Джейни се споглеждаха тайно и повдигаха една към друга вежди. Баща им се стараеше усилено да прикрие неодобрението си към този човек.
Ив реши, че е странно колко Денис и семейството му приличат на типични англичани. Той бе облечен в обичайния за сутрешни тържества костюм, а тя бе в рокля от зелена тафта, с шапка. А Ив си мислеше, че за почти две десетилетия отвъд океана поне малко ще заприличат на американци.
Дъщерите им бяха с дълбоки деколтета, разголили крака под пъстрите минирокли със сака. Изглеждаха предизвикателни, а когато се приближи да ги поздрави, усети аромата на чиста коса, пъпешов парфюм и удоволствието да бъдеш на четиринайсет и шестнайсет.
Най-сетне всички се настаниха и дойде моментът Дийпа да мине бавно и спокойно по пътеката към върха на хълма, хванала под ръка баща си, а Ана я следваше.
Ив си поемаше дълбоки глътки въздух, усмихна се и се опита да не плаче, когато ги видя заедно.
Бе на първия ред с Дени от едната страна, а Роби се гърчеше от другата, Джейни и семейството й до тях.
Джозеф бе на реда зад тях, а Ив си представи, че Денис и семейството му са доста по-назад.
Опита се да не откъсва очи от малкия си син и купчината дървени влакчета, докато Дийпа и Том изричаха общоприетите клетви, а след това произнесоха тези, които бяха измислили сами. Надяваше се Роби да я разсейва, за да успее да преживее церемонията. Но от време на време вдигаше поглед и забелязваше Дийпа, блесналите й очи, вдигнати към Том, озарени от щастие, и сълзите й отново бликваха.
Том държеше булката за ръката, не я изпускаше от поглед, докато изричаше:
— Ще те обичам и ценя, ще те уважавам, Дийпа — по най-добрия начин, на който съм способен, — а е очевидно, че невинаги ще бъде лесно.
Част от публиката се засмя, но той продължи най-искрено.
— Когато нещата не вървят добре, обещавам да си спомням днешния ден и как се чувствахме. — След това добави почти шепнешком: — Защото днес е съвършен ден и има достатъчно любов, която да ни стигне за цял живот.
Ив усети, че не може да се сдържа повече, и заплака колкото бе възможно по-тихо. Роби и влакчетата му се размазаха пред очите й. „Достатъчно любов, която да ни стигне за цял живот…“ Господи. Едва успяваше да си поеме въздух от усилие да потисне плача. Усети ръка на тръпнещото си рамо. И я стисна с всички сили. Нима тя някога бе имала любов, която да й стигне за цял живот? Мислите нахлуваха в главата й и си каза, че нещата няма да станат по-добри. Едва сега забеляза, че ръката бе на Джозеф, не на Дени, и това я накара да се разплаче още по-силно. Нима щеше до края на живота си да съжалява, че се бе разделила с него?
Дийпа изрече клетвите си след много прекъсване и бърсане на очи и най-сетне двамата се целунаха, като внимаваха да не притиснат розовото й коремче, сред всеобщо ръкопляскане и подвиквания. Ив ги наблюдаваше, Дийпа с лъскави сандали и яркорозово сари — бялата бухнала сатенена рокля бе върната в магазина — и Том с къса коса и костюм. И двамата, едва навършили двайсет, разбираха обвързването много по-добре от нея. Те не се бяха променили, но бяха успели да разберат, че трябва да се привържат един към друг и да направят компромиси, за да се срещнат по средата. Иначе единственият им шанс бе да се раздалечават.
Чантата й бе пълна с кърпички, така че бързо избърса сълзите и съумя да стане, да започне да ръкопляска и да се усмихне.
— Те ще се справят заедно, нали? — обади се Джозеф зад нея. Тя се обърна и му се усмихна.
— Да, ще се справят.
— Ти добре ли си? — попита той.
— Добре съм. Наистина — усмихна се Ив и откъсна поглед от него, за да се обърне.
