— И за какво ни е това? Като кандидатстваме за работа, кой ще ни пита защо Кронос е изял децата си!
— И така, господин Джаксън — обади се учителят, — да използвам отличния въпрос на госпожица Бобофит, защо това е важно за реалния живот?
— Спукана ти е работата! — прошепна Гроувър.
— Млъквай — изсъска Нанси, лицето й беше станало почервено от косата й.
Поне и Нанси си го отнесе. Единствено господин Бранър я хващаше, когато говореше такива неща. Ушите му бяха като радар.
Помислих върху въпроса му и свих рамене.
— Не знам, господине.
— Аха — въздъхна разочаровано господин Бранър. — Надявам се следващия път да се подготвите по- добре, господин Джаксън. Зевс дал на Кронос да пие вино с горчица, което го накарало да изплюе останалите си пет деца, които, разбира се, предвид, че били безсмъртни богове, през цялото това време си живеели напълно непокътнати в корема на титана. Боговете победили баща си и го захвърлили в Тартар — най-тъмната бездна на Подземния свят. В тази връзка, време е за обяд. Госпожо Додс, ще ни изведете ли навън?
Децата се изнизаха едно по едно — момичетата се държаха за корема, а момчетата се бутаха и гримасничеха като идиоти.
С Гроувър тъкмо тръгвахме след тях, когато господин Бранър се обади:
— Господин Джаксън.
Вече се бях досетил какво ще последва.
Казах на Гроувър да не ме чака и се обърнах към учителя.
— Да, господине?
Господин Бранър ме гледаше настойчиво с кафявите си очи, които сякаш бяха на хиляди години и бяха видели какво ли не.
— Трябва да научиш отговора на въпроса ми.
— За титаните ли?
— За реалния живот. И защо това, което учим тук, е важно за него.
— А!
— Това, което ще научиш от мен, е жизненоважно. Трябва да подхождаш към него с цялото си внимание. Очаквам само най-доброто от теб, Пърси Джаксън.
Щеше ми се да се ядосам, той изискваше прекалено много от мен.
Така де, беше готино, когато в клас си правехме състезания и господин Бранър, облечен в древноримска ризница, размахваше меч и ни изкарваше на дъската, за да изредим имената на всички римляни и гърци, на техните майки, както и в кое божество са вярвали. Само че господин Бранър очакваше от мен да бъда по- добър от останалите! Аз имах дислексия и синдром на дефицит на вниманието (СДВ), което означаваше, че не мога да се съсредоточавам, заради това имах и проблеми с четенето. А той искаше не просто да не отстъпвам на останалите, ами дори да съм по-добър от тях. Как, като дори не можех да запомня всички имена и събития, да не говорим и да ги напиша правилно.
Измърморих, че ще се старая повече, а господин Бранър се взираше тъжно в
После ми каза да вървя да обядвам.
Класът се беше събрал на стълбите пред музея, откъдето се виждаше чудесно цялото Пето авеню.
Наближаваше силна буря — никога досега не бях виждал по-черни облаци. Може би се случваше заради глобалното затопляне, но от Коледа насам времето беше доста странно — ужасни снежни бури, наводнения, горски пожари, причинени от мълнии. Нищо чудно сега да се задаваше и ураган.
Като че ли никой друг не забелязваше скупчилия се над главите ни мрак. Няколко момчета замерваха гълъбите с бисквитки. Нанси Бобофит се опитваше да бръкне в чантата на една жена, но госпожа Додс, разбира се, блееше.
С Гроувър седяхме на ръба на фонтана, отделно от останалите. Не искахме хората да мислят, че сме от „онова“ училище с ненормалниците, които другаде не могат да се справят.
— Оставане след часовете? — предположи Гроувър.
— А, не, Бранър е точен. Но не разбирам защо трябва постоянно да ми дава толкова зор. Аз да не съм гений!
Гроувър замълча. Реших, че ще последва дълбокомислен философски коментар, с който ще се опита да ме утеши, но вместо това той попита:
— Може ли да ти изям ябълката?
Нямах кой знае какъв апетит, така че му я дадох.
Загледах се в потока таксита по Пето Авеню и си представих апартамента на майка ми, на няколко преки от тук. Не я бях виждал от Коледа. Прииска ми се да скоча в едно такси и да си отида у дома. Тя щеше да ме прегърне и да ми се зарадва, но също така щеше и да е разочарована. Щеше да ме изпрати обратно в „Янси“ и да ме помоли да се старая повече, нищо че беше шестото ми училище за шест години и най- вероятно и от него щяха да ме изхвърлят. Нямаше да понеса тъжния й поглед.
Господин Бранър застана с количката си в основата на рампата за инвалиди. Заръфа целина и се зачете в някаква книга с меки корици. Отзад на количката стърчеше червен чадър и с него тя приличаше на моторизирана масичка за кафе.
Тъкмо понечих да развия сандвича си и Нанси Бобофит застана пред мен с грозните си приятелки — явно й беше омръзнало да краде от туристите — и хвърли наполовина изядения си обяд в скута на Гроувър.
— Опа! — Ухили ми се с кривите си зъби. Цялото й лице беше покрито с оранжеви лунички, все едно някой я беше опръскал с боя.
Опитах се да запазя спокойствие. Училищната психоложка милион пъти ми беше казвала да броя до десет, за да овладея гнева си. Само че бях толкова бесен, че направо изпуших. В ушите ми бумтеше.
Не си спомням да съм докосвал Нанси, но в следващия миг тя се озова по задник във фонтана и крещеше:
— Пърси ме бутна!
Госпожа Додс се материализира до нас.
Някои от децата шушнеха:
— Видя ли…
— … водата…
— … сякаш я сграбчи…
Нямах представа за какво говорят. Но бях наясно, че пак съм загазил.
Щом се увери, че горката Нанси е добре, и обеща да й купи нова тениска от магазина за сувенири в музея и така нататък, госпожа Додс насочи вниманието си към мен. В очите й проблясваха доволни пламъчета, сякаш цял срок беше чакала да сторя нещо подобно.
— Така, миличък…
— Да, знам — измрънках аз. — Един месец изтриване на стари учебни тетрадки.
Грешка.
— Ела с мен — заповяда тя.
— Чакайте! — извика Гроувър. — Аз бях. Аз я бутнах.
Погледнах го изумено. Не можех да повярвам, че иска да ме прикрие. Та той изпитваше ужас от госпожа Додс.
Тя го изгледа толкова ядосано, че брадичката му и няколкото косъма върху нея се разтрепериха.
— Не ми се вярва, господин Андъруд — каза тя.
— Ама…
— Стой ТУК!
Гроувър ме погледна отчаяно.
— Няма нищо, друже. Благодаря, че опита.
