Фриц Риман
Основни форми на страх
Една дълбинно-психологическа студия
На моята жена
ВЪВЕДЕНИЕ
Страхът принадлежи неотменно към нашия живот. Той ни съпровожда от раждането до смъртта във все нови и нови проявления. Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за неговото овладяване, смекчаване, преодоляване или усмиряване. Магия, религия и наука са полагали усилия в тази насока. Защитеността в Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскета или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие. Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.
Макар и страхът да принадлежи неизбежно към нашия живот, това не означава, че ние непрекъснато съзнаваме този факт. От друга страна, страхът сякаш винаги е настоящ и може всеки момент да нахлуе в съзнанието ни, когато бъде констелиран навън или вътре в нас от някакво преживяване. Тогава ние обикновено сме склонни да го отминем, да го избегнем и сме развили техники и методи за неговото изтласкване, притъпяване или надиграване и отричане. Но подобно на смъртта, и страхът не престава да съществува тогава, когато не мислим за него.
Страхът съществува независимо от културата и степента на развитие на един народ или на отделния човек — променят се само обектите на страха, това, което го предизвиква и, от друга страна, средствата и методите, прилагани в битката с него Например днес като цяло ние вече не се страхуваме от гръмотевици и светкавици; слънчевите и лунните затъмнения представляват за нас интересна игра на природата, коя- повече не предизвиква страх, защото знаем, че тя не вещае окончателното изчезване на тези небесни тела, камо ли един възможен свършек на света. Затова пък познаваме страхове, неизвестни на предишните култури — ние се страхуваме например от бактерии, от нови болести, от транспортни произшествия, от старост и самота.
Методите за борба със страха, напротив, не са се променили толкова много. Само дето сега на мястото на жертвоприношението и магическото заклинание се дошли модерните прикриващи страха фармацевтични средства — той самия, обаче е останал В днешно време психотерапията в нейните различни форми се е превърнала като че ли в най-важната нова възможност за преработване на страха: тя разкрива за пръв път историята на неговото развитие у индивида изследва неговата взаимосвързаност с индивидуално-семейните и социокултурни условия и прави възможна конфронтацията със страха с цел плодотворното му преработване в процеса, но очевидно тук е налице едно равновесие в живота: отдаде ли ни се, посредством наука и техника, да постигнем напредък в овладяването на света и така да изключим, да отстраним определени страхове, то ние ги подменяме с други. Това с нищо не променя факта, че страхът принадлежи неотменно към нашето битие. Само един нов вид страх изглежда е станал част от живота ни днес: ние все повече познаваме страха, породен от нашето собствено действане, което се обръща срещу нас. Ние познаваме страха от разрушителните сили у самите нас — нека само помислим за опасностите, до които може да доведе злоупотребата с атомната енергия или за възможностите за властване, дадени посредством вмешателство в природния поток на живота. Нашето високомерие сякаш се насочва като бумеранг срещу самите нас; волята за власт, на която липсва любов и смирение, волята за власт над природата и живота поражда у нас страха, че можем да се превърнем в манипулирани, изпразнени от смисъл същества. Ако в миналото хората са изпитвали страх от природните стихии, пред които са били безпомощни, от застрашаващи ги демони и отмъстителни богове, то ние днес се страхуваме от самите себе си.
Би било илюзия да си мислим, че „напредъкът“ — който в същото време винаги е и „път назад“ — ще снеме нашите страхове; някои със сигурност, но той ще доведе със себе си и нови.
Преживяването на страх, следователно, принадлежи към нашето битие. Колкото и общовалидно да е това, все пак всеки човек преживява свои личностни варианти на страх, на „Страха“, който не съществува сам по себе си, подобно на „Смъртта“ или „Любовта“ и други абстракции. Всеки човек има своя личностна индивидуална форма на страх, която е част от него и от неговата същност, както има своя форма на любов и своя собствена смърт. В този смисъл съществува единствено преживеният и отразен от един определен човек страх, който при цялата всеобщност на преживяването страх винаги носи личностен отпечатък. Този наш личностен страх е свързан с нашите индивидуални условия на живот, с нашите заложби и света около нас; той има история на развитие, която практически започва с нашето раждане.
Ако поне веднъж разгледаме страха „без страх“, ще придобием представа за неговия двойствен аспект: от една страна, той може да ни активира, от друга — парализира. Страхът винаги е сигнал и предупреждение за опасности и в същото време има характера на подкана, на импулс за тяхното преодоляване. Приемането и овладяването на страха означава стъпка в развитието ни, то ни дава възможност да станем по-зрели. И обратното, избягването на страха и на стълкновението с него ни стагнира; то препятства нашето по-нататъшно развитие и ни кара да оставаме деца там, където не сме преодолели страховите бариери.
Страхът се появява винаги, когато се намираме в ситуация, с която не сме в състояние или все още не можем да се справим. Всяко развитие, всяка стъпка на съзряване е свързана със страх, защото ни води към нещо ново, досега неизвестно и неовладяно, към вътрешни или външни ситуации, които все още не сме преживявали и в които още не сме преживявали себе си. Всичко ново, непознато, което предстои да се направи или изпита за пръв път, наред с очарованието от новото, с удоволствието от приключението и с радостта от риска, носи също и страх. И тъй като нашият живот винаги води към нещо ново, далечно и все още неузнато, страхът ни съпровожда непрестанно. Той обикновено нахлува в съзнанието в особено важни моменти от нашето развитие, тогава, когато трябва да бъдат изоставени стари, познати коловози, когато трябва да бъдат овладени нови задачи или напират промени. Следователно развитието, израстването и съзряването очевидно са свързани с преодоляване на страх, и всяка възраст съответно има своите стъпки на съзряване с присъщите им страхове, с които трябва да се справим, за да извършим успешно тази стъпка.
Така че съществуват съвсем нормални страхове, обусловени от възрастта и развитието, на които здравият човек трябва да устои и които трябва да надрасне, чието овладяване е важно с оглед на бъдещето му. Нека се замислим например за първите самостоятелни стъпки на прохождащото дете, когато то за пръв път пуска придържащата го ръка на майката и трябва да преодолее страха от това да ходи само и да бъде оставено само в свободното пространство. Или нека се замислим за значимите преломни моменти в нашия живот. Да вземем тръгването на училище, когато от семейния скут детето преминава в една нова и първоначално чужда общност и трябва да се утвърди в нея. Или пубертета и първите срещи с противоположния пол под напора на еротична страст и сексуални желания; или пък началото на професионалния живот, създаването на собствено семейство, майчинството и накрая остаряването и срещата със смъртта — всяко начало или нещо, преживявано за пръв път, винаги се съпровожда със страх.
Всички тези страхове сякаш органически спадат към нашия живот, защото са свързани с телесни, душевни или социални стадии на развитие, появяват се при поемането на нови функции в общността или в обществото. Една такава стъпка винаги означава прекрачване на граница и изисква от нас да се отграничим
