от нещо близко и обичайно и да се осмелим да навлезем в новото и неизвестното.
Наред с тези страхове съществуват и множество индивидуални страхове, които не са характерни за определени гранични ситуации в гореспоменатия смисъл и които често не можем да разберем у другите, защото не сме ги срещали у себе си. Така за едни източник на силен страх може да бъде самотата, за други — навалицата от хора; трети получават пристъпи на страх при преминаването по мост или празно пространство; четвърти не понасят затворени помещения; други се страхуват от безобидни животни, от бръмбари, паяци, мишки и т.н.
Колкото и многообразен да е феноменът страх у различните хора, практически не съществува нищо, което да не може да не породи страх у нас — при по-внимателно вглеждане установяваме, че става дума за варианти на няколко точно определени вида страх, които затова бих искал да обознача и опиша като „основни форми на страх“. Всички възможни страхове имат нещо общо с тези основни форми на страх — те са техни екстремни варианти, изкривени форми или пък изместването им върху други обекти. Ние проявяваме склонността да прехвърляме непреработени, неовладени страхове върху по-безобидни ерзац- обекти, които са по-лесни за избягване от същинските причинители на страх.
Основните форми на страх са свързани с нашето присъствие в света, с нашето разпънато между две големи антиномии битие, които трябва да живеем в тяхната неразрешима непримиримост и противоречивост. Аз бих искал да хвърля светлина върху тези две антиномии с помощта на едно сравнение, показващо нашата включеност в надличностни подредби и закономерности, които ние като цяло не съзнаваме, но които при все това са действителни.
Ние се раждаме в свят, подвластен на четири мощни импулса: нашата Земя се върти в определен ритъм около Слънцето, т.е. движи се около централното небесно тяло на нашата малка вселена и това нейно движение се обозначава като революция, „преврат“. Същевременно обаче Земята се върти около своята собствена ос, извършва движението, наречено ротация, „въртене около себе си“. По този начин същевременно се обуславят други два противоположни, съответно допълващи се импулса, които, от една страна, поддържат нашата вселена в движение, а, от друга, задават на това движение определени траектории: силата на привличане и центробежната сила. Силата на привличане сякаш удържа нашия свят, насочва го центростремително навътре, търсеща средата и подобна на всмукване, което иска да задържа и привлича, центробежната сила се стреми да избяга от средата, напира навън в далечината и е подобна на теглене, което иска освобождаване и откъсване. Само равновесието между тези четири импулса гарантира закономерния жив порядък, в който живеем, който наричаме Космос. Доминирането или отпадането на едно от тези движения би нарушило, съответно разрушило всеобщия порядък и би довело до хаос.
Нека си представим, че Земята би изоставила един от тези основни импулса. Ако би изоставила например революцията, въртенето около слънцето и би извършвала само ротацията, въртенето около собствената си ос, тя би надхвърлила измеренията си на планета и би се държала като слънце, като средоточие, около което би трябвало да се въртят другите планети. Тя не би се вписвала в предначертаната й около Слънцето траектория, а би живяла само по свои собствени закони.
Ако Земята би изоставила напротив ротацията, въртенето около себе си и би кръжала само около Слънцето, то тя би изпаднала от равнището си на планета до това на сателит, на луна, обърната винаги с едната си страна към Слънцето и изцяло подвластна му. И в двата случаи тя би престъпила законите си на планета: да се вписва като зависима в нещо и въпреки това независимо да се върти около себе си.
По-нататък: ако Земята не би имала сила на привличане, центроустременост, то тя би била подвластна само на центробежната сила и, движейки се хаотично, би излязла от траекторията си и вероятно би се сблъскала с други небесни тела. И най-накрая, ако тя изцяло би попаднала под властта на силата на привличане, без противоположния импулс на центробежната сила, то това би довело до пълна вцепененост и непроменяемост, или до пасивното изтласкване от траекторията й посредством други сили, на които тя не би могла да противопостави собствена сила.
И сега за сравнението: ако допуснем — което е много близо до ума, — че човекът, като обитаващ нашата Земя и като малка частичка от нашата Слънчева система, се подчинява на същите закономерности и по този начин носи в себе си описаните импулси като несъзнавани движещи сили и същевременно като латентни изисквания, то това би ни довело до твърде изненадващи съответствия. Достатъчно е само да преведем психологически тези основни импулса на равнище човек, т.е. да попитаме за техните съответствия в душевния живот, тогава бихме се сблъскали със споменатите антиномии, между които е разпънато нашето битие и както ще видим, същевременно с онези основни форми на страх, които са зависими от тях и така придобиват един по-дълбок смисъл.
