Джозеф чуваше само как кръвта пулсира в ушите му, когато бе на ръба. Бе се изкачил на върха на една планина и се прехвърляше от другата страна, за да се остави да падне стремглаво надолу.
— Свършвам… свършвам… Ив — въздишаше в ухото й той.
— Дааа — извика в екстаз тя.
— Господи… представа нямаш. — Искаше му се да й каже колко е хубаво да усети, че отново свършва. Последният път бе толкова отдавна. Да усетиш напъна и облекчението! — О, Боже — успя да изрече едвам. Все още не му се искаше да отваря очи. Земята се въртеше и той се връщаше бавно на нея.
Облегна се на смачканите грахови стебла и си каза, че сигурно е изцапал новия си костюм така, че нямаше да може да го изчисти, но пък, по дяволите, на кого му пукаше?
— Ей, прекрасни — прошепна Ив и той отвори очи към усмихнатото лице, притиснато към неговото.
— И ти свърши, нали? — попита.
— О, да — кимна тя. — Но сексът не е всичко, както знаеш. — Тих смях отекна в гърлото й.
— Не, но е много добро начало.
— Как ще се справим? Мислил ли си по този въпрос? — попита.
— Казвам сбогом на Манчестър и се местя при теб — отвърна той.
Ив поклати глава.
— Не става ли?
— Нали ще вървим напред, не назад? — напомни му.
— Всичко е наред, аз съм нов човек. Ще ходя на работа с колело, ще рециклирам всичко, ще спестявам пари… — изброи на пръсти.
— Шшш — ухили му се Ив. — Глупчо. Разбира се, че ще го правиш. Само че не можем да живеем тук. Прекалено тясно е.
Изведнъж всичко й се стори лесно. Тя щеше да престане да се съпротивлява на всичко и просто да позволи на събитията да следват едно след друго. Щеше да направи промени. Щеше да приеме повишението в службата, което й предложиха само преди два дни, щеше да продаде апартамента и градината и може би четиримата щяха да се преместят в голямата къща на ъгъла. Същата, покрай която минаваше всеки ден, и за която мечтаеше. Солидната, но неподдържана къща на площада, със счупени прозорци и огромна занемарена градина. Щяха да я оправят и да я превърнат в свой дом.
— Искаш ли заедно да купим къща? — попита го.
— Къща ли?
— Да. На ъгъла има една къща, само на три пресечки по-надолу. В момента изглежда ужасно, има огромна градина, пълна с буренак…
Забеляза пламъка в очите й.
— Скъпа къща ли? С голям заем? И ще трябва да се изкарват много пари?
Тя кимна.
— Това не те ли притеснява?
Тя поклати глава.
— Е, малко… Но сега имам теб. Ти ще ми помогнеш да изляза от релсите, в които се намирам, нали? Защото и двамата трябва да се променим, поне малко.
— Облечи си халата, преди да си замръзнала — каза Джозеф и я целуна по устните.
Ив завърза халата, след това се обърна към него и хвана лицето му с ръце, а сетне погали тъмните му вежди.
— Дали ще се получи? Не може ли да си остане хубаво, както едно време?
— Обичам те — каза той. — Ще бъде дори още по-хубаво, обещавам ти. Това е най-искреното ми желание. И не само на мен.
Бе прав. Ана щеше да бъде очарована от идеята, а сигурно и Роби.
— Джо, все още не бива да отговаряш на този въпрос, не, не казвай нищо. — Ив постави пръст на устните му, пое си дълбоко дъх и зададе въпроса, който до тази вечер я бе ужасявал. — Ще си помислиш ли дали да се ожениш за мен?
Той отмести пръста й настрани и по лицето му се разля щастлива усмивка.
— Да, да, да.
— Не ми отговаряй сега.
— Защо? Страхуваш ли се?
— Да!
— Лошо. Отговорът е да.
— Ама ти нали току-що приключи с годежа си?
— Знам, аз съм като тоалетна кабинка… чакам някой да ме заеме.
Тя се разсмя на думите му и усети как в гърдите й блика щастие, затова сподели:
— Толкова много харесвам роклята, с която бях днес, а няма къде да я облека.
— Това би било жалко. Затова трябва да се омъжиш за мен.
— Ще видим. — Знаеше, че отговорът е да, но просто не можеше да се насили да отговори с да.
— Това е много дъртофелски отговор.
— Дъртофелски значи? Че аз съм баба, което си е доста страшно, предупреждавам те още отсега.
— За мен не е страшно. — Той стисна ръцете й зад гърба и се приведе напред, за да прошепне в ухото й: — С отминаването на младостта, идва опитът. — От неговите уста прозвуча мръснишки.
Целунаха се отново, стиснали ръце, спираха, за да се посмеят и усмихнат един на друг. Точно така трябваше да приключат нещата за тях, по-точно да започнат. Едва сега го разбраха.
— Наистина ли сме отново заедно? Наистина ли? — попита той.
— Скъпи, аз не спя с кого да е — отвърна Ив.
— Скъпа, аз пък чух друго.
— Много ли ревнуваше от ветеринаря?
— Щом ме мерна, веднага подви опашка — пошегува се той. Засмя се на думите му и Джозеф я притегли, за да я целуне отново.
— Закълни ми се, че не правиш всичко това единствено защото ревнуваш — настоя тя.
— Кълна се. И двамата го правим, защото дъщеря ни го иска — пошегува се той.
— Знам — усмихна се тя. — Ние сме пионки в ръцете й. — След това се отдръпна от него и от стената, за да установи нанесените щети. — Горкичкият грах… напълно е смачкан.
— Ив, тук е много живописно, но е и много студено. Вече е крайно време да влезем вътре. Все още се каня да спя на канапето.
— Защо?
— Защото продаде леглото ни, а сегашното е прекалено малко и за двамата. Всъщност за спане може и да е малко, само че ние нямаме намерение да заспиваме веднага, нали?
— Правилно! Но все някога трябва да легнем да спим. Дори и ти.
— Когато днес заспя, ще спя до безкрай, затова ти ще трябва да направиш закуска на децата.
— Дадено, но първо искам няколко услуги.
— Ако направиш закуска, ще имаш каквито услуги пожелаеш.
Прегърнаха се и влязоха вътре, притиснати един до друг, прекалено погълнати от мига, за да забележат малкото личице, което ги наблюдаваше от прозореца.
Ана, събудила се от тихите им гласове и смях, бе вдигнала пердето, за да надникне навън и да види какво става. Остана удивена, когато забеляза родителите си да се целуват в градината.
Първата й мисъл бе, че това е някаква случайност, дължи се на моментно настроение… на носталгия, която ги е обзела. След това ги видя, че пристъпват към вратата, и също като тях се усмихна.
Онова изражение грееше по лицата и на двамата, позна го веднага, въпреки че го бе виждала на едно- единствено място: на видеокасетата, когато баща й подаряваше годежния пръстен на майка й.
— Виж ти! — прошепна Ана на себе си, значи може да има и хепиенд, или по-точно щастливо ново начало, ако вярваш и си имаш плоча с „Бамбуковата къща“.
Информация за текста
