Разсъмваше се, из въздуха се носеха песните на горските птици.
— Ще ми се тази птица да спре да крещи — каза Марта, разтривайки слепоочията си с пръсти. В общата врява се открояваше крясъкът на сойка.
Втурнах се към вратата и я отворих рязко. В края на едно от стъпалата стоеше голяма кошница с билки. Плътните стъбла и лъскавите листа блестяха от росата, растенията бяха откъснати толкова скоро, че изобщо не бяха повехнали. От другата страна на стъпалото имаше по-малка кошница, покрита с плат. В нея имаше кратунка, малък глинен съд и пакети, обвити с кора. Огледах се. Крясъкът на сойката се носеше съвсем отблизо. Последвах го в гората.
Той ме чакаше под дърветата. Тук ми разясни заръките на дядо си. Листата в кошницата трябва да бъдат сварени, с охладената смес да бъде превързан крака. Праховете в брезовите кори трябвало да се разтворят във вода и да се дават на болния, за да се овладее треската. Течността в глинените съдове била за прочистване на организма от отровите. И най-накрая, след като кракът бъде наместен и отока спадне, съдържанието на кратунката трябва да се втрие в кожата, за да заздравее по-бързо.
Не знаех как да изразя благодарността си.
— Той все още не е излекуван. Утре отново да разбера как е. Ослушвай се за мен.
— Почакай! Как се казваш?
— Нима не се сети? Джейбърд21.
Смехът му отекна наоколо, а птиците в гората му отвърнаха.
Марта беше внесла кошницата вътре, когато се върнах в къщата. Беше се досетила за какво са листата и вече ги вареше в едно котле. Миришеха на свежест и чистота, надвиха смрадта на гнилост, която изпълваше стаята.
Разказах й как съм се сдобила с тези неща и подробно й обясних как да го лекува. Марта никак не е доволна от това, че се разхождам навътре в гората, а още по-малко от срещите ми с индианците и използването на техните езически цярове. Дали постъпваме правилно, ще разберем чак след като започнем да го лекуваме. Тя знае, че нямаме друг избор.
Не се налага Тобайъс да ходи за доктор. Наложената лапа намали отока, а праховете — треската. Кожата му придобива здрав вид. Кракът на Джона вече не е черен.
— Това е чудо — възкликна Марта, когато свали превръзката. — Истинско чудо. Всички сме Божии чада. Въпреки че са езичници, те са по-добри християни от някои, чиито имена няма да споменавам — после се обърна към мен. — Това не значи, че одобрявам начина, по който си се сдобила с тези неща. Подобни бродения из гората могат да привлекат внимание. Ако те бяха видели… при това с него…
— Внимавах никой да не ме види.
— Но все пак, ако те бяха видели…
Погледна ме, честното й лице беше угрижено, но остави мъмренето за после, трябваше да се погрижи за Джона. Болките му не са преминали. С Марта се подготвяме, за да наместим костите. Тобайъс ще трябва да го държи.
Запис петдесет и четвърти
Трябва да се вслушвам в мърморенето на Марта. Ограничих посещенията си в гората, но все още ходя там. Единствените ни съседи са семейство Ривърс. Старият Том Картър не се брои, защото ако не е пиян, изтрезнява. Не виждам никого, така че какво биха могли да знаят?
Джона смята страховете й за пресилени. Насърчава ме да потърся още растения. Смрадлика, лаврово дърво, дебрянка, дъбравник, царско биле, пача трева и превара. Списъкът става все по-голям и по-голям. Джейбърд ми показва къде мога да открия билките, нарича някои с местните им имена, а други с имената, дадени им от заселниците. Разказва ми за качествата им, показва ми кои са отровните им части, кои са полезни и по какъв начин да се обработват, за да бъдат използвани като лекове. Слушам го внимателно, за да мога да предам всичко на Джона.
— Как е той?
— Много по-добре. Скоро ще може да ходи с бастун. Междувременно седи с вдигнати крака и работи над своята „Билкария“.
— Разказах на дядо си за теб. Намира това, което правиш, за доста интересно. Иска да се срещне с теб.
— Искаш да кажеш, че иска да се срещне с Джона. Нали ти казах, че той не може да ходи.
— Не с него. С теб.
— Защо с мен?
— Той ще ти отговори на въпроса.
— Кога?
— Не днес. Става късно. Ще разбереш кога. Ще те потърся.
После изчезна в гората. Знам, че не мога да го последвам. Дори не мога да кажа в каква посока пое. Краката му не издават нито звук, няма шумолене на листа, нито чупене на съчки, сред петната на сенките изобщо не го виждам.
Запис петдесет и пети
Никога не зная дали ще срещна Джейбърд. Той просто се появява. Никога не го виждам. Може да е само на една ръка разстояние, а аз нищо не подозирам. Учи ме как да вървя тихо през гората, достатъчно тихо, за да не плаша животните и те да не се крият. Учи ме да имитирам птиците. Мога да подражавам на сойката почти толкова добре, колкото и той самия. Само така разбирам, че той е там. Извиквам го и той отговаря.
Понякога ни оставя подаръци на прага. Малки кошници, изплетени от върба или тръстика, пълни с ядки, плодове, най-често сливи и боровинки. Знае, че последните са любими на Марта. Приличат на английските, но са по-сладки и по-големи.
Никога не идва в града. Нито пък някой друг от племето му. Той е единственият, когото виждам, откакто пристигнахме.
Запис петдесет и шести
(октомври, 1659)
— Искаш да разбереш защо не срещаш никого от моето племе в гората?
Ядем ягоди в гората. Джейбърд знае място, където те продължават да зреят чак до падането на първия сняг, което ще се случи съвсем скоро. Седнали сме един срещу друг. Когато съм облечена като момче, се чувствам по-удобно в компанията му. Отнася се с мен като с брат.
— Добре, ще ти кажа. Когато пристигнаха първите заселници, моят народ ги прие радушно. Без нашата помощ щяха да загинат. Научихме ги как да живеят, какво да сеят, кога да го сеят, кога да прибират реколтата. Смятахме, че има предостатъчно земя за всички ни. Но стана друго. Прииждаха все повече и повече заселници и искаха все повече и повече земя. Взеха земята, която бяхме разчистили, за да се заселят на нея, защото така им беше по-лесно. Но не това изтреби нашите хора.
— Нападнали са ви? Изтребили са ви?
Той поклати глава.
— Не и по начина, по който ти си мислиш, с пушки и оръжия. Белият човек донесе със себе епидемии и болести. Всичко това е започнало преди много, много години, още преди появата на първите преселници в Плимут. Появиха се рибари от вашите земи, които ловуваха в северните морета. Всяка зима се връщаха по домовете си, но не беше нужно да се задържат много, за да разпространят заразата. Появиха се и търговците на кожи, те също донесоха болести. С англичаните дойде петнистата болест. Нашите лечители бяха безсилни срещу болестите, които дойдоха отвъд морето и с които не се бяха сблъсквали досега.
Голяма част от народа ни загина. Онези, които оживяха, бяха прекалено слаби да ловуват, да ходят за риба, да обработват земята или да прибират реколтата. Принадлежахме към племето пентъкет от народа пенакук. Главният ни град се намираше на север, на река Меримак. Много малко от нашите останаха там и земята ни беше продадена на англичаните. Баща ми беше вожд на едно малко племе, отдалечено от