На ротацията, на въртенето около себе си, в психологически план би съответствало изискването за индивидуация, т.е. за това да станеш неповторимо отделно същество, индивид. На революцията, на движението около Слънцето като централно небесно тяло, би съответствало изискването за вписване в едно по-голямо цяло, за ограничаване на нашата автономност и собствени желания в полза на надличностни взаимосвързаности. Така бихме описали първата антиномия, която съдържа противоположните изисквания както да станем самите себе си, така и да се включим в надиндивидуални взаимосвързаности.
На центростремителността, на силата на привличане, в психологически план би съответствал нашият импулс за трайност и постоянство; и накрая, на центробежната сила би съответствал импулсът, който непрекъснато ни тласка напред, към изменения и промени. С това описахме и другата антиномия: тя съдържа отново противоположните изисквания да се стремим към трайност и от друга страна към промяна.
Според тази космическа аналогия ние сме изложени на четири основни изисквания, които откриваме и в себе си като противоречащи си и съответно допълващи се стремления. В различни форми те пронизват целия ни живот и искат от нас все нови и нови отговори.
Първото изискване, съответстващо в нашето сравнение на ротацията, е да станем неповторими индивиди, утвърждаващи своето собствено битие и отграничаващи се от другите, да станем самостойни личности, а не заменяем масов човек. Това обаче поражда всички онези страхове, на които ще сме изложени, ако се отличим от другите и така отпаднем от защитеността на съпринадлежността и на общността, което би означавало самота и изолиране. В целия спектър, в който ние сме част от определени групи — посредством раса, семейна и народностна принадлежност, посредством възраст, пол, посредством нашата вяра или професия и т.н., — с които се чувстваме сродни и близки, ние в същото време сме и индивиди, и по този начин нещо неповторимо, ясно различаващо се от всички останали хора. Това намира израз даже в забележителния факт, че само отпечатъкът от нашия палец е достатъчен, за да бъдем безпогрешно различени и еднозначно идентифицирани. Така нашата екзистенция наподобява пирамида, чиято широка основа е изградена от типичното и общностното, която обаче към върха все повече се освобождава от всичко свързващо общностно и завършва с неповторимо индивидуалното. С приемането и разгръщането на нашата неповторимост, с процеса на индивидуация, както Карл Густав Юнг нарече този ход на развитие, ние отпадаме от защитеността на съпринадлежността, на „биването-като-другите“ и преживяваме със страх самотата на индивида. Защото колкото повече се различаваме от другите, толкова по-самотни ставаме и по този начин сме изложени на несигурност, неразбиране, отхвърляне и оспорване. Но ако, от друга страна, не рискуваме да се развием като самостойни индивиди, оставаме твърде много заклещени в колективното, в типичното и с нещо съществено длъжници на нашето човешко достойнство.
Второто изискване, съответстващо в нашето сравнение на революцията, е да се отворим с доверие дълг света, към живота и към хората, да се сближим с Не-Аза, с чуждото, да встъпим в контакт с биващото извън нас. Тук имаме предвид отдадеността на живота в най-широк смисъл. С това обаче са свързани всички страхове, че ще загубим своето собствено Аз, ще станем зависими, ще предоставим себе си на околните, че няма да можем да живеем подобаващо своя собствен живот, че ще го жертваме за другите и в изискваното съобразяване ще трябва да изоставим твърде много от самите себе си. Следователно тук става дума преди всичко за нашата зависимост, за нашето „биване-захвърлени“, и за обстоятелството, че въпреки тази зависимост и застрашеност на нашия Аз, която ни кара да чувстваме безсилието си, ние трябва да се обърнем, да се отворим към живота. Ако не поемем този риск, ще останем изолирани отделни същества без обвързаност, без съпринадлежност към нещо, простиращо се извън нас, и в крайна сметка без защитеност, а по този начин не ще познаем нито самите себе си, нито света.
С тази първа антиномия ние се натъкваме на едно парадоксално свръхизискване, което животът ни
