профилактика на разочарованието не е рядкост сред шизоидните хора; тя същевременно съдържа — обикновено несъзнаван — аспекта да подложиш партньора на изпитание: ако въпреки моето поведение той все още ме обича, значи ме обича истински. Всичко това показва колко трудно е на тези хора да смятат себе си достойни за любов. В екстремни случаи недоверието и ревността могат да доведат до убийство: щом партньорът не ме обича, тогава няма да може да обича никого другиго.
Обикновено страхът от отдаване съзнателно се преживява от шизоидните хора единствено като страх от обвързване. Дълбоко потискан, копнежът за отдаване, който също спада към нашата същност, се натрупва и засилва страха, така че сега отдаването се разбира вече само като пълно себепредоставяне, отказ от Аз-а и биване погълнат от другия. Това води до демонизиране на партньора, което на свой ред отново усилва страха и прави по-разбираеми някои иначе непонятни начини на поведение на шизоидните хора, преди всичко тяхната внезапна омраза, породена от чувството за застрашеност от страна на един свръхсилен друг, без те да са наясно, че тъкмо тяхната собствена проекция придава на другия такава мощ.
Затова шизоидният човек трудно се осмелява на една продължителна чувствена връзка. Той е по- склонен на краткотрайни, интензивни, но непостоянни връзки. Бракът за него е институция, която притежава цялото несъвършенство на човешките творения; затова естествено той може да бъде разтрогнат, ако вече не се преживява като удовлетворяващ. Той би трябвало в по-голяма степен да отговаря на човешките потребности и да е съобразен с тях. Според шизоидния изневярата е нещо неизбежно в една продължителна връзка; той изисква за себе си свобода и е готов — впрочем по-скоро теоретично и не винаги така саморазбираемо на практика — да я предостави и на партньора. Често той е теоретик и реформатор на брака; най-малкото се осмелява да наложи своя собствен жизнен стил, противно на конвенции и традиции, и да живее според своите убеждения. В това отношение той не рядко показва повече честност и кураж от много други хора. Понякога шизоидният има продължителни връзки, страхува се единствено от тяхното легализиране, поради което при него по-често се стига до подобни на брак отношения без женитба. В случаи на ранно отпадане на контакта с майката или на разочарования от нея, не рядко се срещат връзки с по-възрастни, майчински настроени жени; те му позволяват да навакса много от това, от което като дете е бил лишен. Понякога такива жени са в състояние да дават много топлина и закрила, без сами да предявяват големи претенции; това са даряващи жени, които проявяват искрено разбиране към неговата ситуация, без да очакват нещо, което той не може да даде и тъкмо така го обвързват повече, отколкото той иначе би допуснал. Само по-дълбоко увредените в резултат на ранни преживявания развиват изключителна омраза към жените и импулси за отмъщение. Тъй като в своята жизнена история шизоидният е преживял женското като чуждо и застрашаващо, нерядко той се обръща към същия пол; или избира партньорка, която със своите сякаш мъжки черти не му изглежда „изцяло различна“, както една женствена жена. Връзката често прилича по-скоро на отношенията между брак и сестра или между приятели, основана повече на общи интереси, отколкото на еротичното привличане на половете. В партньорството той тежко понася продължителната близост — за него например отделните спални са естествена потребност и другият трябва да прояви разбиране за това, ако не иска да го тласне към отбрана и принудително дистанциране.
В заключение можем да кажем, че най-трудно за шизоидния човек е — какви точно са причините, ще разберем по-добре от по-нататъшното изложение — да развие своята способност да обича. Той е невероятно чувствителен към всичко, което заплашва да ограничи неговата свобода и независимост; той е оскъден в изразяването на чувства и е най-благодарен, когато партньорът му предлага една ненатрапваща се благосклонност, късче родина и закрила. Който знае как да го приеме, може да разчита на неговото дълбоко разположение, което той просто не може да показва добре и да си признава.
