Запис седемдесет и трети
Гладът вилнее из града, вълците наистина стават по-нагли и смели, поне за това е прав. Снощи отново валя сняг и тази сутрин Тобайъс ми показа пътека от следи, които водеха право до главната улица. Широки предни лапи, тясна задница.
— Може да е куче?
— Това не е куче.
Приятелят му Нед плю. Толкова е студено, че плюнката му замръзна, преди да падне на снега. Следите достигаха до молитвения дом. Спират под линията на наредените глави, сякаш долавяха миризмата на прикованите си събратя и продължават нататък. Край портите снегът беше разтопен и жълтееше на мястото, където е клечала.
— Ето какво мисли за вас — ухили се Нед, пожълтелите му зъби бяха почервенели, заради кървящите му венци.
Запис седемдесет и четвърти
Най-големите момичета на госпожа Джонсън се разболяха и често прекарвам деня с нея, помагам й за по-малките деца, точно както Ребека помага на Сара. Не се чувствам като слугиня. Наближа времето, когато госпожа Джонсън ще роди, така че се нуждае от цялата ми помощ.
Освен това се държи мило с нас. Ако не беше тя, щяхме да гладуваме или да сме наченали царевицата, отделена за посев. Ако споделяме онова, което ни дава, може и да преживеем зимата. Когато свършим работа и децата се усмирят, сядаме в кухнята, където ми дава топла бира с подправки и парче сладкиш. Разпитва ме за миналото ми. Разказах й каквото можах, но тя знае, че не съм й казала всичко.
Тишината тегне над нас. На моменти и двете се чувстваме неловко, докато един ден тя не ме попита:
— Не си ми разказала всичко, нали, Мери?
Не мога да я излъжа. Тя е толкова добра, толкова мила, да я излъжа би било равносилно на грях.
— Не ме питайте.
Не мога да говоря за това, не и в този дом.
Все още чувам думите му: „Аз съм Негов наместник.“
„Врачка да се не оставя жива.“30, така съм го чувала да крещи от амвона.
— Мисля, че се досещам. Не винаги съм била това, което съм сега — помътнелите й очи се взряха дълбоко в моите и сякаш станаха по-тъмносини. — Когато бях на твоята възраст, бях много непослушна. Живеех с баба си. Така и не видях баща си, беше войник. Майка ми тръгна на път, за да го намери и никой никога повече не я видя. Израснах в страна, където бушуваше война. Много неща бяха недосегаеми за закона, а към тях пристъпваха хора, готови на всякакви злини, склонни да бръкнат в и без това размътените и кални води. Мисля, че познаваш хората, за които говоря. Дойдоха в града ни, за да изкоренят магьосничеството, поне така казваха. Всъщност единственото, от което се интересуваха, бяха парите — двадесетте сребърника, които градът щеше да им плати, за да го отърват от вещиците. По това време баба ми вече беше покойница. Благодаря на Бога, че я пощади, но наместо това те се нахвърлиха върху мен.
Докато говореше, нахлуха собствените ми спомени и накараха кръвта ми ту да пламва, ту да се смразява, да ме изпълва с гореща омраза и с леден страх.
— Преследваха ме като животно, завързаха ме и ме хвърлиха във воденичния яз, за да видят дали няма да се „нося“. Потънах. Бяха вързали ръцете и краката ми, не можех да достигна до повърхността, а дори и да успеех, щяха да ме обесят като вещица. Давех се. Гледах ги от дъното. Все още виждам лицата им през вълните на водата, която се завихряше над мен, изпълнени с очакване да се „понеса“.
