— Благодаря — промълви Ив, прекалено развълнувана, за да каже каквото и да е друго.
— Дийпа? Бебето ще пие ли мляко от цицките ти? — по-любопитства Роби.
Най-сетне стана време да се приберат. Ив пренесе на ръце Роби до своята кола, а Джозеф отведе Ана до своята.
— Ще трябва да поспиш, преди да тръгнеш за Манчестър с колата, нали? И да пийнеш чаша чай, нещо такова — предложи Ив, когато се върнаха в апартамента, защото отчаяно копнееше да го задържи. Бяха преживели толкова много за един ден. Имаше нужда той да остане още малко.
— Може да се опъна за малко на канапето ти. Нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се. Аз обаче май няма да мога да заспя. Никога вече!
Сложиха Ана и Роби да си легнат както бяха с официалните дрехи и всеки забеляза как нежно другият целува децата и им се радва.
В кухнята той седна на масата и се загледа в нея, докато тя правеше чай, вече преоблякла се в избелялата рокля на цветя, русата й коса на розови кичури бе вдигната на хлабав безформен кок, лицето й бе почистено от размазания грим.
Ив сипа листа от двете метални кутии за чай, точно както той очакваше, заля ги с вряла вода и ги разбърка замислена. Джозеф усети болка, която позна, че е тъга по дома. Защото това бе неговият дом. Това бе мястото, къде трябваше да бъде, и това бе човекът, с когото трябваше да бъде. Чувството бе толкова силно, че трябваше да направи нещо по въпроса. Да каже нещо. Поне да опита. Нима щеше да има по-добър момент?
Тя донесе чайника с две дебели чаши.
— Том защо ти благодари за пръстена? — попита, преди той да бе казал й дума. — Да не си му дал пари назаем?
— Не… дадох му пръстена. Реших, че на Дийпа може да й хареса.
Ив се намръщи и зачака по-подробно обяснение.
— Беше на Мишел — продължи той.
— О! — Тя застина, чайникът сякаш увисна във въздуха.
— Ние се отказахме. Разделихме се… Не е нужно да ми съчувстваш — побърза да я предупреди. — Всичко стана по моя вина.
Мълчанието помежду им бе заредено с надежда. Ив не смееше да диша. Отново остави чайника.
— Май разбираш колко си обичал някого, когато всичко приключи — каза Джозеф и изведнъж някакво петно на покривката на масата привлече цялото му внимание и той започна да го драска с нокът. — А Мишел просто не я обичах достатъчно, за да се оженя за нея… Това, което се случи между нас с теб, все още ми се струва много важно и понякога се чудя дали ще успея да го преодолея… И дали изобщо искам да го преодолея.
Тя погледна към пода и очите й се спряха на карамелено-кафявите велурени обувки, които бе сложил под костюма. Кракът му играеше нагоре-надолу и при всяко помръдване виждаше чорапите му. Едва тогава Ив разбра какво бе искала да каже Джен. Сигурно бяха скъпи чорапи — на „Пол Смит“ или друга известна марка, — но въпреки това бяха на райе… а най-невероятното бе, че райето бе в алено и тюркоазено.
Вдигна поглед към него и се опита да прецени изражението му. Нямаше представа, че той призовава цялата си смелост, за да я попита:
— Ив? — Прочисти тихо гърлото си. — Хрумвало ли ти е някога… Искам да кажа, някога мислила ли си, че може би… заради децата… ние бихме могли…
Очите й не се откъсваха от неговите и за момент той се разколеба. Какво ли й се въртеше в главата? Нима щеше да направи огромна грешка? Огледа кухнята, за да открие някакъв знак. Докато се колебаеше, ръката й се премести към чашата с леко подрънкване и когато погледна, забеляза, че дори след толкова много време тя носи пръстена, който й бе дал. Платиненият пръстен със смарагд, пръстенът, с който го бе замерила на времето. Това сигурно означаваше нещо. Не можеше да бъде иначе. Добре, поеми си дълбоко дъх.
— Ив, все още съм влюбен в теб — прошепна едва доловимо.
Последва дълго мълчание.
— Ти разбираш ли, че вече съм баба? — попита най-сетне тя.
— Това няма значение. — Едва не се изсмя.
Ив остана загледана в него дълго, много дълго. Усети, че се страхува от следващите й думи.
— Наистина ли мислиш, че можем да го направим? — попита тя, наклонила глава на една страна. — Да върнем миналото? — Възможно ли бе той да знае колко много й се иска да върнат миналото?
— Не, не можем да върнем миналото. — Покри ръката й със своята. — Но може би ще успеем да продължим напред.
— Не знам дали мога да повярвам във всичко това отново.
— Вярвай поне малко. Рискувай.
„Ако не рискуваш, няма и да спечелиш, мамо“, прозвучаха думите на Том в главата й.
Погледна топлата ръка, стиснала нейната.
— Ами децата? — мислеше на глас тя. — Няма да понеса отново да ги нараня.
— Аз обичам децата, Ив — отвърна веднага Джозеф. — Не ги използвай като извинение да не опитаме отново.
Погледна лицето му — сериозно, искрено, открито, толкова прекрасно. Коя не би искала да се буди до това лице всеки ден до края на живота си?
— Това е грешка — заяви тя.
— Така ли? — Стори й се притеснен.
— Да. Определено трябваше да започнеш с целувка. Да ме накараш да се размекна с целувки и след това да минеш на приказките.
— Така ли трябваше да направя? — Лицето му се отпусна. — Добре… Нали правилно те разбрах? Да те целуна ли сега? Ще има ли смисъл?
— Аха, много ще бъде добре да ме целунеш сега.
Наведе се към нея и много леко я целуна по върха на носа.
— Толкова много ми липсваше — призна. — Всеки ден.
— И нощ — добави тя и се приближи, за да го целуне по устните, прегърна го и се остави в ръцете му, остави се да се влюби в него, да се влюби до полуда.
Вкусът му бе същият, какъвто го помнеше, мирисът му бе същият, усещането да бъде до него, и то бе същото, както в най-красивите мечти.
Целувката най-сетне прекъсна и двамата се погледнаха, съвсем отблизо, носовете им почти допрени. Огромни разширени зеници се вглеждаха в нея.
— Ела навън с мен — подкани го тя и го поведе за ръка през вратата на кухнята към градината.
И там, под най-високите палми, притиснати в решетката, по която се катереше грахът, те започнаха да се целуват отново. Отново и отново. Той бе съвършен. Ив прекара пръсти през косата му, притегли го до себе си, нетърпелива да почувства отново цялото вълшебство, което едно време съществуваше между тях. Как бе могла да живее без това? Как бе живяла без него?
Халатът й се свлече в краката и тя се опита да разкопчае копчетата на ризата му, бързаше, ближеше го и го целуваше по мекия солен врат, дърпаше ципа му и усети как той я обгръща с ръце.
Едва когато бе в нея, телата им притиснати едно до друго, докато се движеха напрегнато, тя се осмели до отвори очи.
— Всичко е наред — прошепна в ухото му. — Всичко е наред.
Говореше за нещо конкретно — че вече не ги очакваха изненади като бебетата, но това „всичко е наред“ се отнасяше и за другите неща. Бе необичайно и много познато, ново и напълно естествено да се люби отново с него. Нейният мъж. Лицето му бе притиснато до врата й. Той бе единственият. Познаваше този задъхан звук, който издаваше. Любовта на живота й. Ръцете му бяха на бедрата й и я движеха, докато не усети, че ще се пръсне на късчета под него, прилепила уста и нос в косата му. Точно така трябваше да бъде. Така умееше да си проправи път към него.
