никога не е имало преподавател с такова име. Добре ли си?
Втора глава
Три баби плетат чорапите на смъртта
Бях свикнал да ми се случват странни неща, но обикновено те отминаваха бързо. Тези непрекъснати халюцинации ми идваха малко в повече.
През цялата останала учебна година сякаш всички в училището се бяха наговорили да ми играят номера. Искрено и безнадеждно вярваха, че госпожа Кър — весела русокоса жена, която видях за първи път в живота си, когато се качи в автобуса ни след екскурзията — е била учителката ни по математика от Коледа насам.
От време на време умишлено споменавах госпожа Додс, за да се опитам да ги хвана в крачка, но в повечето случаи само ме гледаха все едно съм полудял.
Стигнах дотам, че почти им повярвах, че госпожа Додс никога не е съществувала.
Почти.
Гроувър обаче не можеше да ме заблуди. При споменаването на името „Додс“ той се сепваше, а после бързо заявяваше, че не бил чувал за нея. Усещах го, че лъже.
Нещо ставаше. В музея наистина се беше случило нещо.
През деня не ми оставаше много време да мисля за това, но нощем се будех облян в студена пот заради кошмари, в които госпожа Додс ме връхлиташе с остри нокти и разперени криле.
Времето също беше ужасно, което далеч не помагаше на настроението ми. Една нощ бурен вятър отвори прозорците в спалното. Няколко дни след това на петдесетина километра от „Янси“ мина най- голямото торнадо, регистрирано някога в долината Хъдсън. В часовете по съвременна история научихме за необичайно големия брой малки самолети, разбили се през годината в Атлантическия океан, в резултат на връхлетели изневиделица бури.
Станах начумерен и раздразнителен. Оценките ми се влошиха от тройки на двойки. Все по-често се сбивах с Нанси Бобофит и приятелките й. Почти през ден ме гонеха от час.
Накрая, когато господин Никол — учителят по английски, попита за милионен път как може да съм толкова мързелив и да не уча за контролните, направо изтрещях. Нарекох го стар пръч. Дори не знаех какво точно означава, но ми прозвуча добре.
Следващата седмица директорът изпрати на мама писмо с официалната присъда — догодина нямаше да бъда поканен да уча в академия „Янси“.
Чудесно! Направо прекрасно!
Исках си у дома.
Исках да съм с мама в малкия ни апартамент в Ню Йорк, дори и това да означаваше да ходя в обикновено училище и да търпя отвратителния си доведен баща и глупавите му игри на покер.
И все пак… някои неща от „Янси“ щяха да ми липсват. Гледката към гората от прозореца на спалното, река Хъдсън в далечината, ароматът на бор. Щеше да ми липсва Гроувър, който ми беше добър приятел, макар и малко странен. Тревожех се как ще оцелее идната година без мен.
Щяха да ми липсват и часовете по антична история… Както и господин Бранър с откачените му турнири и вярата му в мен.
Изпитите наближаваха, но античната история беше единственият предмет, по който се опитах да уча. Не бях забравил думите на господин Бранър от онзи ден в музея, че неговият предмет е жизненоважен. Не знам защо, но бях започнал да му вярвам.
Вечерта преди изпита толкова се ядосах, че хвърлих „Въведение в старогръцката митология“ по вратата на стаята си. Думите се размиваха върху страницата, въртяха се в главата ми, а буквите правеха пируети като на скейтборд. Нямаше начин да запомня разликата между Хирон и Харон, между Полидевк, познат на римляните и като Полукс, син на Зевс, и Полидевк, когото Персей вкаменил с Медуза. А спрежението на глаголите в латинския? За нищо на света!
Обикалях из стаята, не можех да си намеря място.
Спомних си сериозното изражение на лицето на господин Бранър, очите му на хиляди години. „Очаквам само най-доброто от теб, Пърси Джаксън.“
Поех дълбоко дъх. Вдигнах книгата.
Никога преди не бях ходил на консултации при учител. Може би, ако поговорех с господин Бранър, той щеше да ми помогне. Поне можеше да се извиня за тлъстата двойка, която ми предстоеше да изкарам на изпита при него. Не исках да остане с впечатлението, че изобщо не съм полагал усилия.
Слязох на етажа с кабинетите на учителите. Повечето бяха тъмни и празни, но вратата на господин Бранър беше широко отворена и на пода в коридора се очертаваше светла ивица.
Точно преди да стигна до нея, чух гласове. Господин Бранър попита нещо и глас, който със сигурност беше на Гроувър, отговори:
— … се тревожа за Пърси, господине.
Замръзнах на място.
Нямам навик да подслушвам, но опитайте да се въздържите, ако чуете най-добрия си приятел да говори за вас с някой възрастен.
Примъкнах се по-близо.
— … сам това лято — тъкмо казваше Гроувър. — Една от Милостивите в училището! След като ние го знаем, те няма как да не са научили и…
— Ако го пришпорим, само ще влошим нещата — отвърна господин Бранър. — Трябва да порасне още малко.
— Но може да няма време. Крайният срок, лятното слънцестоене…
— … ще трябва да мине без него, Гроувър. Нека се радва на незнанието си, докато още може.
— Господине, ама той я видя…
— Въобразил си е — настоя учителят. — Спуснатата над учениците и персонала мъгла ще го убеди.
— Господине, аз… не мога да си позволя да се проваля. — Гроувър едва намираше думи от вълнение. — Знаете какво би означавало това.
— Не си се провалил, Гроувър — отвърна господин Бранър благо. — Аз трябваше да прозра истинската й същност. Сега нека се съсредоточим върху задачата да опазим Пърси жив до идната есен…
Книгата се изсули от ръката ми и тупна на пода.
Господин Бранър замлъкна.
Наведох се да я вдигна и с блъскащо в гърдите сърце се отдалечих по коридора.
Някаква сянка се плъзна покрай вратата на кабинета… съществото, което я хвърляше, беше много по- високо от учител в инвалидна количка, а на всичкото отгоре в ръцете си държеше нещо, подозрително напомнящо боен лък.
Отворих най-близката врата и се шмугнах в стаята.
Секунди след това чух бавно троп-троп-троп, като приглушено почукване с дървени кубчета, после сякаш някакво животно спря и започна да души пред вратата. Още миг и голямата тъмна сянка отмина.
По врата ми се стече капчица пот.
Някъде в коридора господин Бранър заговори.
— Нищо — прошепна той. — От зимното слънцестоене насам нервите ми са прекалено изопнати.
— Моите също — обади се Гроувър. — Но бях готов да се закълна, че…
— Върни се в спалното. Утре те чака дълъг ден.
— Няма нужда да ми напомняте.
Светлината в кабинета на господин Бранър угасна.
Зачаках в тъмното, времето се влачеше едва-едва.
Накрая се промъкнах навън в коридора и се прибрах в стаята си.
Гроувър се беше излегнал и четеше записките си за изпита по антична история, сякаш цяла вечер изобщо не беше мърдал от мястото си.
— Хей! — извика той. — Ще успееш ли да се подготвиш за този изпит?
Не отговорих.
