Марта леко поклати глава. Госпожа Джонсън извърна лицето си към стената и затвори очите си. Клепачите й имаха тъмно виолетов цвят на фона на жълтеникавата кожа.
Повече не ги отвори.
Марта повика отец Джонсън. Той влезе с голямо нежелание в стаята, която миришеше на кръв. Придържаше се към писаното в Библията, че след като е дарила живот, жената е нечиста.
— Ако искате да я видите още веднъж в този живот, ще бъде по-добре сега да дойдете — му каза Марта. — Доведете и децата, за да се простят с майка си и братчето си.
Госпожа Джонсън лежеше неподвижна, сякаш вече бе наченала своето последно и най-опасно пътешествие, но звукът от гласовете на децата и сълзите им я върнаха към живот. Клепачите й трепнаха, а изтънялата й ръка помръдна върху покривката на леглото. Гласът на отец Джонсън се извиси във високопарна молитва към Бога. С Марта излязохме, за да оставим семейството да прекара последните си мигове заедно.
Навън отново валеше, а ние поехме изморителния път към къщи.
— Отиде си още една добра жена — въздъхна Марта, докато газехме през снега. Изглеждаше уморена и сразена. Годините се бяха изписали ясно по лицето й.
— Имаме трудно призвание. Смъртта и рождението вървят много по-често ръка за ръка, отколкото ми се нрави. Да се надяваме, че няма да хвърлят вината върху нас.
Не каза нищо повече, но аз разбрах. Опасността е неразривно свързана с работата на акушерката и лечителката. Ако всичко е наред, хората са благодарни. Когато обаче нещата тръгнат на зле, а това се случва твърде често, тогава всичко се променя. Онези, който лекуват, могат да причиняват вреда, онези, които изцеляват — убиват, така говорят хората.
Минахме покрай молитвения дом. Убили са още един вълк, от скоро отрязаната му глава капе кръв на снега. Оголените му зъби излъчват жестокост, а очите дори и изцъклени в смъртта, все още излъчваха жълта светлина. Надявам се, че не е вълчицата, която видях край гората, но няма как да разбера.
Запис седемдесет и седем
(март, 1660)
Земята е твърда като камък. Въпреки датите на календара зимата отказва да отхлаби хватката си. Госпожа Джонсън е мъртва от две седмици, но гробът й още не е изкопан.
Тя и детето й лежат увити в общ саван в една пристройка, студът ще ги предпази от разложение, докато земята се размекне достатъчно, за да влезе в нея лопата.
Запис седемдесет и осми
(началото на март, 1660)
Днес погребахме госпожа Джонсън. Елиас Корнуел води службата. Отец Джонсън седи с наведена глава и децата му са около него. Очите на по-големите са пълни със сълзи, а малките хлипат.
— „Роден от жена, човек е…“31
Думите отекваха над покритите със сняг хълмове, докато полагаха госпожа Джонсън в гроба. Беше много студено. Отецът бършеше носа и очите си, но кой може да каже от вятъра ли се бяха насълзили или от мъка?
Запис седемдесет и девети
(края на март, 1660)
За отправна точка в неделната си проповед отец Джонсън избра Първото послание на апостол Павел до Коринтяните:
— „Защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“32
Малцина са онези, които не схващат правилно думите му. Още преди да е покарала трева на гроба на покойната му съпруга, отец Джонсън вече се оглежда за нова. Не крие, че му трябва някоя, която да се грижи за котилото му и да му топли леглото. Кандидатки не липсват. Майки и дъщери остъргват последните запаси от сандъците с брашно, за да му пекат хляб, сладкиши и пайове. Всяка вечер е канен на вечеря в различен дом.
Разбира се, и Дебора Вейн му е хвърлила око. Вече не се върти и прозява по време на неделните проповеди. Не се налага вече да я будят. Сега седи с изправен гръб, очакващи очи и се прехласва по всяка дума, която идва от амвона, свежда поглед само за да си води бележки в една книга в скута й. Всичко това само когато не проповядва Елиас Корнуел. Тогава отново започва да се киска със сестра си и да го обсъжда, прикривайки устата си с длан.
От другата страна на пътеката седи с почервенял врат и уши Нед Кардуел и внимателно изучава ботушите си. Той е обикновен наемен работник, но храни свои надежди и не крие възхищението си към Дебора. На същата редица е и Джосая Кромптън, който също е хлътнал до ушите. Тобайъс ми каза, че и той се надява. Дебора пренебрегва и двамата. Вижда само отец Джонсън.
Запис осемдесети
(март — април? 1660)
Отец Джонсън обаче не я вижда. Ако обстоятелствата се бяха стекли по-друг начин, бих била доволна. Харесвам Дебора, колкото и тя мен, но не изпитвам удоволствие от унижението й. Ще ми се отецът да се ожени за нея, колкото е възможно по-скоро. Така би било много по-добре, значително по-добре, отколкото сега.
Проповедникът си е харесал Ребека. Вече е ходил при баща й да иска ръката й, въпреки че знае че е обещана на Тобайъс.
Намерих Ребека да плаче, което не ме изненадва. Ако бях на нейно място, щях горчиво да ридая.
— Какво мисли майка ти?
— Тя е на моя страна.
— Баща ти отговори ли му?
— Още не.
— Тогава отиди при него. Помоли му се. Той няма да тръгне срещу щастието ти.
Дръпнах я за ръката, опитвайки се да я изправя на крака, но тя се стовари обратно, захлупи главата си с ръце и избухна в сълзи.
— Хайде, Ребека. Нещата не изглеждат чак толкова зле…
— Напротив, още по-зле са.
— По-зле?
Не разбирах нищо. Какво може да е по-лошо от това да се омъжиш за отец Джонсън?
Погледна ме нетърпеливо, обикновено бледото й лице бе почервеняло и подпухнало от плач.
— Нима не разбираш? Трябва ли да ти го напиша? Чакам дете!
Стоварих се до нея.
— Дете?
— Да — изсъска ми тя. — Говори по-тихо и не повтаряй всичко след мен.
— Ама как?
— Как мислиш?
— Тобайъс?
— Разбира се, че от него — мачкаше мократа си кърпичка. — Смятахме да се оженим през пролетта. А сега това…
Устните й потрепериха отново.
— А Марта? Тя със сигурност знае начин…
Тя ме сграбчи и впи пръсти в рамото ми.
— Нищо няма да й казваш! Това е смъртен грях, а детето е от Тобайъс!
— Той знае ли?
— Още не.
— Трябва да му кажеш. Сега. Той ще отиде при баща ти й ще му поиска разрешение веднага да се
