центъра и живеещо край един от притоците на реката. Надяваше се, че племето му ще избегне болестите, които върлуваха край Меримак, но уви. Хората потърсиха помощ от нас и пренесоха болестта със себе си. Баща ми, майка ми, сестра ми и братята ми, както и много други загинаха. Един бледолик, добър човек, се смили над злочестините ни. Стори каквото можа за болните, а то не беше много и ме отведе с още неколцина. Грижи се за нас, образова ни и се отнасяше с нас като със свои собствени деца.
— Но ти си го напуснал?
— Изборът ми не беше труден. Пораснах достатъчно и разбрах, че не стига само да науча езика ви и да нося вашите дрехи, за да бъда бял. Исках да се върна у дома, при моя народ. Обаче открих, че нямам дом. На мястото на дома ми се бе издигнал градът на белия човек, Бюла.
— Какво се е случило с тях? Къде са отишли?
— Не живеем на едно място като белия човек. Мястото, което вие наричате Бюла, е летният ни стан. През зимата навлизаме дълбоко в горите, за да ловуваме и да се подслоним срещу тежките студове, през пролетта отново се връщаме тук, за да засеем земята и да ловим риба. На пролет, когато останалите от моя народ се върнали, открили, че селото им е завзето. Свещените им места — разрушени. Гробовете на предците им били осквернени, а над тях били издигнати постройки. Хранилищата им били разбити, а храната открадната. Не са имали никакъв избор, освен да продължат.
— Значи никой не е останал?
— Само дядо ми. Той останал. Грижи се за светините. Камъните все още стоят…
— Какви камъни?
— На върха на хълма имало огромни камъни. Били са там от старо време, като белег за свещено място за моя народ, а сега…
— Сега са под молитвения ни дом.
Спомних се, че забелязах каква странна форма имат плочите — квадратни и не бяха дялани скоро, а древни, обрулени от времето, вятърът и дъждът бяха оставили следите си по тях.
— И ние имаме такива камъни — разказах му за камъните, при които ходеше баба ми и за тези, които видях в равнината Солзбъри.
— Това значи, че народът ти ги почита.
Беше мой ред да поклатя глава в знак на отрицание.
— Смятат ги за езически.
— Но нали са техни?
— Въпреки това. Бил ли си в града?
— Предостатъчно.
Не каза нищо повече, но от начина, по който го изрече, разбрах, че кракът му повече няма да стъпи там.
Запис петдесет и седми
— Хората говорят. Казах ти, че ще започнат да приказват — Марта впи поглед в мен.
Домът ни е завършен. След като се нахраним, присядаме край огъня, а мракът се спуска отвън. Сестрата на Марта е била тук, нейните посещения винаги нарушават спокойствието й.
— Говорят ли? — Вдигнах поглед от ръкоделието си. — И за какво?
— За теб, че бродиш из гората. И за много други неща.
— Какво точно говорят, Марта? — попита Джона, обезпокоен от тревогата в гласа й.
— Джетро Вейн се оплаква, че свинете му са болни. Твърди, че някой ги е урочасал. Виждали са Мери да минава през мястото, където те скитат. Видели са я да ги гледа и да им крещи, сякаш ги кълняла…
— Изобщо не съм клела. Казах им да се разкарат от там, защото ще влязат в градината ни! Крещях, защото те са нагли животни, подивели от живота в горите. Променили са се.
— Кой ти наговори това? — попита Джона.
— Сестра ми, Ани Франсис. Само ме предупреди какво говорят хората…
— По-скоро е искала да те разтревожи — лицето на Джона помръкна. — За мен тя е човек, който се меси в чуждите работи и с удоволствие разнася зловредните приказки. Не й обръщай внимание.
— Нищо не убягва от погледа на нашата Ани. От мен да знаеш, че е петимна за всякакви клюки и е на всяка манджа мерудия — Марта поклати глава. — Но именно затова предупреждението й си има основания. Ти не познаваш тези хората толкова добре, колкото ги познавам аз.
— Може и така да е, но за всичко си има обяснение — въздъхна Джона. — Урочасване? Какви глупости! — той е човек на науката и не дава ухо на никакви суеверия. — Сякаш свинете на Джетро Вейн не пипнаха заразата от прасетата, които брат му доведе със себе си — и се върна към книгата си. — Още по пътя ми се сториха нефелни.
— Може да са я пипнали от самия Джеремая — допълних аз.
Тобайъс се разсмя. Джеремая Вейн е досущ като дъщеря си Дебора. Има рижа брада, малки очички, тясна челюст и дълъг нос, приликата му с рижата ирландска свиня е неимоверна.
— Няма нищо смешно! — В очите на Марта заиграха зеленикави пламъчета. — Подобни неща са опасни. Всички знаем до къде водят такива приказки! Не е нужно да настройваме хората срещу себе си.
— Ти, млади господине, можеш да потегнеш оградата — каза тя на Тобайъс, след което се обърна към мен. — А ти, ти трябва да се промениш! Никакво бродене из гората! Никакви разходки! В противен случай всички ще започнат да дрънкат врели-некипели.
Запис петдесет и осми
— Живеят в гората голи и са се отдали на пороците и греховете. Не обработват земята. По-лоши са и от просяци.
Достопочтената Ани отново ни е на гости, този път обаче след вечеря, та всички да я чуем. Споделя с нас, новодошлите, мъдростта и по-големия си опит. Предмет на обучение са индианците.
Лицето на Марта е непроницаемо. Ако не бяха същите тези индианци, които сестра й толкова силно презира, Джона щеше да е мъртъв. Очите й проблясват — това е предупреждение към нас да мълчим. Джона рисува клонката на масата пред себе си. Тобайъс седи в ъгъла и дялка кукла за сестрата на Ребека. Ще ми се да й кресна, че нищо не разбира. Истината е, че индианците се опитват да не пречат на природата. Правят домовете си от неотсечени дървета, вземат само това, от което се нуждаят и се местят, за да позволят на земята да се възстанови. Но стискам зъби. Ани Франсис е глупава, тесногръда, невежа и сплетница, завира дългия си нос навсякъде, надува се, раздава акъл, многознайничи и току свива превзето уста.
— Какво пишеш, дете? Може ли да погледна?
Пръстите ми натиснаха прекалено силно, разцепиха перото и превърнаха „г-то“ в разкривено петно.
— Мери ми помага за моята „Билкария“ — каза Джона подавайки ми нож, за да подостря отново перото, което и сторих, но ръцете ми трепереха.
— Нека погледна — каза Ани Франсис и протегна ръка.
Джона започна да рови из листата си и така покри моите собствени. Тя съвсем явно бе поискала да видя какво пиша аз, но наместо това той и подаде своята книга. Тя я пое. Разтвори картонените корици. Страниците пукаха и се кривяха, докато тя ги разгръщаше. Внимателно, със смръщени вежди, разучаваше видяното, сякаш разбираше, но устните й оформяха думите, а пръстът и следваше написаното, което ясно говореше, че тя едва умее да чете.
— Какво е това?
Беше се спряла на мандрагората. Рисунката на корена страшно прилича на малък човек, на нещо човекоподобно. В основата на стъблото коренът се разделя на две. Отърсвайки се от отвращение тя почти изпищя:
— Прилича на кукла, на восъчна кукла — и потрепера. — Нечисто!
— Приличат си с кукла, колкото си приличат моркова и пащърнака — очите на Джона проблеснаха.
Тънките й устни се свиха и нацупиха, произнасяйки внимателно буквите, които оформяха думите от описанието на свойствата на растението, а пепелявото й лице побледня още повече.