После изведнъж повърхността се разтвори със силен плясък. Някой плуваше надолу към мен. Силни рамене ме обгърнаха и ме изтеглиха нагоре. Той беше млад свещеник, на път към първата си енория. Последвал врявата и виковете и когато ги видял какво правят, се гмурнал, за да ме върне за Господ. Разобличи откривателя на вещици и хората му като мошеници, които се интересуват само от парите, а не от избавлението на душите. Там, на място, прогони от мен демоните заедно с доста вода от дробовете ми — при спомена за това се усмихна, а устните й горчиво се свиха, сякаш животът не бе успял да й даде радостта и надеждата, обещани й в онзи миг. — Него ден ме покръсти, там, край воденичния яз, както и още неколцина. А когато си тръгна, аз го последвах.
— Той те е спасил?
— Точно така. Дължа му живота си. Заклех се да му бъда добра съпруга и да водя благочестив живот. Така и сторих. Прекланям глава в знак на покорство и се моля. Родих му деца — стисна ръцете ми. — Промених се. Ти можеш да сториш същото.
— А ако не мога? — Въпросът изрекох шепнешком.
Тя погледна встрани и дръпна ръцете си.
— Тогава нека Бог се смили над теб.
— Ще се опитам, госпожо Джонсън. Наистина ще се опитам.
Казах й това, което очакваше да чуе, защото беше добра и исках да й доставя удоволствие. Не можех да изрека онова, което чувствах истински: ако трябваше да избирам между нейния живот и удавяне, щях да избера последното.
Запис седемдесет и пети
Видях вълчицата. Бях в началото на гората и търсех ядки, които катериците са пропуснали. Някои са се спаружили и са лоши на вкус, но могат да бъдат смлени с жълъди за брашно, а орехите са вкусни във всякакъв вид. Разчистих снега и ровех наоколо, когато усетих, че кожата ми настръхва. Огледах се. Очаквах да видя Джейбърд и се чудех откъде се е взел, но тогава я видях — на няколко метра от мен. Приличаше на куче, но по-голяма, със сива, сивкаво-кафява козина, с бяло по врата, където се сгъстяваше и образуваше рошава грива. По гърба й преминаваше черна линия. Беше се опряла на широките си предни лапи. Тялото й около гърдите и плешките беше масивно. Хълбоците й се движеха навън-навътре с ритъма на дробовете. Тялото изтъняваше и завършваше със стройни задни лапи и тесни бутове. Дишаше тежко, дъхът й излизаше на бели облачета в студения въздух, а червеният й език висеше между дългите бели зъби. Очите й бяха златисти. Гледахме се една друга.
Не се страхувах. Просто исках да се махне. Коремът й е хлътнал от глад, а край гората са заложили капани с месо за примамка.
За известно време и двете не помръднахме, после тя сякаш дочу посланието ми. Обърна се, скочи и тъмната й фигура изчезна в гъстата тъмнина на гората.
Запис седемдесет и шести
(февруари, 1660)
Госпожа Джонсън е мъртва. Умря миналата седмица. Втората седмица на февруари. Умря по време на раждането.
— Тя не е трябвало да забременява отново. Това може да я убие — Марта го повтаря през цялото време, каза го и докато бързаше към стаята на родилката, но се огледа през рамо, да не би някой да я е чул. Могат да приемат думите й за зложелание, акушерката трябва да бъде внимателна.
С Марта отидохме заедно за израждането. Госпожа Джонсън дълго се мъчи, беше на ръба на изтощението и изнемогата. Раждането продължи ден и половина. Тазът й е тесен, въпреки многото деца, които е родила, а и тя няма повече сила да се напъва. Бебето най-сетне се роди. Беше голямо и пъпната връв бе омотана около врата му. Трябваше внимателно да я отвия. Прерязах я и го подадох на Марта, която само го погледна и го покри с едно парче плат.
Взря се в майката, която лежеше като мъртва и се обърна с посивяло и изпито лице.
— Боя се, че ще ги погребат заедно.
Марта опита всичко, което бе по възможностите й, но не успя да я спаси. Госпожа Джонсън бе накрая на силите си и бавно умираше пред очите ни. Събуди се само веднъж и поиска да види бебето. В отговор
