— Великолепна си — усмихна й се той. — Направо падам от кеф заради косата ти.
Ана и Роби се изкискаха и просто нямаше смисъл повече да се прави на сърдита и бе най-добре да се усмихне на Том. Та това бе денят на сватбата му.
— Влизайте… време е за първата бутилка този ден. — Дени се отправи да атакува хладилника в тентата.
За какво бъбриха и се смяха, докато си правеха пикник на тревата и изяждаха сандвичите, плодовете и тортата, които Ив бе донесла, заедно с двете леденостудени бутилки шампанско, тя не можа да си спомни.
Освен казаното от Том.
— Сандвичи с яйца! Мамо! Не мога да ги ям… младоженецът не може да лъха на яйца.
— Всичко е наред. Дошла съм подготвена — успокои го Ана и бръкна в огромната си раница. — Ще вземеш „Тик-так“, специално за теб ги донесох.
Тя наблюдаваше четирите си деца да се смеят и да се шегуват и сърцето й се изпълваше с гордост, всъщност бе готова да се пръсне, затова отблъсна мисълта, че това е някакъв край. Следващия път, когато щяха да си направят семеен пикник, щяха да присъстват и Дийпа, и бебето. Но това бе хубаво, не бе тъжно, нали? Защо тогава се чувстваше толкова разстроена?
Първият гост, който пристигна малко след три следобед, бе Джозеф. Той спря смешната си малка кола, която според нея никак не му отиваше. Беше прекалено висок за миниатюрното возило. Изскочи и се разгъна също като герой от анимационен филм, облечен в бял ленен костюм… и по всичко личеше, че е сам. Усмихваше им се, махаше им, понесъл огромен увит пакет, който притисна до гърдите си, когато Ана се хвърли към него.
Ив погледна Роби, който не се затича, но застана на края на одеялото и заподскача от радост.
— Това е татко ми Джофус, това е татко ми Джофус — повтаряше безспир и всички се разсмяха.
Джозеф целуна всички, дори Дени и Том, а Роби грабна на ръце и го прегърна.
— Казвай, Том, как си? — попита Джозеф.
— Много гот.
— Естествено. Браво. Много хубава риза… Как е госпожата?
— Супер… остават й около три седмици и половина до старта, но се оправяме. Добре е.
Джозеф подаде пакета и преди още Том да го отнесе под тентата, добави:
— Имам още един малък подарък и искам да поговорим, така че щом ти остане малко време… преди церемонията, ако може, нали?
— Добре, ама не трябваше, да знаеш.
— Напротив.
Джозеф седна на одеялото до тях, прегърнал Ана от едната страна, а Роби се зае да си поиграе с връзките на обувките му.
— Значи така, Иви, първият излетя от гнездото. Как си? — Усмихваше й се. А тя се стараеше да не забелязва колко добре изглежда той.
— Супер, наистина, супер. Просто не ме карай пак да се разплаквам. Май изобщо не трябваше да си правя труда да си слагам грим.
— Къде е Мишел? — попита Дени. — Добре ли е?
— Ами… предаде най-искрени извинения, че няма да успее да дойде. Разтегнала си е гърба.
— Горкичката. Как стана? — Ив се надяваше да звучи искрено, но бе истински облекчена, че Мишел няма да присъства.
— А… във фитнеса май. — Джозеф приключи с този въпрос и погали Ана по главата. — Изглеждаш чудесно — каза й.
— Харесва ли ти? — усмихна се тя. — Аз съм миниазът на Дийпа.
Всички се разсмяха при тези думи.
— И така… нямам търпение да се запозная с Денис. — Джозеф се обърна към Ив с усмивка.
— Аха! — възкликна тя. — Ще трябва да ми кажеш какво мислиш.
Той й кимна и вдигна вежди.
Цял конвой коли се насочваше към полето. Време бе да сгънат одеялото, да си пригладят дрехите и церемонията да започне.
Ив прегърна Том за последен път и застана до него.
— Ами това е… — Погали го по скъсената коса и по голия врат. Младежът погледна налетите й със сълзи очи. — Готов ли си? — попита тя.
— Да. — Постави ръка на рамото й и я притегли, за да я прегърне. — Ами ти готова ли си? — попита я на свой ред.
— Мисля, че да — успя да каже Ив и притисна буза към сакото му. — Толкова се гордея с теб. — Извинявай — подсмъркна. — Дори не предполагах, че ще бъде толкова трудно.
— Всичко ще бъде наред — успокои я Том.
— Да. Обичам те — каза Ив.
— И аз те обичам — призна синът й и я потупа по мъжки по гърба.
След това бе време да се смесят с гостите, да посрещнат хората и да ги заведат до местата им. Джен и съпругът й Райън слизаха по хълма към тях, а Тери и Джон ситнеха отзад.
— Господи, момчетата ти изглеждат чудесно — прошепна тя на Джен, когато двете се прегърнаха. — А шапката ти е истинска мечта.
— Казвай как си, стара чанта такава? — попита Джен. — Приличаш на човек, който е циврил целия следобед.
— Наистина ли? Не може да бъде.
— Не, не, само се шегувах. — Защо й трябваше да кара майката на младоженеца да изпада в паника? — Изглеждаш чудесно — побърза да се поправи Джен. — Великолепно. — След това забеляза младоженеца. — Вижте Том! Господи! Направо не мога да повярвам!
— Ив! — Ето я и Джейни. Лъчезарна, загоряла, върналата се от самостоятелната си почивка в Южна Америка Джейни. А Дейвид до нея изглеждаше отпочинал и щастлив… ами децата — те определено имаха ужасен вид! Но това, според Ив бе добре. Кристин бе в готически черна униформа, със задължителната за четиринайсетгодишните черна очна линия, а пък Рик навлизаше във фазата, с която Том току-що се бе сбогувал… дълга коса, просулени дънки и надпис „Надървен“ на тениската му.
Най-важното бе, че Джейни ги бе оставила да дойдат облечени по този начин. Всички изглеждаха щастливи. А това бе прекрасно.
Тя прегърна силно сестра си.
— Държиш ли се? — попита Джейни.
— Направо съм пред разпадане. Трябва да седнеш до мен, за да ме щипеш, ако започна да цивря.
— Татко идва, само да изкачи хълма — добави Джейни с доста странно изражение и интонация.
— Господи, има ли нужда от помощ?
— Не, не, не и не… А, ето го и него с приятелката му Марта! — прошепна театрално Джейни.
Ив се обърна и видя баща си, вече почти до тях, наконтен като застаряваща английска телевизионна звезда, с костюм и искрящо бяла риза. На ръката му се гънеше заоблена очарователна блондинка, която едва ли бе на повече от шейсет.
— Очевидно са се запознали в болницата — обясни Джейни.
— Не може да бъде! — Ив бе озадачена.
— Ивлин! — Баща й ги бе забелязал. — Искам да те запозная с един човек. Марта много би искала да се заеме с йога.
Ив целуна баща си и й се прииска да извади лист и да запише всички въпроси, които напираха в главата й, но…
— Не е ли това Денис? — прошепна изумена Джейни.
Ив се обърна, погледна и кимна.
— Здравей, Денис, Сюзън… елате да поздравите Джейни и семейството й.
Всичко бе съвършено умерено и цивилизовано, с много любезни ръкостискания и „Приятно ми е“. Ив и
