поставя: ние трябва да живеем както със себесъхраняването и себеосъществяването, така и със себеотдаването и себезабразата, трябва да преодолеем страха както от отказа-от-Аза, така и страха от ставането-Аз.
И сега за другите две изисквания, които също се намират в полярно отношение на противоречивост и допълване, както и гореописаните.
Третото изискване, съответстващо в нашето сравнение на центростремителността, на силата на привличане, е да се стремим към трайност. Ние трябва да се установим и устроим в този свят като у дома си, да планираме бъдещето, да бъдем целеустремени, сякаш ще живеем вечно, сякаш светът е стабилен и бъдещето предвидимо, сякаш бихме могли да се уповаваме на трайното — същевременно знаейки, че сме „media in vita morte sumus“, че нашият живот може да угасне всеки миг. С това изискване за трайност, за проектирането ни в едно несигурно бъдеще, за това, изобщо да имаме бъдеще, сякаш така бихме имали пред себе си нещо твърдо и сигурно — с това изискване се пораждат всички страхове, свързани със съзнанието за преходността, за нашата зависимост и за ирационалната непредвидимост на нашето съществуване: страхът да се осмелим на нещо ново, да планираме в неизвестното, да се оставим на вечния поток на живота, който никога не застива и увлича и нас самите в промените. Тази особеност на човешкото битие е добре уловена в сентенцията, че никой не би могъл да влезе два пъти в една и съща река — реката, а и той самият са винаги различни. Ако обаче, от друга страна, бихме се отказали от трайното, ние не бихме могли нищо да сътворим и създадем; всичко сътворено трябва да носи в представите ни нещо от тази трайност — иначе изобщо не бихме се захванали да осъществяваме нашите цели. Така ние живеем, сякаш вярваме, че разполагаме с неограничено време, сякаш постигнатото е стабилно и тази миражна стабилност и трайност, тази илюзорна вечност е един съществен импулс, който ни подтиква към действие.
И накрая четвъртото изискване, съответстващо в сравнението на центробежната сила. То се изразява в това винаги да бъдем готови да се променяме, да казваме „да“ на измененията и развитието, да се отказваме от познатото, да оставяме зад себе си традицията и обичайното, постоянно да се откъсваме и сбогуваме с току-що постигнатото, да преживяваме всичко само като преход. С това изискване живо да продължаваме да се развиваме, да не се застояваме, да не се вкопчваме, да сме отворени за новото и дръзващи в непознатото, е свързан страхът да не бъдем определяни, задържани, стеснявани, ограничавани в нашите възможности и порив за свобода — от порядки, необходимости, правила и закони, от всмукването на миналото и навика. Плашещото тук в крайна сметка, за разлика от гореописания страх, където смъртта изглеждаше като преходност, е смъртта като вцепененост и окончателност. Откажем ли се обаче от импулса за промяна, за дръзване в новото, то бихме заседнали в привичното, повтарящи и задържащи еднообразно вече съществуващото, и времето и светът около нас биха ни задминали и забравили.
С това скицирахме другата антиномия, следващото свръх-изискване на живота към нас: да се стремим едновременно към трайност и към промяна, да трябва да преодолеем страха както от неудържимата преходност, така и от неизбежната необходимост.
По този начин ние се запознахме с четири основни форми на страх, които искам още веднъж да систематизирам:
1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба-на-Аза и зависимост.
2. Страхът от ставането-самия-себе-си, преживяван като незащитеност и изолиране.
3. Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност.
4. Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода.
