По този начин между него и околния свят зейва пропаст, която с годините става по-дълбока и все повече го изолира. Последствията от това обстоятелство стават все по-проблематични: заради отдалечеността си от света на другите той знае твърде малко за тях; празнотите в опита му с хората стават все по-големи и оттук произтича неговата несигурност в междуличностното общуване. Той никога не е наясно какво става в другия, защото това, ако изобщо е възможно, човек научава само в доверена близост и любов. Затова в своята ориентация относно хората той разчита на предположения и догадки и е дълбоко несигурен, дали в крайна сметка неговите впечатления и представи за другите и дори възприятията му са само негово внушение и проекция или все пак действителност.
Една картина, която Шулц-Хенке за пръв път използва във връзка с обрисуване на светоусещането на тези хора, може да направи казаното по-ясно — всеки един от нас вече е преживявал тази ситуация: ние седим в един влак на гарата; на съседния коловоз също има влак; внезапно забелязваме, че един от двата се движи. Тъй като днес влаковете потеглят много плавно и почти незабележимо, ние не сме усетили никакво разтърсване, никакъв тласък и единствено оптически установяваме движението. Ние не сме в състояние веднага да се ориентираме кой от двата влака е тръгнал, докато не установим по някакъв неподвижен предмет навън, че именно нашият влак все още стои, а съседният е потеглил, или обратното.
Тази картина може твърде сполучливо да илюстрира вътрешната ситуация на шизоидния човек: той никога не знае със сигурност — в степен, която далеч надхвърля и най-голямата несигурност на здравия човек — дали това, което чувства, възприема, мисли или си представя, съществува единствено в самия него, или и навън. Поради своя повърхностен контакт със света на другите хора шизоидният човек не разполага с възможността за ориентиране в него и така той се колебае в преценката за своите преживявания и впечатления, съмнявайки се дали може да ги положи навън като действителност, или те са само негово „внушение“ и принадлежат единствено на неговия вътрешен свят: действително ли другият ме гледа присмехулно, или аз само си въобразявам? Действително ли шефът днес беше особено хладен, има ли нещо против мен, беше ли по-различен от обикновено — или само така си мисля? Дали нещо у мен се набива на очи, дали нещо с мен не е наред, или се заблуждавам, че хората ме гледат толкова странно?
Тази несигурност може да приеме всички възможни степени на проявление, от винаги будно недоверие и болезнено отнасяне на всичко към себе си, до същинско маниакални внушения и илюзорни възприятия, при които човек обективно обърква вътре и вън, без объркването да бъде разпознато като такова, защото той смята своите проекции за действителност. Можем да си представим колко мъчителна и дълбоко обезпокояваща е тази несигурност, когато се превърне в трайно състояние, защото тъкмо заради споменатата липса на близък контакт тя не може да бъде коригирана. Да попита някого за това, да сподели с него своята несигурност и страх, предполага близост и доверие; и тъй като не проявява такива към никого, той се плаши да не бъде неразбран, осмян или дори взет за безумен.
Изпълнени с недоверие, от позицията на своята дълбока незащитеност, която, както ще видим, е едновременно първопричина и следствие на техния повърхностен контакт с другите, шизоидните хора — за да се застраховат — развиват особено силно такива функции и способности, които обещават да са им от полза за едно по-добро ориентиране в света: сетивни възприятия, познаващ интелект, съзнание, разум. Тъй като най-вече емоционалното и чувственото ги правят несигурни, те се стремят към свободното от чувства „чисто“ познание, което обещава да им предостави резултати, на които да могат да се осланят. Още тук става ясно защо шизоидните хора се насочват преди всичко към точните науки, които могат да им предложат тази сигурност и независимост от субективните преживявания.
