Запис осемдесет и четвърти
Тобайъс и Ребека се ожениха. Върнах се при Марта. Тобайъс се премести в стаята, която обитавах досега, за да живее с Ребека. Той има своя собствена земя и ще построи къща на нея. Но докато я завърши, ще живеят при майка й и баща й, в малката стая в задната част на къщата. С Марта помогнахме на Сара да я подготви. Покривалото изглежда прекрасно върху брачното ложе.
Всъщност много хора, дошли на сватбеното тържество, се възхитиха от покривалото и помолиха Марта да ушие и за тях. Тя смята, че може да изкара пари от това, особено ако й помагам, но почти не й е останал плат, а няма и средства за още. Трябва да го купи от Салем.
Градът избягва връзките с външния свят, а и пролетното топене на снеговете разкаля съществуващите пътища. Въпреки това, щом обстоятелствата позволят, Тобайъс ще вземе една кола и ще отиде на пазар в Салем. Цяла зима прави маси, столове, дъги за бъчви. Ще ги замени срещу платове, гвоздеи, семена, ключалки, панти, все неща от които имаме нужда, но не можем да си направим. Ще ги докара и ще ги продаде. Винаги е работил усилено, но сега работи още повече. Пълен е с планове и идеи за правене на пари. Твърдо е решен да направи живота на Ребека и детето хубав.
Запис осемдесет и пети
(навечерието на първи май, 1660)
Не всички се радват на брака на Ребека и Тобайъс. Тази неделя отец Джонсън се мръщеше от амвона, а проповедта му бе по-мрачна, откогато и да било. Дебора Вейн споделя гнева му. Лошото й настроение се споделя от сестра й Хана и приятелките й Сара Гарнър и Елизабет Денинг. Мръщят ни се в църквата и веднага започват да си шепнат, когато ни видят заедно с Ребека. Смятах ги за безобидни, за досадни дразнители като комарите през лятото, докато една сутрин не ги срещнах на връщане от гората. Носят кошници с цветя, които растат наоколо. Дърветата са обвити в зелено, а земята под тях застлана с цветове. Кошниците им преливат от пролетни цветя: крехки рози, диви орхидеи, лилии и разцъфнали клонки лобелия. Под тях съзрях съвсем различни растения: пурпурните цветове на самакитката, нещо, което много прилича на бучиниш, някакви силно миризливи плевели с месести листа и някакъв див вид змийски лапад, който изобщо не прилича на цвете.
— На къде си тръгнала? Към гората? — попита Дебора, уж невинно, докато другите се подхилкваха.
— Да — носех кошница и лопатка. — Ще се срещна с Джона. Заедно ще събираме растения. Казва, че градината се нуждае от оживяване.
Посрещнаха думите ми с открит смях.
— Не ходиш в гората, за да береш цветя — изсъска ми Сара Гарнър.
— И не с господин Морз — допълни Елизабет Денинг.
— Нима? И какво правя там тогава?
— Ние знаем — Дебора погледна останалите, които престорено се усмихваха, а в очите им имаше притворство.
— Ние знаем — повториха всички заедно.
— Така ли? И какво по-точно?
— Че не ходиш само за това — шепнейки тайнствено, Дебора се наклони към мен, а ръката прикриваше устните й. — Знаем!
— Какво знаете?
— Че говориш с животните. Привеждаш дърветата с волята си. Викаш духове. Срещаш се с индианците. Танцуваш гола! — изсъска тя последното, а после избухна в смях. — Видяхте ли! Тя се изчерви!
Другите се присъединиха към смеха й.
— Кой не би се изчервил! — Започвах да се ядосвам. — Подобни предположения са неприлични!
— Ти се изчерви от чувство за вина. Знаем какво правиш — Дебора произнася отчетливо всяка дума и размахва пръст срещу ми. — Омагьосваш хората. Не се притеснявай — погледна останалите. — Никому няма да кажем. Не и ако ни обещаеш да ни помогнеш.
— Да ви помогна? Как? — Опитвах се да запазя спокойствието в гласа си, но по цялото ми тяло бе избила пот. Думите им ме изпълниха със страх.
— Не се преструвай, че не знаеш. Знаем какво можеш да правиш. Днес е навечерието на първи май — знаменателна нощ за вещиците — очите й отново станаха лукави. — Нощ, в която можеш да виждаш разни неща.
— Като бъдещия си съпруг, например — допълни Хана. — Да го омагьосаш, ако имаш дарба! — Тя почти изпищя последното, а приличното й на невестулка лице се сви от вълнение. — Именно с тази си дарба можеш да ни помогнеш.
— Не мога. Нямам дарбата, за която говорите.
— Знаем, че я имаш — усмихна се Дебора. — Направи го за Ребека, можеш да го направиш и за нас.
— Моля?
— Ребека и Тобайъс. Направи магия, за да го свържеш с нея. Любовна магия — кикотеха се другите. — Това беше твое дело.
— Между тях определено има магия — опитах се да се засмея. — Но не е мое дело.
— Не се опитвай да ни измамиш. Ти й осигури Тобайъс. Той не би я избрал, нима има за какво? Тя е грозна. Дори накара отец Джонсън да я хареса и да не ме пожелае! — Очите й се свиха. — И вероятно го искаш за себе си!
— Аз и отец Джонсън! — Нямаше как да не се разсмея. — Сега съм сигурна, че бълнувате!
— Елиас Корнуел, тогава! — избухна Сара Гарнър. — Всички знаят, че не иска да чуе лоша дума за теб и те тачи повече от всички други!
— Това може да е вярно, но не съм сторила нищо, за да го насърча.
— Напротив! — Изсъска Дебора Вейн.
— Не съм! — Поклатих глава. — Ти си луда. Всички сте…
Това ли било. Сара Гарнър иска Елиас Корнуел за себе си. Тя е висока и бледа, с дълго, слабо лице. Ще са си лика-прилика, но няма да помогна нито на нея, нито на другите. Всичко са обмислили предварително. Дебора иска отец Джонсън, Елизабет Денинг — Джосая Кромптън. Искат да направя магия, за да им подсигуря тези мъже за съпрузи.
— Ами ти? — Погалих Хана под малката й остра брадичка. — Не си ли твърде малка да си избираш любим?
Усмихвах се, като все още се опитвах да изкарам всичко на шега. Тя няма още десет години.
— Не съм твърде малка — усмихна ми се тя, оголвайки разделените си остри зъбки. — Аз искам Тобайъс — и изфъфли края на името му. — Искам да прокълна Ребека. Да направя кукла и да забия игли в нея.
— Ребека ми е приятелка — хванах по-здраво брадичката й. — Само да се опитате да сторите нещо на нея или на детето й…
— Пусни ме! — Дръпна се тя. — Дебора, тя ми причинява болка!
— Ще сторя много повече от това, ако не внимавате — изгледах ги всичките. — Няма да ви помогна. И ви съветвам да оставите хората на спокойствие.
Върнах се вкъщи, опитвайки се да приема думите им за момичешка злоба и непокорство. Те отминаха с кошници, пълни с цветя за майските венци, но подобни неща са забранени тук. Ами билките, които са под цветовете на дъното на кошниците? Това бяха билки за отровни отвари. Подозирам какво са си наумили и това ме ужасява, смразява кръвта ми и прави сърцето ми по-тежко от камък.