И след това я поде шеметният вихър на сватбата… снимки, хвърляне на конфети, шумът на повече от сто гости, които поздравяваха, говореха и се веселяха. Сред шумотевицата Ив успя да хване Дийпа и Том сами.
— Плака, нали? — попита я Том и я прегърна. — Направо не си спряла.
— Да, скъпи, плаках. Беше толкова красиво.
— Виж ми пръстена! — Дийпа, прегърнала новия си съпруг, й го показа. — Само го погледни! Когато Том го извади от джоба си, за малко не получих удар! Не мога да го сложа на дебелия си пръст, но иначе е страхотен!
Ив погледна протегнатата ръка: три огромни диаманта бяха подредени на фина халка.
— Прелестен е — съгласи се тя… и изобщо не беше по джоба на Том.
— Моля те, кажи ми, че не си похарчил целия депозит за апартамента? — обърна се към него Дийпа и изрече тъкмо думите, които бяха в главата на Ив.
— Ами… не. Трябва да обясня какво стана точно с пръстена… но нали няма да ми се сърдиш. Обещавам после да ви кажа — приключи набързо, тъй като ги нападнаха следващите роднини, за да ги поздравят.
Под тентата Ив гушна Роби и огледа събралото се множество, за да реши с кого да поговори.
— Роби, за малко да забравя, че имах нещо за теб. — Джозеф идваше при тях. Точно сега не искаше да се вижда с него, защото бе все още развълнувана от церемонията.
Той измъкна малко влакче от джоба на сакото си и го подаде на Роби.
— Благодаря ти, татко Джофус.
— Господи — изпъшка Джозеф. — Това име ме кара да се чувствам така, сякаш съм поне на сто години, а не мога да го отуча.
— Горкият татко Джофус — успя да се усмихне Ив.
— Каква прекрасна двойка. — Една от възрастните лели на Дийпа се приближи. — Виж ти, дори облеклото ви си подхожда, а това вашето малко момченце ли е? — Господи, май говореше за тях.
— Да — отвърнаха едновременно. Значи дрехите им си подхождали? Тя погледна кремавия му костюм и реши, че жената е права. Той вече се бе възхитил на роклята й, но отново я огледа.
— Сигурно ви носи толкова много щастие. На колко е?
— На три — отвърна Ив.
— Първото ли ви е?
— Ами!… — Ив се усмихна, защото не знаеше какво да каже. Цялата история, че тя е майката на младоженеца, но двамата с баща му отдавна са се разделили, а същевременно има две деца от Джозеф, но двамата са се разделили, преди Роби да се роди… всичко бе твърде дълго за разправяне и доста объркано…
— Не, имаме и дъщеря — каза Джозеф.
— Но това е чудесно. И момиченце, и момченце. Това е истински късмет. Ще си имате ли още? — Въпросът бе зададен дръзко, както само лелите умеят да питат.
— Ами… ще видим — отвърна Джозеф и така спести допълнителните неудобни въпроси.
— Струва ми се, че Дийпа иска момче — смени темата Ив с надеждата лелята да престане да се занимава с тях двамата.
— О, да. Вижте й формата на корема. Сигурна съм, че ще бъде момче. — Лелята им се усмихна и след това тръгна да си търси по-благодатни жертви.
— Нилс тук ли е днес? — попита Джозеф.
— Не… за съжаление не успя да дойде — излъга Ив. Бе по-лесно да му отговори така, а и не бе сигурна, дали иска Джозеф да разбере, че най-значителната й връзка след раздялата им се бе разпаднала толкова бързо.
— Трябва да си поговорим… може би не точно днес — добави той, докато обхождаше с поглед морето от гости, които тя трябваше да поздрави. — Аз се връщам в Лондон.
— Наистина ли?
— Да… проектите по защита на околната среда — усмихна се той. — Ще ти разкажа всичко… но искам да помислиш и да ми позволиш да вземам децата по две-три вечери през седмицата. Да си делим грижите за тях.
— Ясно. — Господи, та това бе съществена стъпка. Две-три вечери на седмица! Зачуди се дали ще може да го направи, а в същото време се зарадва, че той искаше тази отговорност.
