големите и нежни като пух снежинки. Падат бавно и грациозно, по една, по две. Извиках на Марта, за да ги види. Тя се втурна да разбере за какво е цялата тази врява, бършейки ръце в престилката.
Гледаме към небето, снежинките се въртят и падат все по-бързо и все по-бързо.
— Дядо Господ пак изтупва юргана си — каза тя и бързо и потайно погледна през рамо. Тук не се гледа с добро око на подобни суеверия, а Марта се страхува, дори и когато няма никой наоколо.
В късния следобед снегът се превърна в плътна, въртяща се, сиво-бяла завеса, през която човек виждаше едва на няколко крачки. Натрупва бързо, а все още няма и следа от Джон, Джона и Тобайъс. Ребека идва да пита дали сме ги виждали. Влитат снежинки, Марта снове до вратата и обратно, като подплашена стара кокошка. Гледа с безпокойство навън и се бои, че те може да са се загубили, да са паднали в някоя пряспа или да им се е случило нещо лошо. Казах й, че не вали толкова отдавна, за да имат подобни премеждия, но тя няма да се успокои, докато мъжете й не се върнат живи и здрави у дома.
Тобайъс и Джона вървят с мъка по побелялата пътека, придържат шапките си и примигват срещу снега, който вятърът навява в лицата им. Животните също са почти покрити със сняг, който ги покрива като втора кожа. Ребека попита за баща си. Навън е и търси овцете. Трябва да ги открие и да ги вкара в кошарата! Ако ги оставят навън, ще изчезнат в преспите, защото снегът продължава да трупа.
Оставят ни, за да оправят животните в обора. А после ще трябва да се върнат и да помогнат на Джон Ривърс.
Запис шестдесет и пети
Овцете са глупави създания. Ако ги няма кучетата, да ги наглеждат, ще се пръснат, а да ги събере човек отново си е доста работа. Прибраха повечето, а на следващата сутрин откриха две полуизядени. Кръвта им аленееше по пресния сняг.
Запис шестдесет и шести
В молитвения дом няма отопление. От ноздрите ни излиза пара и се издига нагоре, покрива с тънък леден пласт стените и замъглява студения въздух.
Всичките ни крайници бяха изгубили своята чувствителност, а носовете и бузите ни бяха вдървени. Отец Джонсън избра за тема на своята проповед овцата:
— „Всички ние блуждаехме като овци…“22
От всички Божии създания най-много мразя да ме сравняват с овцата.
— „Като овци ги затварят в преизподнята; смъртта ще ги пасе…“23
— „Ония, които са между вас презвитери, моля аз…“24
Погледна към първите редици, където седяха облечените в черно, застинали и неподвижни, сякаш издялани от въглища, старейшини.
— „Пасете Божието стадо… и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата.“25
— „Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите…“26
Погледът му се премести към задните редици и встрани, където седяха децата — момчета с бащите си, момичета с майките си. Никак няма да им е трудно да следват повелята. За неподчинение и инат са предвидени сурови наказания.
— „А всички, като се покорявате един другиму, облечете се в смиреномъдрие, защото Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“27
Огледа всички ни с присвити очи.
— „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.“28
Окото му се впиваше в нас също тъй безмилостно, както и това от амвона.
Запис шестдесет и седми
(декември, 1659)
Зимата ни обсади. Снегът е натрупал до стрехите, а всеки следващ ден е по-студен от предишния. Светът отвън е потънал в оттенъци на сивото, черното и бялото. Затворени сме в къщата, излизаме само колкото да изминем няколкото метра между нас и дома на Марта.
С наближаването на Коледа дните стават все по-къси, но тук не празнуваме Коледа. За нас това ще е поредният работен ден като всеки друг, изключение се прави само, ако Коледа се падне в неделя.
С Ребека често ходим у съседите. Аз — за да видя Марта, а тя — Тобайъс. Те седят в един ъгъл и си шепнат. Стаята е ужасно студена извън кръга на огъня, но те по-скоро биха замръзнали, отколкото да напуснат уединението си, което тъмнината им предоставя. От Марта се очаква да играе ролята на възрастната жена, придружаваща младото момиче, но тя е благосклонна към влюбените, които искат да останат насаме. Ребека често придружава Тобайъс, когато отива да нагледа животните в обора до къщата.
Двете с Марта шием сватбено покривало за леглото им. Парчетата са от онези, които Марта е натрупала с годините. Тобайъс й скова рамка, а Марта поиска вълна от онези, които имат овце и я прибави към другата, която е събирала от трънаците и храстите. Помогнах й да я изпере и разчепка, за да приготвим пълнежа на покривалото. Което не ни достига, ще допълним от стари одеала, парцали, ризи и скъсани и износени чорапи.
Канавата е прикрепена към рамката, пълнежът — поставен върху й, а лицето — над другите два пласта. Марта отбелязва по лицето местата за пришиване. Тя избира мотивите, очертава ги с креда: рози, като онези, които растели в градината й, жълъди и дъбови листа от гората край селото, целувки за истинската любов, сърца — за брака, и раковини и спирали, които се извиват и извиват, но никога не се затварят. Започнахме от средата и се движим навън, ръбът ще представлява лоза, която се вие от всички страни, тя не трябва да се прекъсва, защото символизира дълъг живот.
На Ребека не й е позволено да помага. А тя се смее и казва, че ще стори същото за мен, когато е на преклонна възраст. Дразни ме. Напоследък се промени, вече не е срамежлива и свита, напротив усмихва се, и дори се смее, бузите й горят, а очите й блестят. Сякаш е друг човек.
Запис шестдесет и осми
(януари, 1660)
Януари е, а студът става още по-жесток и води до по-големи страдания. И в Англия премръзвахме зиме, но тук студът така може да изпохапе пръстите и крайниците, че да загният. Освен обикновената кашлица и хрема, се появи и някаква болест на белите дробове, от която човек храчи кръв. Джона беше толкова зает да посещава болните и да раздава лекове, че най-накрая и той легна болен.
Болестта е взела своята дан сред паството. Тази седмица хората в молитвения дом са още по-малко. Елиас Корнуел също го няма и отец Джонсън ще проповядва сам. Няма ги и съпругата му с половината деца.
След службата извикаха Марта при отец Джонсън.
— Вие ще се грижите за съпругата ми.
— Болна ли е? — разтревожи се Марта. Госпожа Джонсън е в напреднала бременност.
— Не става дума за нея. Някои от децата не са добре.
— Какво им има?
Отец Джонсън я изгледа с недоумение, сякаш детските болежки не го засягаха.
— Вие трябва да разберете това.
— Добре, но какви са симптомите? Имат ли треска? Кашлят ли?
— Да, кашлят. И то толкова силно, че не можем да спим. Не мога да мисля. Искам да спрете това.
— Ще сторя, каквото е по силите ми. Мери… — обърна се към мен Марта, за да ми каже да й донеса кошницата.
