иска, пак добре. Съжалявам за дядо — добави.
— Да. — Пльок, още един охлюв се озова в кофата. — Вие двамата с Том трябва да ходите да го виждате от време на време. — Усети, че сълзите й напират, докато го казваше.
— Знам — отвърна Ден.
Глава 22
В деня преди операцията на баща им Ив и Джейни бяха с него и се опитваха да не се паникьосват, че изглежда зле — слаб, уморен, лицето му прежълтяло както никога досега.
Следобед слънцето се показа иззад облаците, затова извадиха шезлонги и едно кресло навън на поляната и седнаха с него, за да пият чай. Ив оглеждаше градината: една от онези строги провинциални градини с грижливо окосена поляна, рози, различни храсти и лехи с цветя, разположени само отстрани.
— Децата ми — чу тя Джейни да се оплаква. — Сигурно ще прекарат целия уикенд в хола, на пуснати завеси, ще гледат телевизия и ще се тъпчат с царевичен чипс със сирене.
— Това е период — успокои я Ив. — След някой и друг месец ще започнат да ядат само органична храна и ще станат заклети вегетарианци, ще обещават пред всеки, че „никога повече няма да вкусят жертва на мъчение“ или да се вържат на „тази лицемерна експлоатация на масите, която правителството прокарва чак в домовете ни“.
При тези думи Джейни изсумтя.
— Вечер не мога да ги накарам да си легнат, а сутрин да станат.
— Това вече е нормално — усмихна й се Ив. — Всички тийнейджъри имат право да си поспиват, поне така е според Женевската конвенция, или нещо подобно. Том ще преживее страхотен шок, когато бебето… — Премълча останалата част от изречението. Баща й не знаеше всичко, а тя нямаше никакво намерение да му го съобщава точно сега. И без това не му беше добре.
Обърна се към Джейни и положи пръст на устните си, за да й подскаже да мълчи, но бащай като че ли не бе чул.
— Ана много ми напомня за майка ви — каза най-неочаквано той и вдигна поглед от вестника. — Същата руса главица, също толкова сериозна. Опитва се да командва и е задълбочена. — Усмихна се на Ив. — Елси щеше да я хареса.
Баща й може би нямаше да доживее да види как Ана расте. Тази мисъл надигна глава — грозна, болезнена, и тримата усетиха, че ги задушава.
В четири сестрите го откараха в болницата и му помогнаха да се настани, за да прекара там нощта преди операцията. Поседяха малко в ревеноворозовото отделение, без да обръщат внимание на чая в кафяви пластмасови чашки, и се опитаха да си приказват весело.
Щом се върнаха в къщата, Ив и Джейни се заеха да вършат нещо, за да не мислят: почистиха шкафовете в кухнята, изгладиха. Бяха напълнили хладилника с храна, но решиха да излязат да похапнат навън, защото така щяха да променят обстановката.
Същата вечер, когато Ив си легна, в мислите й бяха хората, които обичаше, както и безспорният факт, че един ден ще трябва да се сбогува с всички тях.
Мисълта й се стори непоносима. Докато лежеше в тъмното, не можеше да отблъсне най-ужасния си страх, че някое от децата й ще почине преди нея. Имаше четири. Шансът това да се случи беше четири пъти по-голям. Обикновено успяваше да потиска тази мисъл, да тя отблъсква, но тази вечер тя заплашваше да не я остави на мира. Но пък, от друга страна, предполагаше тя, това бе животът, винаги знаеш, че смъртта дебне. Не можеш да й затвориш очите нито с хубава къща, нито с модерна кола, нито с усета си към красивото…
— Господи, май съм в средата на будистка проповед. — Вглеждаше се в тавана и очакваше да види призрак, седнал в положение лотос. Бе прочела прекалено много наръчници по йога, но й се искаше да намери единение с вселената, да предизвика добрата карма, да погледне напред към прераждането и тям подобните.
Дали нямаше някой курс по тези въпроси, на който да се запише? Може дори да убеди Джен да ходи с нея. А пък коя ли вечер ще може да отдели? И кой ще гледа децата?