В сравнение с развитието на рационалната страна, това на чувствения живот изостава; защото тук човек се нуждае от Ти, от партньор, от емоционална обвързаност и обмен на чувства. Характерно за тези хора е, че те, често надхвърлящи в интелектуално отношение средното равнище, създават впечатление на изоставащи в емоционалната сфера; чувственото при тях често остава недоразвито, а понякога и закърнява. Това създава дълбока несигурност в контактите, която може да стане причина за безкрайно много трудности във всекидневния живот; в общуването с хората им липсват „средните тонове“, те не разполагат с никакви нюанси в това отношение, така че и най-обикновените контакти могат да се превърнат в проблем за тях. Един пример:
Един студент трябвало да подготви реферат. Неконтактен, какъвто бил той, същевременно „арогантен“ — зад което си поведение скривал своята несигурност, — не му хрумнало да попита някой от колегите, как обикновено се прави това. Той измъчвал себе си с проблеми, които произтичали от самия него, а не от нещата. Той изобщо не бил наясно, дали неговото изложение ще отговори на очакванията, колебаел се в преценката си между себенадценяване и чувство за малоценност, като веднъж то му се струвало великолепно, дори неповторимо-гениално, след това съвсем банално и недостатъчно. Липсвало му тъкмо сравнението с рефератите на другите. Той си мислел, че страшно би Се изложил пред колегите си, ако ги помоли за съвет — без да знае, че това е нещо напълно обичайно. Заради тази своя изолираност той изживявал съвсем излишни и прекомерни страхове, които би могъл да си спести, ако имаше естествени колегиални контакти.
Такива и подобни ситуации и начини на поведение се трупат в живота на шизоидните и допринасят много за извънредното усложняване на банални и всекидневни ситуации; те не проумяват, че трудностите им се намират на равнище контакти, а не се основават на липса на способности.
Шизоидният човек и любовта
Както вече споменахме, в проблем за шизоидния човек се превръщат особено онези стъпки в развитието, при които става дума за непосредствен контакт с хората: тръгването на детска градина, на училище; пубертетът и първите срещи с противоположния пол; партньорските отношения и всякакъв тип обвързване. Тъй като всяка близост предизвиква страх у него, той ще се затваря толкова повече в себе си, колкото повече се приближава към някого, колкото повече се излага на опасността да обича и да бъде обичан, което той може да си представи единствено като себепредоставяне и ставане зависим.
Трудностите в общуването, появяващи се по време на детството, би трябвало да бъдат разпознати от родители и възпитатели като начало на шизоидна проблематика; вероятно те биха могли все още да бъдат предотвратени или поне смекчени, преди да са оставили по-дълбоки следи: ако едно дете има проблеми с общуването в детската градина или в класа; ако то не намира приятели; ако се преживява като аутсайдер и особняк или бива възприемано от другите като такова; ако през пубертета един млад човек отбягва връзките с противоположния пол и вместо това се заравя в книги, страни от контакти и си намира занимания, при които винаги е сам; ако преживява тежки светогледни кризи в самотни главоблъсканици за смисъла на живота, без да обменя с другите мисли за това — всичко това са алармени сигнали, които би трябвало да бъдат разбрани и при които родителите трябва да потърсят съвет.
Още по-проблематично за шизоидните личности обикновено е времето на напиращия за партньорство следпубертет. Защото в любовта ние най-много се приближаваме един към друг, душевно и телесно. Всяка любовна среща сякаш застрашава нашето собствено биване и нашата независимост, толкова повече, колкото повече ние се отваряме към другия, но и толкова повече, колкото повече искаме да запазим самите себе си. Затова тези срещи често се оказват подводните скали, в сблъсъка с които шизоидните хора болезнено осъзнават своите проблеми, може би все още несъзнавани досега, дори скрити от самите тях. Как един такъв човек пренася към другия растящия сега копнеж за близост и взаимност, за нежност и любов и преди всичко прииждащата сексуална страст? Въз основа на описаните празноти в контактите и на липсващите „средни тонове“ в общуването, което в тази възраст вече е довело до значителна непохватност в отношенията с хората, за него е особено трудно интегрирането на сексуалността. И тук в начина му на поведение липсват междинните тонове: той не разполага нито с ухажващо-завладяващата, нито с прелъстяващо-отдаващата се страна. Нежността, вербалния или емоционален израз на благосклонност са му чужди, липсва му до голяма степен и способността за вчувстване, умението-да-се-поставиш-на-мястото- на-другия.
Опитите за разрешаване на конфликта между напиращата страст и страха от човешка близост могат да изглеждат по различен начин. Често шизоидният се впуска само в необвързващи, лесни за прекъсване, или чисто сексуални връзки, в които той сякаш откъсва сексуалността от чувствените си преживявания. В този случай партньорът е само „сексуален обект“, който служи за задоволяване на плътските му желания, без да