Шизоидният човек и агресията
Тук и в следващите раздели върху агресията предпочитам вместо за омраза да говоря за агресия, защото агресията е най-често срещаната изразна форма на омразата и може по-ясно да бъде описана в нейните различни проявления. Страх и агресия са тясно свързани помежду си; вероятно първоначално агресията се поражда от неудоволствие и страх, при което неудоволствието е праформата, архаичната форма на страха в нашето най-ранно детство. По това време ние все още не разполагаме с по-късните възможности за преработване на неудоволствието и преодоляване на страха, а сме само безпомощно изложени на тях. Това, което ги поражда в този най-ранен период, са интензивни фрустрации като глад, студ, болки; нарушаване на собствения ритъм и на интегритета на жизненото пространство; свръхнатоварване на сетивните органи и ограничаване на свободата на движение; разводняване на собственото битие поради прекомерна близост и вмешателство на другите; самота. Следователно в този времеви отрязък страхът е преди всичко интензивно неудоволствие; за малкото дете в такива ситуации страх и агресия все още практически времево съвпадат: това, което предизвиква неудоволствие и страх, предизвиква същевременно агресия и ярост.
С какво разполага малкото дете, за да овладее страха и да отстрани неудоволствието? Първоначално само с безсилна ярост, която се изразява в плач, по-късно в ритане и удряне около себе си, т.е. в моторно разтоварване и отреагиране. Тъй като в най-ранното детство все още няма различаване на Аз и Ти, тези прояви на агресия са ненасочени и неотнесени към никого — те са просто отреагиране на неприятно чувство и неудоволствие с цел разтоварване на състоянието и организма. Тук можем да говорим за архаична форма на агресията; тя се проявява елементарно, спонтанно, неконтролирано и все още личностно неотнесено, затова и безогледно и без чувство за вина — последните биха предпоставили една личностна отнесеност.
Интензивността на архаичния страх е невероятно голяма, тъй като той, заради пълната безпомощност на малкото дете, бива преживяван от него като застрашаващ екзистенцията му, като заплаха за цялото му съществуване. Агресията и яростта съответно също биват тотално преживявани — в такива ситуации детето е „самата ярост“ или „самият страх“, единствено обсебено от подтика да ги отреагира, да се освободи от тях. Рефлексивното свиване, отдръпването от света или описаният щурм на движения са двете праформи на реакция спрямо страха и неудоволствието и при други живи същества: бягството назад, отдръпването, рефлексът да се преструваш на умрял или бягството напред, щурмът на движения, атаката.
Ако шизоидният човек и занапред остане необвързан, ако продължи да се чувства незащитен, изоставен и застрашен, той и занапред ще преживява действителните или мними атаки като заплаха за цялата му екзистенция. И съответно неговите реакции ще бъдат съвсем архаични в по-горе описания смисъл: мигновена безогледна агресия, която цели отстраняване на страха, съответно на причинителя на страх, разтоварване на състоянието му — „to get it out of one’s system“, както много сполучливо казват англичаните.
Лесно е да си представим колко опасни могат да станат тези архаични шизоидни агресии, произтичащи от чувството за екзистенциална застрашеност при хора, които твърде малко познават емоционалното обвързване. Тук нищо не задържа и не спира агресиите, те не са интегрирани в цялостната личност на шизоидния. Така те остават безогледни елементарни инстинктивни изблици. Подобно на сексуалността, агресия и афекти на шизоидните също не са слети в едно цялостно емоционално преживяване, те представляват чисто инстинктивно отреагиране, изолирано и откъснато от общото преживяване. И тъй като освен това им липсва и способност за вчувстване, то практически не съществуват никакви спиращи сили. По този начин агресията продължава да служи само за разтоварване от напрежение, бива неконтролирана и изживявана без чувство за вина. Поради своята необвързаност с другите, шизоидните хора нямат никаква представа за въздействието на афектите и агресиите им върху околните те „само“ са отреагирали нещо; при това другият изобщо не е бил важен за тях. Затова те често са твърде остри, нараняващи и безцеремонни, без да си дават сметка. В един вестник имаше съобщение, че младеж убил едно момче. Запитан за мотивите, той отговорил, повдигайки рамене, че нямало особени причини — момчето с нещо го дразнело. Толкова опасна може да стане една изолирана, откъсната от цялостното преживяване, с нищо не удържана агресия, произтичаща от готовността да се мрази, предизвиквана от най-дребни поводи. Тя може да придобие самостоятелност и да приеме всички мислими екстремни форми, особено ако се съюзи с един също толкова неинтегриран сексуален нагон. „Автопортрет“-ът на Юрген Бартч представлява разтърсващо свидетелство в това отношение.
В своите изследвания върху затворници американският психиатър Кинцел установява, че агресивните
