Върна се в къщата, все още неспокойна, без да усеща умора, и седна с кръстосани крака в средата на бежовия килим в хола и се зае с упражнения за релаксация.
Мина енергичните поздрави към слънцето, горе, долу, докосна килима с брадичка, прилепила длани пред себе си. Изпълни поредицата няколко пъти, докато се усети по-лека и отпусната.
След това поза Котка: изпъна гръбнака и изпусна въздуха си.
— Всичко, което имаме, е настоящето — чу тя гласа на Пийт и неговата интонация. След това зае поза Куче и усети тежестта на тялото си върху ръцете. Така се разтягаха тазът, гърбът, ребрата, раменете и тя започваше да вдишва и да издишва.
— Отпусни се… освободи се от напрежението, освободи се от гнева, освободи се от притесненията. Освободи се. В живота няма нищо, за което да се захванеш, всичко се променя и винаги е различно… — отново кармичният поглед на Пийт.
Само че тази вечер бе убедена в правотата на думите му. Нищо не беше вечно… майка й, Денис, Джозеф… всички си бяха отишли. Баща й си отиваше… децата, те растяха и се отдалечаваха от нея с всеки изминал ден. О, Боже, тя се сви като дете и сведе глава между коленете. Това бе толкова потискащо.
Какво ще й липсва от баща й? Незадоволителните разговори, когато никой от тях не умееше да се изрази както трябва? Пътуванията през уикенда до тази потискаща къща, където всичко бе толкова прибрано, толкова ценно, че децата й не смееха да се отпуснат от страх, че могат да счупят или да развалят нещо.
Стана й жал за него. Той никога не се бе чувствал особено щастлив, никога не намери нова любов, нито стана близък с децата си. Искрено го съжаляваше, че бе живял толкова внимателно подреден и контролиран живот. Бе държал всички на една ръка разстояние. Но какво щеше да й липсва? Все още не знаеше. Миналото, може би? Детството?
Тя се отпусна и легна по гръб няколко минути преди да се изправи и да заеме стегнатата поза Воин. Беше силна. Беше във форма. Силно изпънати ръце, едното коляно присвито, другият крак стабилно стъпил. Разсея се, когато видя Джейни да надзърта.
— Какво правиш? — попита Джейни.
— Позите си… Не мога да заспя. Помага ми.
— Медитираш ли? — Джейни влезе в стаята и седна на дивана.
— Понякога. Само че аз не съм много добра… винаги ми минава през ума дали не съм включила пералнята… или какво има за вечеря… нали се сещаш… все някоя мисъл ми бръмчи из главата.
— Да — съгласи се Джейни. — Наистина бръмчат. Знам, че е така.
Последва кратко мълчание, докато Джейни не изхлипа:
— Страхувам се, че татко ще умре.
— Знам… и мен ме е страх. — Ив седна до нея на канапето.
Глава 23
Ив влезе в кухнята на баща си тъкмо когато Джейни се обаждаше.
— Какво?… Какво? — повтори Джейни, — Сигурен ли си? — попита тя с усмивка, която озари цялото й лице. — Сигурни ли са? Ами… Направо невероятно! Това е чудесно! Не знам какво друго да кажа. Да… Да… До петък… Добре.
Ив застана до нея и протегна врат в опит да чуе какво казват от другата страна, да разбере какво е толкова хубаво, обнадеждена, че новините са добри. Най-сетно Джейни затвори и се обърна към нея.
— Обади се татко.
— Да?
— Извадили са тумор колкото грейпфрут от стомаха му и е бил доброкачествен. Ще се оправи. — Джейни преповтаряше думите, но очевидно все още не можеше напълно да повярва.
— Колкото грейпфрут ли? — повтори Ив. Нищо чудно, че му е било толкова зле.
— И знаеш ли какво каза той? — Джейни я гледаше като зашеметена. Беше се подпряла на плота, за да не падне. — Той ми каза: „Вече съм на седемдесет и две и моят час ще удари скоро… само че няма да е днес, Джейни.“ След това се разсмя, ама наистина ти казвам, че се разсмя. Стори ми се малко странно… никак не беше типично за него.
— Боже Господи — възкликна Ив. — Не мога да повярвам… доброкачествен, колкото грейпфрут. — Не можеше да повярва на истината след цялото притеснение, което изпитаха. — Значи вече се чувства по- добре? — попита.
— Да… Обади се, поприказва. Все още е на легло, но вчера си мислех, че никога повече няма да говоря с него.
За момент и двете замълчаха. Денят щеше да дойде. Но както той сам им беше казал, този ден нямаше да е днес.
— Да излезем и да празнуваме? — предложи Ив.
— Не знам… не знам дали ще имам сили. Наистина се чувствам много странно. — Джейни бършеше очи.
— Хайде, да отидем да му купим подарък — подкани я Ив. — След като времето за посещения свърши, ще излезем да вечеряме навън, ще пием вино колкото можем и сигурно ще се почувстваме по-добре.
Баща им остана очарован от подаръка: мини сиди плейър със слушалки и компактдискове с джаз, които да слуша, докато лежи.
Все още бе по пижама, блед и изтощен, но въпреки това очите му блестяха по непознат и за двете начин.
— Какво му става? — обърна се Джейни към Ив, когато се настаниха в една приятна кръчма, за да похапнат.
— Нямам представа какъв е медицинският термин, но мога да ти кажа, че са изрязали много повече от един грейпфрут.
Джейни бе възмутена.
— Лини! — възкликна укорително, но сетне се разсмя.
— Ти сама го видя! — каза Ив и се нахвърли върху храната с апетит, който не се бе проявявал от дни. — Това за него може да е началото на нов живот. Може би му остават още десет години, през които да реши да направи нещо интересно. Преживяното със сигурност е най-доброто напомняне, че трябва да се радва на всеки ден.
— Може и да си права.
Въобразяваше ли си, или Джейни наистина изглеждаше умислена? Беше си мислила, че тревогите и несигурността на Джейни са предизвикани от притеснение за баща й, но сега вече започваше да се чуди какво не е наред в живота на сестра й. Знаеше, че няма смисъл да пита направо. При Джейни бе най-добре да се изчака тя сама да каже каквото я гризе отвътре.
— Защо не си останеш у дома следващата седмица? Аз ще дойда с децата и ще се грижа за татко? — предложи Ив.
— Не, не. Не ставай глупава. На него му трябват много грижи.
Само че, когато го пуснаха от болницата, баща им бе учудващо добре. Трябваше някой да му помага, за да се разхожда из къщата, но можеше да сяда сам, да говори, да се храни почти нормално. А Ив се оказа права, че нещо у баща им се е променило. Бе по-оптимистично настроен, по-нащрек… интересуваше от всичко много повече от когато и да е преди.
Свидетелство, че той е по-добре, стана случаят, когато Роби извърши престъпление, което преди операцията баща й никога не би простил.
След закуска в неделя Ив и Джейни се втурнаха към една стая в къщата на баща им, заради крясъците на Ана.
— Роби! Роби! Недей! — пищеше тя.
Ив прескачаше по две стъпала, за да стигне по-бързо.
— Мамо! Мислех, че е при теб! — изкрещя Ана, когато Ив се показа на вратата.
Зад нея дотича Джейни.
