поради неговите напътствия. Накара да подредят трупите близо една до друга и да запълнят пролуките с мъх. Видял как се прави това в Бохемия. Така къщите остават топли през зимата.
Лятото се стопи и дойде есента. С притеснение очакваме зимата, защото тук тя е сурова. До настъпването й трябва да сме приключили или ще измрем от студ, а с нас и животните ни. Джон иска да построи обора близо до къщата, за да им е топло и закътано. Животните ще загинат, ако ги оставим на открито в полето или гората, а и когато падне дълбок сняг и дори една крачка навън ще бъде истинско изпитание, така ще ни е по-лесно да ги наглеждаме.
Освен кокошките на Марта, които носят редовно и се угояват, сега имаме крава и свиня. Тобайъс продаде някои от излишните си инструменти, а и нали Джона е аптекар. Тъй като тук няма лекар, хората свикнаха да идват при него с болежките си и му плащат с храна.
Запис четиридесет и шести
Цялото ни време е изпълнено с работа, работа и пак работа, но поне къщата на семейство Ривърс е готова. Всички се натъпкахме в нея, докато завършим и другата.
Често ходя в гората, за да събирам мъх за къщата и растения за Джона. Двамата с Марта подготвят билковата си градина. Тобайъс я огражда, за да не влизат свинете, а Джона и Марта засаждат лехите със семена и резници, донесени от вкъщи. В гърнета, за да могат да ги приберат, щом застудее, са насадени градински чай, мащерка и розмарин, също донесени от Англия. През пролетта ще посеят лайка, усойниче, киселец, вратига, божур и мак. Джона има широки познания, но разчита и на Марта, записва разни неща, които тя му казва и които не е знаел.
— Какво да ти кажа, драги? Аз съм проста селска женица — казва му тя с престорено раздразнение.
— Знаеш много — отвръща й Джона и тъмните му очи блесват. — Със сигурност повече от немалко лондонски лекари.
Марта възразява и се изчервява, казва му да я остави на мира, но виждам, че е поласкана. Помага му с готовност, а и има огромни познания, добити от майка й и нейната майка, просто никой досега не се е интересувал от тях.
Джона възнамерява да напише книга, озаглавена „Билкария: Подробна история на растенията от Стария и Новия свят и техните лечебни свойства от Джона Морз“. Засега това е само купчина записки в картонена папка. Цял живот е събирал растения, рисувал ги е и ги е описвал, изреждайки свойствата им. Правил е така навсякъде, където е ходил и иска да постъпи по същия начин я тук.
Разхожда се из гората, а аз го съпровождам. Води ни инстинктът, познаването на растенията или чистото любопитство, когато събираме всичко, което може да представлява интерес за нас. Някои от растенията са ни познати, защото почти не се различават от онези, които има в Англия. Други разпознаваме по описанията, които индианките са му дали по пътя насам. Трети са видени у господин Трейдсънт, който ги е донесъл от Вирджиния. За много от тях обаче не знаем нищо — нито названието на растението, нито пък свойствата му. Те са именно онези, които ни интересуват. Джона иска да бъде първият, който ще ги опише. Иска в книгата си първи да изброи приложенията и качествата им.
— Това е една от причините да дойда тук, Мери. Това е делото на живота ми.
Запис четиридесет и седми
Невинаги отивам в гората с Джона. Понякога ходя и сама. Есента е в разгара си. Дните все още са горещи, но нощите стават все по-студени. Джона трябва да помага за довършването на къщата преди настъпването на зимата. Гората е изпълнена с безброй аромати. Търся плодове, ядки, гъби — всичко, което може да бъде прибавено към запасите ни — и трябва да си призная нещо ужасяващо. Имам голяма тайна. Ако някой разбере за нея, ще бъда строго наказана.
Започнах да се обличам като момче, когато излизам сама в гората.
Пътеките са тесни, шипките и къпините се захващат за полите ми, смъкват шапчицата и късат елека ми, та затова откраднах един чифт панталони, които бяха на Джоузеф и които Сара беше приготвила да изкърпи, една от шапките на Тобайъс и един здрав кожен елек, принадлежащ на Джона. Крия ги, увити в мушама, в хралупата на едно дърво.
Запис четиридетт и осми
Денят беше топъл и ясен и аз се осмелих да навляза в гората много по-навътре, откогато и да било. Вървях из нея, докато слънцето взе да клони към залез. Под дърветата беше горещо и задушно, а торбата ми все повече натежаваше. Тъкмо се бях замислила дали да не се връщам или поне да поспра за малко, когато се натъкнах на голямо езерце, което беше така закрито от клоните на дърветата, че едва не паднах в него.
Езерото изглеждаше прохладно. Изкачих се до една голяма и гладка скала, осветена от слънцето, която се бе надвесила над него. Протегнах се и загребах в шепите си вода, за да отпия. Водата беше приятна и хладка, но не студена. Беше ми горещо и както през цялото лято се бях изпотила. Дните са топли, а ние работим здраво. Колко пъти съм си мечтала да се изкъпя! Но на човек не му остава и миг усамотение, та единственото, което може да стори, е да измие лицето и ръцете си.
Огледах се. Цяла сутрин не срещнах никого, а и бях на мили от селото. Съблякох се бързо и се потопих във водата. Тя обгърна нежно тялото ми като тъмна, зелена коприна. Нямах сапун, но се изтърках доколкото можах, измих косата си и я изцедих. Заплувах към средата на езерцето, отпуснах се във водата и загледах листата и слънчевите лъчи, които се прокрадваха през клоните. Когато кожата ми започна да настръхва от студ, излязох и се излегнах на окъпаната от лъчите скала.
Сигурно съм заспала, защото когато се събудих, слънцето се беше изместило в небето. Спомних си къде съм и грабнах дрехите си. Когато повдигнах вързопа, от него падна нещо, поставено най-отгоре. Бяха купчина листа, лепкави и мазни на пипане. Стиснах ги здраво в ръка. Преди да вляза във водата ги нямаше там. Бях сигурна в това. Не ги бях виждала досега. От къде ли са се взели?
Огледах се. Нямаше никого. Цареше пълна тишина, повърхността на езерцето беше гладка като огледало. Стреснах се от внезапен крясък. Най-обикновена сойка. Тук тези птици са светлосини, а крясъците им са по-къси, отколкото на сойките у дома. Озърнах се да видя някъде сини пера, но не видях нищо, само птицата отново изкряска. Сред тишината на гората този крясък отекна като смях.
Взех стиската листа и ги натъпках в торбата си. През целия път назад усещах, че ме наблюдават. Кожата ми бе настръхнала, а това е сигурен признак, но не видях никого. Първоначално си помислих, че
