Бащата, чудак по природа, пиел често и водел своенравен живот; той превръщал нощта в ден, работел само нощем, защото тогава бил най-малко обезпокояван, и спял през деня, така че синът му почти не го виждал; освен това пътувал често и седмици наред отсъствал от къщи. Обществените порядки не значели нищо за него, той им се надсмивал — те са само за глупавите и слабите, била неговата аргументация.
Затова и по-късно синът не бил изпратен на училище, а обучаван вкъщи от частни учители, които също се сменяли често. Едва десетгодишен той тръгнал на училище. Тук за пръв път се проявили неговите проблеми в общуването, което не е за учудване с оглед на споменатата предистория. Дотогава той буквално нямал никакъв опит с деца на неговата възраст, не бил участвал в каквато и да е общност. Несигурността му го карала да търси роля, която да играе в класа и зад която да може да се скрие. И тъй като на няколко пъти — когато бил много забавен, без да си го поставя за цел — спечелил симпатии и одобрителен смях, той станал клоуна, а по-късно и размирника на класа. Той се домогвал до симпатиите на съучениците си, като иронизирал всичко, подигравал се с учителите, оставал равнодушен към предупреждения и наказания, бягал от училище и т.н. На бащата всичко това доставяло по-скоро удоволствие, така че момчето спечелило дори нещо като бащинско разположение — той се гордеел, че синът му също не се прекланя пред нормите на обществото.
Въпреки голямото си желание, той не успял да създаде приятелски контакти, защото другите го възприемали като наистина интересен и занимателен, но в крайна сметка комичен аутсайдер. Тъй като бил талантливо и умно момче, той все пак спечелил известно признание сред съучениците си, но не и истински приятел.
Когато бил на 12 години започнало това, което той по-късно сам наричаше своята „голяма болест“: понеже бил блед, хилав и предразположен към болести, втората му майка го освободила от часовете по физкултура и му забранила всякакъв вид спорт — „заради слабото ти сърце и защото израсна много бързо“. В резултат на това той не успял да развие здравословно усещане за тяло, да се почувства добре в собственото си тяло и проявявал характерните за това черти на скованост и непохватност; по този начин отпаднала още една възможност за контакт, телесна близост и здравословно съперничество.
Мащехата му, която криела зад свръхзагриженост своето не-благоразположение към него, го мъкнела от лекар на лекар. Дълго време, без определена причина, той трябвало да „пази леглото“. Лекарите се включили в тази игра и най-накрая един от тях успял да установи латентна туберкулоза на белия дроб. Сега той бил затворен за повече от 2 години в стаята си, през по-голямата част от времето — на легло. В този период той изчел огромно количество книги от богатата библиотека на бащата — безразборно, каквото му попаднело под ръка. Веднъж, по време на терапията, той съвсем сполучливо характеризира себе си: „В емоционално отношение аз съм десет години по-млад, отколкото в интелектуално“ — което всъщност е типично за шизоидните хора. „Аз не знам, дали съм хомо- или хетеросексуален“, бе друго негово изказване, изразяващо несигурността относно собственото му усещане за пол.
Едва четиринадесетгодишен той се върнал в училището и с оглед на контактите този втори опит протекъл не по-щастливо отколкото първия. Двете години на изолация тъкмо по времето на пубертета, които той преживял отделен от връстниците си, без партньор и разчитащ единствено на своята фантазия, по разбираем начин го затворили още повече в себе си и засилили неговите трудности в общуването. Отново бил възприеман от другите като чуждо тяло — освен това сега той влязъл като „нов“ в един вече сраснал се с годините колектив. В една анкета за бъдещи професионални желания 15-годишният написал: „професионален пушач“. Учителите реагирали остро на тази хулиганска ирония, без да видят криещите се зад нея нужда и безпомощност, без да схванат поведението му като алармен сигнал към околните. Като студент той станал член на една побойническа групировка — нещо изцяло несъответстващо му, но пореден опит „да принадлежи към нещо“, да се измерва с връстниците си и да докаже мъжествеността си. Воден от същите мотиви, по-късно той се записал доброволно в армията, но и тук останал особняк, който с непохватността си често предизвиквал другите към незлобливи подигравки.
