бяхме взели със себе си. Носех хляб и сирене, а той ядки и парчета сушено еленово месо.
Преминахме през една тясна долина със стръмни стени, осеяни с паднали дървета. В краката ни течеше буен поток, водата се пенеше от скалите. Изкачихме се към един проход между хълмовете. Тук потокът се превърна във водопад и се изливаше надолу по гладките и равни скали. Погледнах с недоумение Джейбърд. Какво правехме тук? Той се усмихна и посочи нагоре. Не се и съмнявах, че ще се изкачим, но от дъното билото изглеждаше отвесно. Не беше чак толкова трудно, колкото си помислих, но добре, че носех панталони, защото с пола подобно изкачване би било невъзможно. Издатините оформяха тесни и хлъзгави стълби. На по-трудните отсечки Джейбърд ми помагаше, съветваше ме да си поема дъх, да вземам по едно стъпало и да не поглеждам надолу, докато не стигнем горе. Един-единствен път погледнах под краката си. Видях големите, обли речни камъни ситни като чакъл, а потокът приличаше на тънка нишка.
Безпокоях се повече за онова, което беше над нас.
Над главите ни скалните издатини се бяха надвесили една над друга, като купчина книги, която всеки миг ще падне. Онези отдолу се накланяха навътре, но после ъгълът се променяше. Водата падаше от върха на широка и надвиснала скала. Изобщо не ми беше ясно как ще се изкачим там.
Джейбърд отстъпи встрани и ме подкани да го последвам на една плоча. Тук водата оформяше прозрачна завеса. Бяхме точно под водопада. Въздухът беше влажен, скалите мокри и хлъзгави, но достатъчно широки, за да вървим по тях без затруднения. Стената беше покрита с мъх и лишей. Вървяхме покрай нея, докато достигнахме до една дълбока вдлъбнатина. Джейбърд пристъпи в тъмнината. Влязохме в пещера.
Вътрешността й бе слабо осветена. Светлината се процеждаше през водната завеса, хвърляше отражения по стените и очертаваше трепкащи сенки. Все едно, че бяхме в пещера под морето. Джейбърд се доближи до една ниша и извади факла — насмолен боров клон. Удари кремъка и факлата пламна, осветявайки пещерата в дълбочина. Сводестото помещение се стесняваше и от него тръгваха няколко тунела. Той ме хвана за ръка и ме поведе през един от тунелите. Хванах се здраво за него и тръгнах след димящата факла. Тунелите криволичеха като лабиринт. Сама никога не бих открила пътя за връщане.
Вървяхме дълго време, факлата започна да догаря и пращи, но постепенно тъмнината започна да се разсейва и сякаш навлязохме в по-голямо пространство. Пещерата завършваше с огромно помещение, в средата на което гореше огън.
Бяхме вървели през недрата на планината. Тъмнината в тунелите почти ме беше накарала да си мисля, че е нощ. А се озовах пред следобедното слънце, което позлатяваше покритата като с килим от дървета околност. Под мен се простираше стръмна бездна, а земята се бе ширнала пред погледа ми. Тук-там се виждаха хълмове и чукари, но дърветата покриваха всичко и се простираха, докъдето поглед стига, превръщайки се във виолетова мъгла по линията на хоризонта.
— Това място е свещено за моя народ.
Пещерата наистина наподобяваше кораб на катедрала, но бледосивите стени, покрити с ръбести завеси и фино изваяните колони не бяха творение на човешката ръка.
— Тук нищо не се променя, нито зиме, нито лете — каза той и разбърка огъня. — На завет сме от вятъра и снега. Пещерата гледа на юг, така че събира всичките слънчеви лъчи, а е толкова високо, че никой не може да види огъня от долу. Димът се просмуква през тунелите и не може да ни издаде. Понякога се появява мечка, но след като види, че мястото е заето, си тръгва. Имаме всичко, от което се нуждаем, за да изкараме цяла зима.