Всички възможни страхове в крайна сметка винаги са варианти на тези четири основни страха и са свързани с четирите основни импулса, които също спадат към нашето битие и пак по двойки се допълват и си противоречат: стремежът към себесъхраняване и отграничаване с противоположния стремеж към себеотдаване и съпринадлежност; и, от друга страна, стремежът към трайност и сигурност с противоположния стремеж към промяна и риск. На всеки стремеж е присъщ страха от противоположния му. И все пак, ако се върнем към нашето космическо сравнение, един жив порядък изглежда възможен само тогава, когато се опитваме да живеем в едно равновесие между тези антиномични импулси. Едно такова равновесие при все това не означава обаче статичност, както би могло да се мисли, а е изпълнено с неимоверна вътрешна динамика, защото то никога не е нещо постигнато, а нещо, което винаги наново трябва да се изгражда. При това ние трябва да имаме предвид, че видът на съответно преживения страх и неговата интензивност до голяма степен зависят както от заложбите, които носим у себе си, от нашето „наследство“, така и от условията на окръжаващия ни свят, в който сме родени; следователно както от нашата телесна и духовно-душевна конституция, така и от нашата личностна биография, от историята на нашето ставане. Защото и страховете ни си имат история и ние ще видим колко важна роля за това играе нашето детство. Така при всеки човек страхът е в съзвучие със заложби и външни влияния, което отчасти обяснява, защо ние трудно се вчувстваме в някои страхове на другите — те са породени от условия на живот, твърде различни от нашите собствени.
Заложбите и окръжаващият ни свят — към който наред със семейството, „средата“, принадлежи и обществото — могат следователно да благоприятстват определени страхове, други, напротив, да препятстват. Здравият човек — без смущения в развитието си — като цяло ще знае как да се отнася със страховете си и вероятно ще може да ги преодолее. Човек със смущения в своето развитие преживява някои страхове както по-интензивно, така и по-често, и една от основните форми на страх ще придобие надмощие у него.
Определен вид страх може да стане силно обременяващ и разболяващ, когато надвишава определена степен или когато трае продължително. Най-обременяващи са страхове, преживени твърде рано в детството, във възраст, когато детето все още не е в състояние да развие съпротивителни сили спрямо тях. Винаги, когато един страх стане твърде силен заради интензивност и трайност или ако ни засегне във възраст, в която все още не сме дорасли за него, той трудно може да бъде преработен. Тогава отпада активиращият, позитивен аспект на страха; следствията са спънки в развитието, застой или залитане в по- ранни, детски начини на поведение, както и поява на симптоми. Разбираемо е защо именно в детството ние се натъкваме на неадекватни за възрастта страхови преживявания, както и на страхове, които надвишават мярата на търпимост. Слабият Аз на детето, намиращ се в процес на развитие, все още не е в състояние да преработи определени количества страх; затова му е необходима помощ отвън и той ще понесе увреждания, ако бъде оставен сам с такива прекомерно големи страхове.
При възрастния човек някои по-рядко срещащи се извънредни ситуации като война, пленничество, заплаха за живота, природни и други катастрофи, или пък дълбоки душевни преживявания и процеси, също могат да прекрачат неговата граница на толерантност спрямо страха, и той да реагира на това с паника, пристъпи или неврози. В нормални условия обаче възрастният, в сравнение с детето, има много по-богат избор на възможности за отговор и съпротивителни сили спрямо страха: той може да се брани, да обмисля ситуацията си и да разпознава задвижващите страха механизми; той преди всичко може да разбере първопричината на своя страх; той може да го споделя и така да получава разбиране и помощ, и е в състояние правилно да преценява възможните заплахи. С всичко това детето все още не разполага; колкото е по-малко, толкова повече то е само обект на страховете си, безпомощно изложено на тях, без да знае колко дълго ще продължат и какво изобщо може да се случи.
Ние ще видим как надценяването на един от четирите основни страха — или погледнато от друга страна, радикалното отпадане на един от четирите основни импулса — води до създаването на четири структури на личността, на четири начина на биване-в-света, които всички ние в различна степен познаваме и които повече или по-малко са част от всеки от нас. Следователно тези структури на личността трябва да се схващат като едностранчиво акцентиране върху една от четирите основни форми на страх. Колкото по- изявени и едностранчиви са структурите на личността, които ще опишем, толкова по-вероятно е те да са възникнали на основата на смущения в ранното детско развитие. И съответно, като знак за психическо здраве би могло да се гледа на обстоятелството, че човек е в състояние да живее четирите основни импулса в действено равновесие — което същевременно би означавало, че той се е стълкновил с основните форми на страх.
Първоначално четирите структури на личността са нормални структури с известно акцентиране. Ако междувременно акцентирането се превърне в отявлена едностранчивост, то достига гранични стойности,
