— Виж ме, съвсем добре съм — обясняваше й Дийпа. — Просто нещо ме пробожда от време на време.
— Ами… нещата сигурно ще бъдат доста бавни и часове наред няма да се случи нищо, но водите ти могат всеки момент да изтекат и тогава всичко ще се ускори.
Мисълта, че водите й ще изтекат по време на сватбеното тържество, накара Дийпа да се разбърза.
— Моля за внимание, съберете се всички в кръг за изпращането.
Това бе съвършеният край на сватбата. Всички гости се събраха около двойката, ръкопляскаха и пееха под звуците на музиката, докато Дийпа и Том минаха, за да целунат и прегърнат присъстващите, като се опитаха да не се предават на вълнението. Беше напълно безнадеждно и Ив заплака високо, прегърнала от едната страна Джейни, а от другата Дени.
Дийпа бе казала на майка си и на сестрите си какво става и новината бавно се разпространяваше. Изпращането се превръщаше в истерия от вълнение и загриженост.
— Дийпа, да се пазиш!
— Обичаме те!
— Бог да те благослови!
Около тях се разнасяха викове, докато се качваха в колата — лъскав бял фолксваген костенурка с шофьор — и обясняваха на шофьора за промяната в плановете.
— Ти ще останеш ли още малко? — обърна се Джозеф към Ив, когато колата се скри от погледите, а роднините отдъхваха от блъсканицата при последните си опити да целунат булката и да пожелаят всичко най-добро на младоженците.
— Не! — обясни Ив. — Раждането й е започнало и те тръгнаха към болницата. Ще чакат на първата отбивка на пътя, за да кача Джен при тях. Това е в случай, че…
— Господи! Тръгвай тогава. Вие двете с Джен защо още сте тук? Аз ще дойда с Роби и Ана. Може да се окаже, че имате нужда от още една кола… или още някой да помогне.
— Ами… — Забеляза колко е развълнуван, не можеше да му откаже. — Аз ще взема Роби, защото седалката му е в моята кола, но ти можеш да закараш Ана у дома и да чакате новините, става ли? — И му подаде ключовете от къщи.
Малкото пежо бръмчеше и подскачаше по магистрала М23 към Лондон. Отдавна бе изгубила фолксвагена от поглед, но бе решена да пристигне навреме в болницата. Непрекъснато се озърташе, да не би да изпусне бялата кола, в случай че първото й внуче решеше да се появи по-рано. Те бяха с Джен, повтаряше си, значи всичко ще бъде наред.
Погледна малкото си момченце, заспало дълбоко, отпуснато на задната седалка, и си спомни как Джен го изроди пищящ и ритащ. Не бе позволила на Джозеф да присъства в родилното. Беше й се сторило прекалено необичайно, при положение че двамата бяха разделени, а той вече се виждаше с друга. Тогава Джозеф се втурна вътре, в същата болница, в която сега откарваха Дийпа. Ив го бе пуснала да види сина си, след като и двамата бяха изкъпани и готови за посетители.
Той бе подържал бебето в скута си и бе погалил мократа копринена коса, прекалено развълнуван, за да каже и дума.
Съвършеният родител. Кофти съпруга. Думите на Денис все още звучаха в ушите й. Беше я заболяло много, защото до известна степен бяха истина. В живота й нямаше място за партньор, защото тя не бе искала да има. Беше си казала, че не може да понесе загубата на още една любов.
Натисна газта по-силно, бръмммм, пътят беше празен, но колата не можеше да вдигне повече от сто и петдесет. Ако полицията я спреше сега, нямаше много да й се зарадват.
Когато стигна в чакалнята пред родилното, след като бе тичала по дългите коридори със заспалото дете на ръце, Дийпа и Том вече бяха заедно с Джен в родилната зала.
— Всичко върви добре — успокои я сестрата на рецепцията. — Първата фаза е доста бавна при нея, но се справя добре. Сега само трябва да се чака.
Ив бе изпила половината чаша от отвратителния чай на болницата, когато с удивление забеляза Джозеф и много бледата Ана, все още в розовото сари, стиснала го за ръка.
Тъкмо се опитваше да обясни на сестрата защо е тук, когато Ив се приближи да ги посрещне.
— А, здрасти. — Той изпита облекчение, когато я видя. — Ана настоя. Категорично заяви, че няма да се прибере вкъщи, след като всички останали са тук. И аз… ами… разбирам я.
— Бебето роди ли се вече? — Ана бе толкова възбудена, че сигурно нямаше да може да заспи цялата нощ. А вече бе един и половина сутринта.
— Не, Но Дийпа е добре. Ще трябва да се върнете с мен и да пиете чай. Ако сестра Лиан няма нищо против.
Сестра Лиан обясни, че е по-добре да отидат в кафенето, и ги успокои, че ще изпрати някой да им съобщи новините, когато се случи нещо.
Пред тях имаше четири чашки от стиропор, защото Роби също се събуди, ококори се и му се играеше. Най-сетне, малко преди четири им съобщиха новината.
Джен се появи в кафенето поруменяла, косата й бе разрошена, по врата й бяха избили червени петна, точно на местата, където найлоновата престилка, сложена върху официалните дрехи, я бе прежулила.
— Честито. — Тя прегърна Ив, а гласът й трептеще от сълзи на вълнение, защото току-що бе изродила внука на най-добрата си приятелка и имаше чувството, че й поднася подарък. — Вече си баба. Стана баба. Те си имат красиво момченце, три килограма, шестстотин четирийсет и пет грама. Да знаеш, Ив, съвършен е. Просто е съвършен.
Всички скочиха на крака.
— Тя как е? — успя да попита Ив. — Може ли да отидем да я видим?
— Разбира се! Много е добре… уморена е. Чакайте само да ги видите, веднага ще се влюбите.
Глава 33
Пуснаха ги всички, дори Джозеф, когото отначало сестра Лиан спря на вратата с разпоредбата, че могат да влязат само хората от семейството, но Том се намеси:
— Всичко е наред, това е татко ми.
За момент Ив се зачуди какво ли си е помислила сестра Лиан при тези думи, но след това цялото й внимание бе грабнато от новото тричленно семейство — Том, Дийпа и нежно-карамеленото бебе.
— О… о… честито! — Ив прегърна и целуна сина си, който изглеждаше изтощен, но замаян от щастие в пропитата си с пот тениска, която бе предназначена за сватбата. „Щастливо бракуван“ бе написано със сребърни букви отпред.
След това се обърна към снаха си, почистена, облечена в бяло, настанена на колосаните чаршафи в болничното легло, бебето бе заспало в гънката на ръката й.
— Толкова е красив — прошепна Ив и позволи на Ана и Роби да се приближат, за да погледнат. — Добре ли си? — попита тя Дийпа.
— Да… само дето адски болеше. Меко казано. — Дийпа откъсна очи от сина си и погледна Ив. — Чудесен е — прошепна тя и двете едва не се разплакаха отново.
— Браво, миличка — похвали я Ив и я целуна по челото. — Родителите ти знаят ли вече?
— Да, Том им се обади.
— Сега вече няма опасност да забравя годишнината от сватбата ни — добави Том. Не можеше да се откъсне от жена си и от бебето.
— Как ще го кръстите? — попита Джозеф.
— На мама — отвърна Том.
— Ив ли? — стресна се Ана.
— Не… Адам (Ив е английското произношение на името Ева. — Б. ред.) — каза с усмивка Том. — Нали разбирате.
— О, да! Много мило! — съгласиха се всички.