Огледах се. Имаше легла от гъвкава ела, покрити с мъх и дебели кожи. Покрай стените бяха наредени кошници и глинени съдове. Но освен нас нямаше жива душа. Дядо му също го нямаше.
Възрастният мъж излезе от сенките, сякаш мислите ми го бяха призовали.
Заговори на своя език, а момчето му отвърна.
— Доведох я.
Старецът каза нещо. Прозвуча като име, но едва ли бих могла да го запиша.
— Какво каза?
— Махиган шкийзхиг, така те нарича той. Вълчи очи.
— Защо ме нарича така?
— Защо ли? Ами също както смехът ми наподобява крясъка на сойката и обичам да нося лъскави неща, така както заради бялата коса и орловите пера наричат дядо ми Белия орел, така е и при теб. Защото имаш очи на вълк.
Смръщих чело, докато се опитвах да вникна в казаното. Единствените вълци, които бях виждала, са онези, чиито глави са приковани към стената в молитвения дом, а техните очи бяха изцъклени от смъртта или изядени от червеите.
— Нима по вашия край нямате вълци?
— Може би на север, в Шотландия, но не и в Англия — там са ги избили всичките.
Джейбърд преведе на дядо си, който поклати глава. После се обърна към мен:
— Той казва, че са постъпили лошо.
— Защо? Те убиват овцете и агнетата, понякога дори и деца, а могат да нападнат и възрастен човек.
Старецът вдигна рамене и заговори. Джейбърд кимна.
— За него всяко нещо си има място под слънцето, хората и вълците също.
Старецът продължи:
— Напомняш му за една вълчица — тя била дива, горда и смела, но все още недостатъчно силна. В глутницата никой не я зачитал, ала била твърде млада, за да може да живее сама. Дядо ми усеща, че ти си изпълнена със същата дива гордост. Не искаш да прекланяш глава пред никого, но си млада, а животът в постоянна опасност не е много приятен.
— Какво се случило с тази вълчица?
Възрастният мъж отговори, но младежът сякаш се колебаеше да предаде думите му.
— Какво каза?
— Иска да му разкажеш за дивия заек.
— Дивият заек? Какъв див заек?
За какво говореше? Някои от жителите в колонията казват, че индианците са луди за връзване. Може би са прави.
— В гората и край вашето село видял див заек. Досега не го е срещал. Появил се е, когато ти и твоите хора сте дошли.
— Нима тук нямате диви зайци? — Попитах го със същия тон, с който той ме бе запитал за вълците.
— Разбира се, че имаме. Великият заек играе важна роля във вярванията на моя народ, затова и дядо ми го е забелязал. Смята го за знак от Великия заек, отправен към самия него.
Старецът кимна. Следеше разговора. Независимо от това, че не искаше да говори английски, разбираше езика.
— Този заек — продължи момчето — е съвсем различен от зайците, които се срещат из този край. Окраската му е различна, а и е по-малък.
Очите на стареца бяха вперени над огъня в моите. Две червени пламъчета, които светеха в тъмните му дълбини. Изведнъж в съзнанието ми се появи баба ми. Беше там, сякаш седеше до мен в пещерата. Спомних историите, които разказваха за нея и как можела да се превръща в див заек. Тя никога не говореше за това, никога не отрече и не потвърди тези измислици. Има толкова много неща, които не сподели с мен, вероятно е изчаквала да порасна, но този мит така и не настъпи. Спомням си я да лежи будна, със затворени очи, неподвижна като мъртвец в леглото до мен. Откъде мога да знам, къде е ходила?
Сетих се и за историята, която Джак ми разказа за заека на кораба. Див или питомен. Бях се изсмяла, но моряците се бояха от него…
Старецът каза нещо на момчето.
— Той казва, че ти знаеш.
— Но какво ще прави баба ми тук? И защо ще се превръща в див заек?
— Духът на баба ти приема формата на заек, защото това е нейното животно, по същия начин, по който вълкът е твоето, орелът — неговото и синята сойка — моето.
— Възможно ли е такова нещо?