Затова никога няма да мога да медитирам, камо ли да заспя — каза си тя. Време бе да стане и да си свари чай от лайка. Само че… Само че беше в къщата на баща си… и тук такива неща нямаше. Отникъде нямаше помощ.
На сутринта стана ясно, че Джейни също е будувала през голямата част от нощта. Беше бледа, с кръгове от умора под очите.
— Добре ли си? — попита я Ив, докато препичаха хляб и правеха бъркани яйца в кухнята.
— Аха… — Джейни с усилие успя да сдържи сълзите си. — Добре съм. Мислех си… — след това продължи шепнешком. — Много се страхувам за него.
— Знам… — Ив я прегърна. — Знам.
Денят се влачеше невъзможно бавно, докато най-сетне дойде време да го посетят след операцията. Той бе по-зле, отколкото предполагаха — бе в полусъзнание, подпрян в чисто бялото легло в малка стая в страничен коридор, към двете му ръце бяха прикрепени системи, помпа за обезболяване, а под завивката, се подаваше друга тръбичка, която Ив чак след малко се сети, че е катетър.
На пръв пъти заприлича на умиращ. Щом го видя, усети как сълзите напират и опипом намери стола до леглото му. Джейни сложи ръка на рамото й и каза нещо успокоително, нещо незначително и банално като за болен, а Ив долови шума на системата: кап-кап, кап-кап на морфиновата помпа и скърцащ звук, пауза, отново стържещ звук, който бе от дишането на баща й. Приближи стола до леглото и взе ръката му в своята. Беше топла и много суха, като хартия. Докато я галеше, се замисли, че не бе правила това десетки години. Не бе държала ръката му, откакто бе малко момиченце.
— Как си? — чу гласа си и усети, че гърлото я боли от усилието да проговори.
Всичко, за което си бе мислила, че ще му каже, как всеки от тях е обичал другия по свой начин, колко съжалява, че не са били по-прями… не каза нищо от това.
— Добре ли си, татко? — успя да изрече едва.
Все още не можеше да се каже какъв е резултатът от операцията, защото лекарят по случая не бе на смяна, затова нощният персонал ги посъветва да се обадят и да попитат сутринта.
След като вечеряха смълчани на масата в кухнята, Джейни отиде да се къпе, за да си легне рано. На Ив й се стори, че я чува да плаче в стаята и се зачуди дали да не влезе и да я успокои, но спомените от детството бяха прекалено силни.
Бяха загубили единия от родителите си и знаеха какво е. Скръбта, дрехите и вещите се слагат в кашони, снимките, превърнали се изведнъж в нещо много ценно, без да са вече част от живата действителност, неловкостта, обзела приятели и роднини по време на погребението, а и след това… Може би този път нямаше да е чак толкова трудно? Майка им бе починала една януарска сутрин, на четирийсет, след глупава и най-обикновена катастрофа с кола. Заледен участък на междуселски път, не бе имало друга кола. Бе медицинска сестра и пътуваше, за да може да посещава пациентите си, бе забравила да си сложи предпазния колан, и когато колата поднесла и се ударила в дърво, тя бе убита на място.
Нищо толкова смайващо и ужасно нямаше да се случи в живота на Ив, Джейни и баща им, никога.
Трябваха им седмици — дори месеци — за да осъзнаят какво е станало. През първия ден те си играха на кукли и се кискаха и всичко им се бе сторило странно възбуждащо. Нямаше да ходят на училище! Хората не спираха да идват със сладки и подаръци. Беше като Коледа. По-късно започна да им става мъчно за мама и едва тогава разбраха, че тя няма да се върне. Криеха се в нейната половина на гардероба, заравяха лица в кожените й палта и меките сака, вдъхваха аромата на парфюма, който все още се усещаше, плачеха и я молеха да се върне.
Ив се опита да се заеме с обичайните за всяка вечер задължения. Поразтреби, поговори и с четирите си деца по телефона, което й отне почти цял час, заведе Харди на разходка, след това излезе в градината, огледа розите на последната светлина, след това окоси края на поляната, въпреки че тревата едва ли бе пораснала повече от няколко милиметра.