След военната служба той продължил своето следване; изучавал история, езици и литература. След завършване на образованието си се отдал на преподаване; макар да гледали на него като на чудак, който се чувства у дома си само в света на книгите, той се радвал на високо професионално признание. Учениците оценявали задълбочените му познания и били снизходителни към слабостите му. На 24 години той се оженил — по-правилно би било да се каже: бил оженен. Малко след това жена му започнала да се оплаква, че той се интересува повече от своите книги и студии, отколкото от нея — което той изобщо не разбирал, защото я дарявал с вниманието, на което бил способен и от своя страна бил разочарован, че тя отдава твърде малко значение на неговия духовен свят и интереси. Така скоро се стигнало до взаимни изневери, от негова страна и до хомосексуални преживявания, които предизвикали у него тежко чувство за вина и граничещи с мания за преследване реакции — заради тях в крайна сметка той се подложи на психотерапия.
Описаната биография съдържа някои от типичните основания за шизоидно развитие на личността: твърде голяма дистанция, равнодушие и често отсъствие на родителите още от самото начало; освен това липса на телесна нежност и на разбиране за потребностите на детето. По-нататък: недостатъчно направляване, оставяне на детето само при важни стъпки в развитието; липса на контакт и общи преживявания с връстници, на участие в групи и общности; неудовлетворителни възможности за развитие на чувствената страна, на умението да се доверяваш. Всичко това води до появата на пропуски в общуването с другите хора, до липса на житейски техники, което постоянно захвърля един такъв човек назад към самия себе си, не на последно място и заради реакциите на света, които още повече го закотвят върху ролята на аутсайдер.
От казаното става ясно защо именно върху такава база се развива една от основните форми на страх — тази от отдаването и близостта — и съответно се надценява импулсът за себесъхраняване, а икономическата независимост се явява единствената възможност за себезапазване. Тук шизоидният превръща така да се каже нуждата в добродетел, като издига своята самота в ценност. Така той може да стигне до екстремни форми на нарцисизъм и до ожесточена враждебност спрямо всички и всичко, до презрение към човека, до цинизъм и нихилизъм. Зад всичко това, от никого незабелязван и страхливо стаен, се крие дълбокият копнеж за близост и доверие, за това да обичаш и да бъдеш обичан. Естествено, оттук лесно може да се стигне до асоциални и криминални прояви — понякога е достатъчен само един допълнителен подтик. Градацията в начина на поведение на шизоидните — от първоначално недоверие през отхвърляне, индиферентност, студенина до омраза и презрение към хората — обикновено е реакция от опита им с околните, който води до гореописания дяволски кръг.
Още един кратък пример, едно себеописание, което особено пластично обрисува липсващата емоционална въвлеченост в общуването и опита тя да бъде заместена от рационални средства за ориентиране — един шизоиден пациент веднъж сподели:
Винаги оставам с впечатлението, че тогава, когато другите реагират по чувство, при мен просто бързо протича поредица от процеси на включване и изключване.
Едно превъзходно описание за това, как при шизоидните хора неупражняваната емоционална връзка се замества от интелектуална будност и радароподобна чувствителност на сетивните органи и мисловните ходове — „процесите на включване и изключване“.
Тежките натоварвания и конфликти, с които те не успяват да се справят, се превръщат в последствие в телесни симптоми: при шизоидните — в съответствие с проблематиката им — биват засегнати преди всичко сетивните органи, както и органите за контакт и обмяна, кожата и дишането; тук спадат астматичните оплаквания и екземи, които понякога се появяват още в ранна възраст. Кожата е органът, който както ни отграничава от обкръжаващия свят, така и ни води до допир с него, по нея намират предпочитан израз трудностите в общуването на шизоидните хора — смущения в оросяването, псориазис, изпотяване и т.н.
Допълнителни даблюдения
Нека обобщим още веднъж: при шизоидния „разединен“ човек цялостният контекст на преживяване (на неговите духовни впечатления, подтици и реакции) е разкъсан в различна, но винаги много голяма степен; преди всичко виталните му импулси са откъснати и изолирани от чувственото преживяване. С други думи, при него не е сполучила интеграцията на различните преживелищни или личностни слоеве, която се
